Глава 8
През следващите нощи не можах да се въздържа да не посетя Рим, въпреки че и Авикус, и Маел ме съветваха да не го правя. Те се опасяваха, че не знам колко дълго съм спал, но аз знаех. Бяха минали почти сто години.
Открих, че величествените сгради на императорската слава са рухнали, прегазени са от животни и се използват като кариери за онези, които идват да вземат камък. Огромни статуи бяха преобърнати и лежаха в плевелите. Старата ми улица беше неузнаваема.
А населението бе намаляло до не повече от няколко хиляди души. Въпреки това християните служеха на своите и добродетелта им беше най-вдъхновяваща. И тъй като в някои случаи нашествениците са били християни, много от църквите са останали невредими. Епископът на Рим се стремял да ги защитава от техните властници и поддържал силни връзки с Константинопол – града, който управлявал Изтока и Запада.
Но за малкото останали стари фамилии имало само унижение, тъй като те се опитвали да служат на новите си варварски господари и да си внушават, че грубите готи и вандали някак си могат да придобият някакво благородство, любов към литературата и някакво разбиране на римското право.
За пореден път се учудих на чистата съпротива на християнството, на това, че то сякаш се хранеше от бедствията, както се хранеше от гоненията, и както процъфтяваше по време на мирните периоди. Удивих се и на устойчивостта на старите патриции, които, както вече казах, не се оттеглиха от обществения живот, а се стремяха да насаждат старите ценности, доколкото можеха.
Навсякъде се виждаха варвари с мустаци, облечени в груби панталони, с мазна и неподдържана коса. Много от тях бяха християни ариани, които провеждаха различни церемонии от „православните“ си католически братя и сестри. Какви бяха те? Готи, вестготи, алемани, хуни? Някои изобщо не можех да разпозная. А владетелят на тази велика държава живееше не в Рим, а в Равена на север. Също така щях да открия, че ново гнездо на сатанински вампири се е заселило в една забравена катакомба на града, където те провеждали церемонии в чест на своя Змийски дявол, преди да излязат да ловуват както невинните, така и виновните.
Авикус и Маел, озадачени от произхода на тези нови фанатици и най-уморени от тях, бяха решили да ги оставят на мира.
Докато вървях по разрушените улици и през празните къщи, тези зилотски същества ме шпионираха. Отвратих се от тях. Но едва ли ги смятах за опасност. В глада си бях станал силен. Във вените ми течеше кръвта на Акаша.
Но колко много грешах в преценката си за сатанинските вампири, о, колко много грешах наистина. Но за това ще стане дума след време.
Нека се върна към онези нощи, когато бродех из разбитите фрагменти на класическата цивилизация. Не бях толкова озлобен от това, колкото може да се предположи. Кръвта на Акаша не само ми беше дала голяма нова физическа сила, но и беше подобрила яснотата на ума ми, способността ми да се концентрирам, да вземам за себе си това, което ценя, и да отхвърлям това, което вече не е добро.
Въпреки това състоянието на Рим беше деморализиращо и имаше вероятност само да се влошава. Гледах към Константинопол, за да запазя това, което наричах цивилизация, и бях твърде готов за предстоящото пътуване. Е, беше време да помогна на Авикус и Маел с последните приготовления. И те ми помогнаха да опаковам внимателно Божествената двойка като мумии, с цялото си благоговение, и да ги поставя в гранитни саркофази, които никой екип от хора не можеше да отвори, както беше правено в миналото от мен и щеше да се прави в бъдеще всеки път, когато Божествените родители трябваше да бъдат премествани. Това беше най-страшно за Авикус и Маел – да видят как двойката се премества и след това се покрива така напълно с белите ленти. Те не знаеха нищо за старите молитви на египетски, които рецитирах, които бяха талисмани за безопасност на пътуването, издирени от дългогодишното ми четене, и не мисля, че това ги успокои. Но Божествената двойка беше моя грижа.
Когато се преместих, за да обвия очите на Акаша, тя ги затвори, а с Енкил се случи същото. Каква странна и моментна индикация на съзнанието. Побиха ме тръпки. И все пак продължих да изпълнявам задълженията си, сякаш бях стар египтянин, който увива починал фараон в Свещения дом на мъртвите.
