Глава 3
В голямата дървена стая, пълна с множество боядисани шкафове и сандъци, Мариус предложи дрехите – фини кожени якета с малки копчета от кост, много от тях подплатени със сребриста кожа, и прилепнали панталони от толкова мека вълна, че Торн не можеше да види тъканта ѝ. Само ботушите бяха малко прекалено малки, но Торн смяташе, че може да издържи и това. Как можеше да има значение такова нещо? Без да е доволен, Мариус продължи да търси, докато не намери голям чифт, а те се оказаха повече от годни за употреба.
Що се отнася до костюма на времето, той не се различаваше толкова много от стария навик на Торн да се облича – лен за фината риза до кожата, вълна и кожа за външните дрехи. Малките копчета на ризата заинтригуваха Торн и макар да знаеше, че шевовете са направени от машини и са нещо обичайно, все пак го възхищаваха.
Усещаше колко много наслада го очаква. Не обръщаше внимание на тъмната си мисия. Докато се обличаше, Мариус отново избра червено за сакото си и за наметалото с качулка. Това заинтригува Торн, макар че беше виждал подобни дрехи на Мариус във вампирската таверна. Въпреки това цветовете му се сториха ярки за лов.
– Това е моят обичаен начин да нося червено – отвърна Мариус на неизказания интерес на Торн. – Правиш го, както ти харесва. Лестат, някогашният ми ученик, също го обича, което ме дразни силно, но го понасям. Мисля, че изглеждаме като учител и ученик, щом неговият нюанс на ясно червено се доближава толкова много до моя.
– И така, ти също го обичаш? – Каза Торн. Мариус не каза нищо. Той направи жест към дрехите.
За Торн тя беше от тъмнокафява кожа, по-прикриваща, но копринена на допир, а краката му влизаха голи в подплатените с кожа ботуши поради размера им. Нямаше нужда от наметало. Чувстваше, че то би го обременило.
От сребърна чиния на шкафа Мариус взе пепел на върха на пръстите си и като я смеси с кръвта от устата си, направи тънка паста, с която покри изцяло лицето си. Тя го потъмни; направи така, че да се появят старите линии на лицето му. Тя придаде на очите му гравиран характер. Всъщност тя го направи напълно видим за Торн, като несъмнено го прикриваше за смъртните. Мариус направи жест, който Торн също можеше да направи, но нещо попречи на Торн да го приеме. Може би просто никога не беше правил това. Мариус му предложи ръкавици, но той отказа и тях. Не му харесваше усещането на нещата през ръкавици. След толкова време в леда искаше да докосва всичко.
– Харесвам ръкавици – каза Мариус. – Никога не съм без тях. Ръцете ни плашат смъртните, когато отделят време да ги погледнат. А и ръкавиците усещат топлина, която ние никога не усещаме.
Мариус напълни джобовете си с хартиени пари. Той предложи шепи от тях на Торн, но Торн отказа, смятайки, че е алчно да вземе това от домакина си.
Мариус каза:
– Всичко е наред. Аз ще се погрижа за теб. Но ако по някакъв начин се разделим, просто се върни тук. Заобиколи до задната част на къщата и ще намериш вратата там отворена. – Да се разделим? Как може да се случи това? Торн беше зашеметен от всичко, което се случваше. И най-малкият аспект на нещата му доставяше удоволствие.
Бяха почти готови да тръгнат, когато младият Даниел влезе и се вгледа и в двамата.
– Искаш ли да се присъединиш към нас? – Попита го Мариус. Беше придърпал ръкавиците си много здраво, така че се виждаха самите му кокалчета.
Даниел не отговори. Изглеждаше, че слуша, но не каза нищо. Младежкото му лице беше измамно, но виолетовите му очи бяха наистина прекрасни.
– Знаеш, че можеш да дойдеш – каза Мариус.
След няколко минути те вече бяха на път в падащия сняг, Мариус обгърна Торн с ръка, сякаш Торн се нуждаеше от увереност. И аз ще пия скоро.
По-младият се обърна и се върна обратно, вероятно в малкото си кралство. Когато най-сетне стигнаха до голяма гостилница, влязоха в едно мазе, където имаше стотици смъртни. Размерът на помещението наистина смайваше Торн. На това място не само ядяха и пиеха лъскави шумни смъртни, но и на десетки малки групички танцуваха под музиката на няколко прилежни играчи. На големите зелени маси с колела те играеха на хазартни игри със силни шумни викове и лек смях.
Музиката беше електрическа и силна, мигащите светлини бяха ужасяващи, миризмата на храна и кръв беше всепоглъщаща. Двамата кръчмари останаха напълно незабелязани, с изключение на момичето от кръчмата, което ги придружи безпрекословно до една малка маса в самия център на събитията. Тук те видяха въртящите се танцьори, които сякаш танцуваха по-скоро сами, отколкото с някого другиго, и всеки от тях се движеше в такт с музиката по примитивен начин, сякаш пиян от нея.