Накрая Маел и Авикус ме придружиха до Остия, пристанището, от което щяхме да отплаваме, и се качихме на кораба, като Божествените родители бяха поставени под палубата. Що се отнася до робите, които Авикус и Маел бяха закупили, аз ги намерих за най-впечатляващи, всички бяха подбрани на ръка и отлични дори за робите на галерата, които знаеха, че работят за бъдеща свобода на Изток и богати възнаграждения.
Заедно с нас щеше да плава силна група войници, всеки от които беше тежко въоръжен, висококвалифициран и убеден в същото обещание. Особено впечатление ми направи капитанът на този кораб, християнин римлянин на име Климент, човек умен и остроумен, който щеше да поддържа вярата на останалите в крайните награди по време на дългото пътуване. Самият кораб беше най-голямата галера, която някога бях виждал, с огромно и пъстро платно, и съдържаше масивна и непристъпна каюта, в която имаше три дълги сандъка, скромно изработени от бронз и желязо, в които Маел, Авикус и аз щяхме да спим през деня. Тези сандъци, както и саркофазите, бяха невъзможни за отваряне от смъртни без огромни трудности, а освен това бяха твърде тежки, за да ги вдигне дори група мъже.
Най-сетне всичко беше готово и въоръжени до зъби срещу пиратите, тръгнахме през нощта, като насочвахме кораба със свръхестествените си очи да не се блъсне в някоя скала, докато се движехме бързо покрай брега.
Това донякъде изплаши екипажа и войниците ни, както може да си представите, защото в онези времена корабите почти винаги се движеха само денем. Беше твърде опасно за тях да постъпват по друг начин, тъй като не можеха да видят брега или скалистите острови, които можеха да срещнат, и дори да разполагаха с добри карти и опитни навигатори, все пак съществуваше опасност в тъмното да се случи ужасен инцидент.
Ние преобърнахме тази вековна мъдрост и през деня корабът ни беше в пристанището, за да могат тези, които ни служеха, да се насладят на това, което предлагаше местният град, а нашите роби и войници бяха още по-щастливи от това и още по-предани, докато капитанът държеше здраво под око, като позволяваше само на някои да слизат на брега в определени часове и настояваше някои да останат и да пазят стража или да спят. Винаги се събуждахме и излизахме от каютата си, за да намерим слугите си в добро настроение, музикантите свиреха под луната за войниците, а Клемент, капитанът, беше възхитително пиян. Сред тях нямаше никакво подозрение, че сме нещо различно от три изключително странни човешки същества с огромно богатство. Наистина, понякога подслушвах теориите им за нас – че сме влъхви от Далечния изток, подобно на Тримата царе, които са дошли да поднесат дарове пред Младенеца Христос – и се забавлявах най-много.
Единственият ни истински проблем беше абсурден. Трябваше да помолим да ни донесат храна, а след това да я изхвърлим през прозорците на каютата си, директно в морето. Това ни накара да избухнем в смях, но аз го намирам за недостойно.
Периодично прекарвахме по една нощ на брега, за да можем да се нахраним. Годините ни бяха дали големи умения в това отношение. Можехме дори да гладуваме през цялото пътуване, но не избрахме да го правим.
Що се отнася до другарството ни на борда на кораба, то беше най-интересно за мен. Живеех по-близо до смъртните от всякога. Говорех с капитана и войниците ни на всеки час. И установих, че това ми доставя огромно удоволствие, и бях много облекчен, че въпреки много бледата ми кожа, това беше толкова лесно.
Открих, че съм страстно привлечен от нашия капитан Клемент. Наслаждавах се на разказите за младостта му, прекарана на търговски кораби из Средиземноморието, а той ме забавляваше с описанията на посетените от него пристанища, някои от които познавах отпреди стотици години, а други бяха напълно нови.
Тъгата ми се разсея, докато слушах Клемент. Видях света през неговите очи и познах неговата надежда. Очаквах с нетърпение оживеното домакинство в Константинопол, където той можеше да ме призове като свой приятел.
Беше настъпила още една голяма промяна. Сега определено бях интимен спътник на Авикус и Маел.
Много нощи прекарахме сами в каютата, с пълни чаши с вино пред нас, говорейки за всичко, което се беше случило в Италия, а и за други неща.