Музиката нарани Торн. Той не я смяташе за красива. Приличаше на толкова много объркване.
А мигащите светлини бяха грозни.
Мариус се наведе, за да прошепне на ухото на Торн:
– Тези светлини са наш приятел, Торн. Те ги затрудняват да разберат какво сме. Опитай се да ги понесеш.
Мариус поръча топли напитки. Малката кръчмарка обърна ярките си кокетни очи към Торн. Тя направи бърза забележка за червената му коса и той ѝ се усмихна. Нямаше да пие от нея, не и ако всички останали смъртни на света бяха пресушени и му бяха отнети. Той обходи с поглед стаята, опитвайки се да не обръща внимание на грохота, който се носеше в ушите му, и на всепоглъщащите миризми, от които почти му се гадеше.
– Жените, виж, до далечната стена – каза Мариус. – Те искат да танцуват. Ето защо са тук. Чакат да ги поканят. Можеш ли да го направиш, докато танцуваш?
– Мога, – каза Торн почти тържествено, сякаш искаше да каже: Защо ме питаш? – Но как да танцувам? – Попита той, като наблюдаваше двойките, които се тълпяха на определения за целта под. Той се засмя за пръв път, откакто беше отишъл на Север. Засмя се и в шумотевицата едва чуваше собствения си смях. – Мога да пия, да, без никой смъртен да разбере, дори и моята жертва, но как мога да танцувам по този странен начин?
Видя, че Мариус се усмихва широко. Мариус беше отметнал наметалото си през стола. Изглеждаше толкова спокоен на фона на това ужасно непоносимо съчетание от осветление и музика.
– Какво правят те, освен да се движат тромаво заедно? – Попита Торн.
– Прави същото, – каза Мариус. – Движи се бавно, докато пиеш. Остави музиката и кръвта да ти говорят. – Торн отново се засмя. Изведнъж с дива нервност се изправи и си проправи път по краищата на претъпкания дансинг към жените, които вече гледаха нетърпеливо към него. Избра тъмнокосата от трите, защото жените с тъмни очи и тъмна коса винаги го бяха очаровали. Освен това тя беше най-възрастната и най-малко вероятно да бъде избрана от мъж, а той не искаше да я остави ощетена от интереса си.
Веднага се изправи, а той хвана малките ѝ ръце в своите и я изведе на полирания под, като неумолимата музика не ѝ подсказваше нищо друго освен лесен безсмислен ритъм, който тя възприе веднага и тромаво, а фините ѝ деликатни обувки щракаха по дървото.
– О, но ръцете ти са студени! – Каза тя.
– Толкова ми е жал! – Заяви той. – Трябва да ми простиш. Прекалено дълго бях в снега. – Еее, богове, той трябва да внимава да не я нарани. Какво просто доверчиво същество беше тя, с небрежно изрисувани очи и уста, с грубовати бузи, с гърди, изпънати напред и придържани от стегнати презрамки под черната копринена рокля.
Смело се притисна към него. А той, обгръщайки я възможно най-нежно, се наведе, за да впие най-потайно малките си кътници във врата ѝ. Мечтай, скъпоценна моя. мечтай за красиви неща. Забранявам ти да се страхуваш или да си спомняш.
Ах, кръвта. След толкова време тя дойде, кръвта, изпомпвана от спешното ѝ малко сърце, беззащитното ѝ малко сърце! Той изгуби нишката на нейното примигване и влезе в своето. Видя своята червенокоса Създателка. И с приглушен стон всъщност заговори на глас на жената в прегръдката си.
– Дай ми всичко. – Но това беше грешка и той го знаеше.
Бързо се отдръпна, само за да открие, че Мариус стои до него с ръка на рамото му. Когато пусна жената, тя го погледна с лъскави сънливи очи, а той я завъртя в бърз кръг, смеейки се отново, пренебрегвайки течението на кръвта във вените си, пренебрегвайки слабостта за още кръв, която го завладя. Танцуваха нататък и нататък, също толкова тромаво, колкото и другите двойки. Но той беше толкова жаден за още.
Накрая тя поиска да се върне на малката си маса. Беше заспала. Не искаше да мисли защо. Трябваше да ѝ прости. Той се поклони и кимна, и невинно целуна ръката ѝ. От триото остана само една жена. Мариус сега танцуваше с другата. Торн предложи ръката си на тази последна от трите жени и се зарече, че този път няма да има нужда от пазител. Беше по-силна от приятелката си. Очите ѝ бяха очертани с черни линии като на египтянка, устните ѝ бяха в по-дълбоко червено, а русата ѝ коса беше пълна със сребро.