Авикус беше с остър ум, както винаги съм си го представял, жаден за учене и четене, и през вековете беше научил латински и гръцки. Но имаше много неща, които той не разбираше за моя свят и неговата стара набожност.
Имаше със себе си истории от Тацит и Ливий, а също и „Истински разкази“ на Лукиан и биографиите, написани на гръцки от Плутарх, но не беше в състояние да разбере тази работа. Прекарах много щастливи часове, четейки му на глас, докато той ме следваше, обяснявайки му как може да се тълкува текстът. И видях в него голямо усвояване на информацията. Той искаше да опознае света.
Маел не споделяше този дух, но вече не беше против него, както преди много време. Слушаше всичко, което обсъждахме, и може би донякъде се възползваше от него. Беше ми ясно, че двамата – Авикус и Маел – са оцелели като кръвопийци благодарение един на друг. Но Маел вече не ме гледаше със страх.
Що се отнася до мен, аз по-скоро се наслаждавах на ролята на учител и ми доставяше ново удоволствие да споря с Плутарх, сякаш той беше в стаята с мен, и да коментирам Тацит, сякаш и той беше там. И Авикус, и Маел бяха станали по-бледи и по-силни с времето. Всеки от тях, признаваше той, в един или друг момент е усещал заплахата от отчаяние.
– Именно гледката на теб, заспал в светилището – каза Маел без враждебност, – ми попречи да сляза в някое мазе и да се предам на същата дрямка. Чувствах, че никога няма да се събудя от нея, а Авикус, моят спътник Авикус, не ми позволи да си тръгна. – Когато Авикус се е чувствал уморен от света и неспособен да продължи, Маел е бил този, който го е предпазвал от фаталния сън.
И двамата бяха изпитали изключителна мъка заради моето състояние и през дългите десетилетия, когато лежах неотзивчив към молбите им, се бяха страхували твърде много от Благородните родители, за да положат пред тях цветя, да запалят тамян или да направят каквото и да било, за да се погрижат за светилището.
– Страхувахме се, че ще ни нападнат, – каза Авикус. – Дори да погледнем лицата им, ни обземаше страх.
Кимнах на всичко това.
– Божествените родители – казах аз – никога не са проявявали нужда от тези неща. Аз съм авторът на такива посвещения. Тъмнината може да им достави удоволствие, както и горящите лампи. Вижте как дремят сега в своите обвивки и в ковчезите си, един до друг под палубата. – Чувствах се окуражен от виденията, които бях имал, за да кажа тези неща, макар че никога не говорих за тези видения и не се хвалех, че съм пил Свещената кръв.
През цялото време, докато плавахме, над трима ни тегнеше перспективата за един голям ужас – че корабът ни може да бъде нападнат през деня или през нощта и Божествените родители да бъдат потопени в морето. Беше твърде ужасно, за да говорим за това, и може би затова не го направихме. И всеки път, когато размишлявах върху това, осъзнавах, че трябваше да изберем по-безопасния маршрут по суша. Тогава в малките часове ми стана известна една ужасна истина – че ако наистина ни сполети катастрофа, аз мога да се издигна от морето, а Онези, които трябва да бъдат пазени – не. Какво ли щеше да стане с тези Родители в тайнственото дъно на големия океан? Душевната ми агония стана твърде голяма. Оставих мъката си настрана. Продължих приятния разговор със спътниците си. Излязох на палубата, погледнах сребристото море и изпратих любовта си на Пандора.
Междувременно не споделях ентусиазма на Маел и Авикус за Византия. Отдавна бях живял в Антиохия, а Антиохия беше източен град, но с голямо западно влияние, и аз я бях напуснал, за да се върна в Рим, защото бях дете на Запада.
Сега се отправяхме към столица, която смятах за чисто източна, и се страхувах, че в нейната голяма жизненост ще намеря само това, което не бих могъл да приема. Трябва да се разбере: от гледна точка на римляните Изтокът – т.е. земите на Мала Азия и Персия – винаги е бил подозрителен, тъй като е наблягал на лукса и на общата си мекушавост. Аз и много римляни вярвахме, че Персия е смекчила Александър Велики и по този начин е смекчила гръцката култура. След това гръцката култура с нейното персийско влияние е смекчила Рим. Разбира се, това смекчаване е довело до огромна култура и изкуство. Римляните възприеха гръцките знания от всякакъв вид.
Въпреки това дълбоко в душата си усещах това вековно подозрение към Изтока. Естествено не казах нищо на Авикус и Маел. Ентусиазмът им по отношение на това могъщо седалище на източния император беше нещо, което не биваше да се разваля.
Най-сетне след дългото ни пътуване една ранна вечер навлязохме в блестящото Мраморно море и съзрях високите крепостни стени на Константинопол с безбройните им факли и за първи път разбрах славата на полуострова, който Константин бе избрал толкова отдавна.
Бавно корабът ни навлезе във великолепното пристанище. И аз бях избран да бъда този, който да използва своята „магия“ върху служителите на пристанището, за да уредят пристигането ни и да ни дадат време в рамките на пристанището да намерим някакво подходящо жилище, преди да изнесем свещения товар, който превозвахме – саркофазите на достопочтени предци, върнати обратно, за да бъдат погребани в родната им земя. Разбира се, имахме светски въпроси за това къде можем да намерим агент, който да ни помогне с настаняването, и не един смъртен беше призован да ни даде съвет.
Това беше въпрос на злато и заклинателен дар и аз не срещнах трудности. И скоро вече бяхме на брега и готови да изследваме това митично място, където Бог е наредил на Константин да създаде най-великия град в света.
Не мога да кажа, че бях разочарован тази нощ.
Първата ни необикновена изненада беше, че търговците в Константинопол бяха длъжни да поставят факли пред магазините си, така че улиците да бъдат красиво осветени. И веднага разбрахме, че пред нас е пустиня от велики църкви, които трябва да разгледаме.
Градът имаше около милион жители и аз веднага усетих огромната енергия, която беше изчезнала от Рим.
Веднага отидох, водейки със себе си двамата си приятни спътници, на големия открит площад, наречен Аугустеум, и където можех да погледна фасадата на Света София -църквата на Светата Премъдрост – и на други огромни и царствени сгради, включително и на великолепните обществени бани на Зевксип, които бяха украсени с красиво изпълнени езически статуи, взети от различни градове по света.
Искаше ми се да тръгна във всички посоки едновременно. Защото тук се намираше големият хиподрум, на който през деня хиляди хора ставаха свидетели на състезания с колесници, които бяха страстта на населението, а там – неописуемо огромният и сложен царски дворец, в който лесно можехме да се промъкнем, без да ни видят.
Голяма улица водеше на запад от този площад и представляваше главната пътна артерия на града, тъй като от нея се откриваха други площади, а също и други улици, които, разбира се, се захранваха от безброй улички.
Маел и Авикус продължиха да ме следват учтиво, докато ги водех насам-натам, и във вътрешността на Светата София, за да застанат между великолепните ѝ стени и под огромния ѝ купол. Бях завладян от красотата на църквата с безбройните й арки и високите богато украсени и детайлно изработени мозайки на Юстиниан и Теодора, които бяха невероятно разкошни и блестяха на светлината на безброй лампи.
През следващите нощи нямаше да има край на великолепните приключения. Моите другари можеха да се уморят от това, но аз не. Много скоро щях да проникна в императорския двор, като използвам бързината и съобразителността си, за да обикалям двореца. И за добро или за лошо, щях да бъда в един процъфтяващ град, където щях да познавам утехата от близостта на много много човешки души.
През следващите седмици купихме за себе си една великолепна къща, доста добре укрепена, градината ѝ изцяло оградена, и си направихме тайна и сигурна крипта под мозаечния под. Що се отнася до Божествените родители, аз бях категоричен, че те трябва да бъдат скрити на известно разстояние от града. Вече бях чувал много за размириците в Константинопол и исках параклисът да бъде в безопасност.
В провинцията обаче не можах да открия стари хранилища или гробници като старата етруска гробница, която бях използвал край Рим. И накрая нямах друг избор, освен да поръчам на банда роби да построят светилище под къщата ни.
Това ме изнерви. В Антиохия и в Рим бях създал параклисите. Сега трябваше да разчитам на други. Накрая се заех с един сложен план.