– Ти ли си мъжът от моите мечти? – Попита го тя, като смело извиси глас над музиката. В този момент щеше да го вземе със себе си на горния етаж в гостилницата.
– Може би е така – каза той, – ако ми позволиш да те целуна. – И като я погали силно, впи бързо зъби във врата ѝ, пи силно и бързо, а после я пусна, гледайки как се унася и усмихва, хитра, но сладка, без да осъзнава какво ѝ се е случило.
От тези трите нямаше как да се получи много кръв. Бяха твърде нежни. Завъртя я в танца, като отчаяно искаше да открадне още едно питие, но не се осмеляваше да го направи. Чувстваше как кръвта му напира в него, но тя искаше още кръв. Ръцете и краката му вече бяха болезнено студени.
Видя, че Мариус отново е седнал на масата им и разговаря с един грамаден тежко облечен смъртен, който седеше до него. Мариус беше преметнал ръка през рамото на съществото. Накрая Торн отведе красивата жена обратно на мястото ѝ. Колко нежно го погледна тя.
– Не си тръгвай – каза тя. – Не можеш ли да останеш с мен?
– Не, скъпа моя, – каза той. Чувстваше чудовището в себе си, докато я гледаше отгоре. И като се отдръпна, той се обърна и се отправи към Мариус.
Музиката го накара да се поколебае на краката си. Колко мрачна беше, колко упорита. Мариус отпиваше от мъжа, докато той се навеждаше близо до него, сякаш слушаше прошепнати тайни. Най-сетне Мариус го пусна и го оправи на стола си.
– Тук ще са необходими твърде много хора – каза Торн.
Думите му не се чуваха в грохота на електрическата музика, но той знаеше, че Мариус го чува. Мариус кимна.
– Тогава ще потърсим Злодея, приятелю, и ще пируваме – каза Мариус. Той седеше неподвижно, докато сканираше стаята, сякаш слушаше всеки един ум.
Торн правеше същото, като сондираше постоянно с Дара на ума, но единственото, което чуваше, беше електрическото объркване на музикантите и отчаяната нужда на красивата жена, която все още го гледаше. Колко много я искаше. Но не можеше да вземе такова невинно създание, а и приятелят му щеше да го изостави, ако го направи, а това може би беше по-важно от собствената му съвест.
– Ела – каза Мариус. – На друго място.
Излязоха отново в нощта. Само няколко крачки ги деляха от голямо хазартно заведение, което беше отрупано със зелените маси, на които хората играят на зарове и на които се въртят колелата за важните печеливши числа.
– Ето, виждаш – каза Мариус, като посочи с пръст в ръкавица един висок, мрачен, чернокос младеж, който се беше оттеглил от играта, държеше в ръка студената си чаша с бира и само наблюдаваше.
– Заведи го в ъгъла. Има толкова много места покрай стената. – Торн веднага се отправи към него. С ръка на рамото на младежа той го погледна в очите. Сега той трябваше да може да използва стария Заклинателен дар, който липсваше на толкова много кръвопийци. – Ела с мен, – каза той. – Ти ме чакаше. – Това му напомни за старите ловни полета и старите битки.
Видя мъглата в очите на младия мъж, видя как споменът изчезва. Младият мъж отиде с него до пейката покрай стената и там седнаха заедно. Торн масажираше шията с палеца и пръстите си, преди да отпие, и си мислеше тихо в себе си: „Сега животът ти ще бъде мой“, а после впи дълбоко зъби и отпи лесно и бавно с цялата си сила. Потокът се вля в душата му. Видя мрачните картини на необузданата престъпност, на други животи, погубени от жертвата му без мисъл за съд или наказание. Дай ми само кръвта си“. Усети как сърцето в мъжа се пръсна. А после освободи тялото и го остави да легне обратно на стената. Целуна раната, като остави малко от собствената си кръв да я заздрави.
Събуждайки се от съня за пиршеството, той се загледа в задимената стая, пълна с непознати. Колко чужди изглеждаха всички хора и колко безнадеждна беше съдбата им. Прокълнат, той не можеше да умре, но смъртта дишаше върху всички тях.
Къде беше неговият Мариус? Той не можеше да го намери! Той се надигна от пейката, нетърпелив да се махне от изцапаното и грозно тяло на жертвата, и отново се придвижи към пресата, като се спъна изцяло в един твърдолик, жесток мъж, който възприе побутването като възможност за кавга.
– Ти ме буташ, човече? – Каза смъртожадният с тесни омразни очи, докато гледаше Торн.
– Хайде сега – каза Торн, изследвайки съзнанието му, – убивал ли си хора само за това, че са те бутали?
– Убивал съм, – каза другият, а устата му се изкриви в жестока насмешка. – Ще убия и теб, ако не се махнеш оттук.
– Но нека ти дам моята целувка – каза Торн и като стисна този за раменете, се наведе да впие зъби, докато останалите около него, напълно неподозиращи за тайните зъби, се смееха на този интимен и озадачаващ жест. Той отпи обилна глътка. След това облиза изкусно ухапаното място. Омразният непознат беше озадачен и отслабнал и се клатеше на крака. Приятелите му продължаваха да се смеят.
Бързо Торн се измъкна от заведението и навлезе в снега, а там намери Мариус, който го чакаше. Вятърът беше по-силен от преди, но самият сняг беше спрял да вали.
– Жаждата е толкова силна сега – каза Торн. – Когато спях в леда, я държах като закован звяр, но сега тя ме владее. Веднъж започнал, не мога да спра. Искам още дори сега.
– Тогава ще имаш още. Но не можеш да убиваш. Дори в такъв голям град като този. Ела, следвай ме.
Торн кимна. Той вече беше убивал. Той погледна Мариус, признавайки мълчаливо това престъпление. Мариус сви рамене. След това прегърна Торн, докато вървяха напред.
– Имаме много места за посещение.
Беше почти на разсъмване, когато се върнаха в къщата Надолу в облицованото с дърво мазе отидоха и там Мариус показа на Торн една камера, изсечена в камъка. Стените ѝ бяха студени, но вътре в камерата беше постлано голямо разкошно легло, окачено с ярко оцветени ленени драперии и натрупано със сложно ушити завивки. Матракът изглеждаше дебел, както и многото възглавници.
За Торн беше изненадващо, че нямаше крипта, нито истинско скривалище. Всеки можеше да го намери тук. Изглеждаше също толкова просто, колкото и пещерата му на север, но далеч по-примамлива, далеч по-луксозна. Беше толкова уморен във всичките си крайници, че едва успяваше да говори. И все пак беше разтревожен.
– Кой ще ни безпокои тук? – Попита Мариус. – Другите кръвопийци си почиват в този странен мрак също като нас. И няма смъртен, който да може да влезе тук. Но ако се страхуваш, разбирам, че трябва да потърсим друг подслон за теб.
– Така ли спите, без охрана? – Попита Торн.
– Още повече в спалнята горе, като смъртен човек, прострян на моя матрак в леглото на шкафа сред удобствата ми. Единственият враг, който някога ме е наранявал, е бил рояк кръвопийци. Те дойдоха, когато бях напълно буден и осъзнат, както трябва да е необходимо. Ако искаш, ще ти разкажа тази ужасна история.
Лицето на Мариус бе потъмняло, сякаш самото споменаване на това бедствие предизвикваше ужасна болка.
И Торн изведнъж разбра нещо. А то беше, че Мариус искаше да разкаже тази история. Мариус имаше нужда да говори в дълъг поток от думи, както Торн имаше нужда да чуе думи. Мариус и Торн бяха попаднали един на друг в подходящия момент.
Но това щеше да стане утре вечер. Тази нощ беше приключила. Мариус се изправи и продължи с уверенията си.
– Светлината няма да дойде, както знаеш, и никой няма да те притеснява тук. Спи и мечтай, както трябва. А на утрешния ден ще си поговорим. А сега ми позволи да си тръгна. Даниел, приятелю мой, е млад. Той пада на пода до малката си империя. Трябва да го накарам да се оттегли на удобно място, макар че понякога се чудя дали това има значение.
– Ще ми кажеш ли едно нещо, преди да тръгнеш? – Попита Торн.
– Ако мога, – каза нежно Мариус, макар че изведнъж изглеждаше непреодолимо колеблив. Изглеждаше така, сякаш криеше тежки тайни, които трябваше да каже, и все пак се страхуваше да го направи.
– Кръвопиецът, който се разхождаше по морския бряг – каза Торн, – разглеждаше хубавите миди една по една, какво стана с нея?
Мариус изпита облекчение. Той погледна Торн продължително и след това отговори с внимателни думи.
– Казаха, че се е отдала на слънцето. Не е била толкова стара. Намериха я една вечер на лунна светлина. Беше нарисувала голям кръг около себе си от раковини, така че знаеха, че смъртта ѝ е умишлена. Там имаше само пепел и всъщност част от нея вече беше разпръсната от вятъра. Онези, които я обичаха, стояха наблизо и гледаха как вятърът отнася останалото. До сутринта всичко беше приключило.
– Ах, какво ужасно нещо, – каза Торн. – Нима тя не изпитваше удоволствие да бъде една от нас? – Мариус изглеждаше поразен от думите на Торн. Той попита внимателно:
– А ти изпитваш ли удоволствие да си един от нас?
– Мисля, че… мисля, че отново изпитвам, – каза Торн колебливо.
Назад към част 3 Напред към част 5