Проектирах поредица от припокриващи се проходи, водещи дълбоко надолу към голяма камера, която щеше да изисква от всеки, който отива там, да завие първо надясно, после наляво, после надясно, после пак наляво с изключително изтощително въздействие. След това поставих двойки тежки бронзови врати на определени интервали, като всяка двойка имаше тежък болт.
Дебелият камък, който преграждаше входа на този криволичещ и двойно по-голям проход, не само беше замаскиран като част от мозаечната настилка на къщата, но и беше, както често казвам, когато описвам подобни неща, твърде тежък, за да го вдигне дори екип от смъртни. Дори железните дръжки бяха толкова многобройни и сложно проектирани, че изглеждаха като част от орнаментиката на целия под.
Маел и Авикус сметнаха всичко това за доста крайно, но не казаха нищо.
Одобриха обаче, когато наредих стените на параклиса да бъдат покрити със златна мозайка, каквато виждах във всички великолепни църкви, а подът да бъде постлан с най-хубавите мраморни плочки. За кралската двойка беше подготвен широк и великолепен трон от ковано злато. От тавана бяха окачени лампи на вериги.
Може би ще попитате как е била извършена цялата тази работа, без да се разкрие тайната на подземната стая? Нима аз убих всички, които бяха участвали в създаването на този параклис?
Не. Използвах Дара на заклинанието, за да объркам тези, които бяха доведени да работят, и понякога използвах обикновени превръзки на очите, от които робите и дори художниците не можеха да се оплачат. Позлатените думи за „влюбен и невеста“ изглаждаха всички възражения на смъртните. А парите свършиха останалото. Най-накрая дойде нощта, когато трябваше да заведа кралските родители в техния параклис. Авикус и Маел учтиво признаха, че са смятали, че ще искам да направя това сам. Аз нямах възражения. Като могъщ християнски ангел на смъртта, аз пренесох първо единия, а после и другия саркофаг до прекрасния параклис и ги поставих един до друг.
Първо взех ленените обвивки от Акаша и я държах на ръце, докато коленичих на пода. Очите ѝ бяха затворени. После съвсем внезапно ги отвори и погледна покрай мен, а изражението ѝ беше безсмислено и просто, както преди.
Мисля, че почувствах любопитно, затихващо разочарование. Но ѝ прошепнах молитви да го скрие, докато почиствах бельото и я вдигах, носех я, моята мълчалива булка, и я настанявах на трона. Там тя си почиваше, с измачкани и непълни дрехи, сляпа, както винаги, докато вземах обвивките от Енкил.
Настъпи същият странен момент, когато и неговите очи се отвориха. Не посмях да му кажа нищо на глас. Вдигнах го, открих, че е по-податлив и дори почти лек, и го поставих на трона до неговата кралица. Минаха няколко нощи, преди да успея да завърша дрехите им, но те трябваше да изглеждат перфектно спрямо спомените, които все още имах за изящните египетски одежди, и тогава се постарах да намеря за тях нови и интересни бижута. Константинопол беше пълен с такива луксозни предмети, както и със занаятчии, които се занимаваха с тях. Всичко това направих сам и без никакви трудности, като през цялото време се молех с най-учтив тон.
Накрая параклисът беше още по-красив от първия, който бях направил в Антиохия, и много по-прекрасен от този, който съществуваше извън Рим. Поставих на място обичайните мангали, в които щях да кадя тамян, и напълних многобройните висящи лампи с благоуханно масло.
Едва когато всичко това беше направено, се върнах към въпроса за новия град, за това как щеше да изглежда той и дали Акаша и Енкил наистина са в безопасност.
Бях много неспокоен. Осъзнах, че дори още не познавам града. Бях зает. Исках да продължа да посещавам църквите и да пирувам от красотата на града; но не знаех дали сме единствените вампири тук.
Струваше ми се изключително съмнително. В края на краищата съществуваха и други кръвопийци. Защо те да не дойдат в най-красивия град на света?
Що се отнася до гръцкото качество на Константинопол, то не ми харесваше. Доста ме е срам да го кажа, но беше вярно.
Не ми хареса, че населението говори гръцки вместо латински, макар че аз самият, разбира се, можех да говоря гръцки много добре. Не ми харесаха и всички християнски манастири, в които сякаш имаше дълбок мистицизъм, който беше по-скоро източен, отколкото западен.
Изкуството, което откривах навсякъде, беше впечатляващо, да, но то губеше всякаква връзка с класическото изкуство на Гърция и Рим.
Новите статуи представяха мъжете като набити и груби, с много кръгли глави. Очите им бяха луковични, а лицата – без изражение. А иконите или свещените картини, които бяха станали толкова разпространени, бяха силно стилизирани, с намръщени лица.
Дори великолепните мозайки на Юстиниан и Теодора – фигурите в дългите им одежди, които плуват по стените на църквата – бяха по-скоро строги и мечтателни, отколкото класически или красиви според стандартите, които не бях научил.
Това беше великолепно място, но не беше моето място.
За мен имаше нещо отблъскващо в гигантския царски дворец с неговите евнуси и роби. Когато се промъкнах в него и го обиколих, посещавайки тронните му зали, залите за аудиенции, великолепните параклиси, огромната трапезария и многобройните спални, видях разпуснатостта на Персия и макар че не можех да обвиня никого за това, се чувствах зле. А населението, макар да беше огромно и жизнено, можеше да се скара по улиците заради изхода от състезанията с колесници на хиподрума или да се разбунтува в самите църкви, убивайки се един друг, също по религиозни въпроси. Всъщност безкрайните религиозни спорове граничели с пълна лудост. А различията в доктрините през повечето време държали цялата империя в състояние на сътресения.
Що се отнася до проблемите на границите на Империята, те били толкова непрекъснати, колкото и по времето на цезарите. Персите постоянно заплашвали Изтока, а варварите, които се вливали в империята от Запад, просто нямали край.
Тъй като отдавна отъждествявах собствената си душа със спасението на Империята, не чувствах никаква утеха в този град. Чувствах подозрение и дълбоко отвращение.
Въпреки това често се отбивах в „Света София“, за да се възхищавам на огромния купол, който сякаш се носеше нагоре без никаква опора. В тази величествена църква беше уловено нещо неизразимо, което можеше да смири и най-гордите духове. Авикус и Маел бяха доста щастливи в този нов град. И двамата изглеждаха абсолютно решени аз да бъда техният водач, а когато вечер пазарувах книги на пазара, Авикус нямаше търпение да се присъедини към мен и искаше да му прочета това, което съм намерил.
Междувременно обзаведох къщата ни удобно и наех занаятчии да изрисуват стените. Не исках отново да се изгубя в изрисуваните си градини, а когато си помислих за изгубената Пандора, мъката ми беше още по-силна от преди.
Наистина търсех Пандора. Разказах на Авикус и Маел няколко малки истории, безобидни и маловажни, за нощите ми с нея, но най-вече за това как съм я обичал, за да може образите ѝ да съществуват в съзнанието им, доколкото те имат силата да поддържат такива образи живи. Ако Пандора бродеше по тези улици, ако попаднеше на моите спътници, може би щеше да разбере от тях, че съм тук и че искам. така отчаяно искам да се събера с нея.
Веднага започнах да се сдобивам с библиотека, като купувах цели кашони със свитъци и ги преглеждах в свободното си време. Направих си хубаво писалище и започнах да водя доста неутрален и безличен дневник на приключенията си със стария код, който бях измислил преди това.
Бяхме в Константинопол по-малко от шест месеца, когато ни стана ясно, че други кръвопийци се приближават до къщата ни.
Чухме ги рано сутринта. Дойдоха, очевидно за да чуят от нас каквото могат с Дара на ума, а после побързаха да си тръгнат.
– Защо им отне толкова време? – Попитах аз. – Те са ни наблюдавали и са ни изучавали.
– И може би те са причината – каза Авикус, – че не сме намерили тук поклонници на Дявола. – Това може би беше вярно, защото тези, които ни шпионираха сега, не бяха поклонници на Дявола. Можехме да разберем това по парченцата мисловни образи, които успяхме да извлечем от съзнанието им.
Най-накрая те дойдоха в ранната вечер и нямаше как да сбъркаме учтивата им покана да дойдем с тях на гости на тяхната господарка.
Излязох от къщата ни, за да ги посрещна, и открих, че са двама и че са бледи и красиви момчета.
Не можеха да са на повече от тринайсет години, когато са ги направили, и имаха много ясни тъмни очи, а косите им бяха къси, къдрави и черни. Бяха облечени в дълги източни одежди от най-фина украсена тъкан, обточени с ресни от червено и злато. Долните им туники бяха от коприна, носеха богато украсени чехли и много пръстени със скъпоценни камъни.
Двама смъртни носеха факлите за тях, а те изглеждаха прости и скъпи персийски роби.
Едно от лъчезарните млади момчета кръвопийци постави в ръцете ми малък свитък, който веднага отворих, за да прочета красиво написаното на гръцки.
– Според обичая преди да ловуваш в моя град, трябва да поискаш разрешение от мен – пишеше в него. – Моля, заповядайте в моя дворец. – Беше подписан с „Евдокия“.
Не ме интересуваше стилът на този текст, както не ме интересуваше стилът на нищо друго в Константинопол. И не мога да кажа, че ме изненада, но тогава тук имаше възможност да говоря с други кръвопийци, които не бяха фанатични поклонници на Змията, а тази възможност никога не се беше появявала преди.
Също така си позволявам да отбележа, че през всичките си години като кръчмар не бях виждал други двама, които да са толкова изискани, елегантни и красиви като тези момчета.
Без съмнение в групите на поклонниците на Сатаната имаше такива кръвопийци, с хубави лица и невинни очи, но в по-голямата си част, както описах, Авикус и Маел бяха тези, които ги убиваха или се сдобряваха с тях, а не аз. Освен това те винаги са били покварени от ревността си. Тук имаше и нещо друго.
Тези момчета изглеждаха безкрайно по-интересни по силата на достойнството и украшенията си, както и на смелостта, с която ме гледаха. Що се отнася до името Евдокия, в крайна сметка бях по-скоро любопитен, отколкото уплашен.
– Позволете ми да тръгна с вас – казах веднага. Но момчетата направиха жест, че Авикус и Маел също трябва да дойдат.
– Защо е така? – Попитах закрилнически. Но веднага моите спътници ми дадоха да разбера, че и те искат да отидат. – Колко сте? – Попитах момчетата.
– Евдокия ще отговори на въпросите ти – каза момчето, което ми беше дало свитъка. -Моля ви, елате с нас без повече разговори. Евдокия слуша за вас от известно време. – Дълго ни съпровождаха по улиците, докато накрая стигнахме до квартал на града, по-богат от този, в който живеехме, и до къща, много по-голяма дори от нашата. Имаше обичайната сурова каменна фасада, която несъмнено ограждаше вътрешна градина и богати стаи. През това време момчетата кръвопийци прикриваха много добре мислите си, но аз успях да разбера, може би защото те искаха да го направя, че имената им са Асфар и Рашид. В къщата ни приеха друга двойка смъртни роби, които ни въведоха в голяма стая, изцяло украсена със злато.
Навсякъде около нас горяха факли, а в центъра на помещението, на позлатен диван с пурпурни копринени възглавници, се бе облегнала разкошна жена кръвопиец, с гъсти черни къдрици, не по-различни от тези на момчетата, които бяха дошли при нас, макар че ги носеше дълги и обсипани с перли, а долната ѝ рокля от коприна беше толкова фина, колкото всичко, което бях виждал в Константинопол досега. Лицето ѝ беше дребно, овално и толкова близко до съвършенството, колкото нищо друго, което някога съм виждал, макар да не приличаше на Пандора, която за мен беше самото съвършенство.
Очите ѝ бяха кръгли и изключително големи. Устните ѝ бяха съвършено начервени и от нея се носеше парфюм, който несъмнено беше създаден от персийски магьосник, за да ни изкара от равновесие. По мозаечния под бяха разпръснати множество столове и дивани, на които бяха изобразени разголени гръцки богини и богове с такъв вкус, какъвто може би е имало преди петстотин години. Подобни изображения видях и по стените, които ни заобикаляха, макар че леко грубите, но богато украсени колони изглеждаха с по-късен дизайн.
Кожата на жената-вампир беше съвършено бяла и напълно лишена от човешка същност, от което ме побиха тръпки. Но изражението ѝ, което се изразяваше почти изцяло в усмивка, беше сърдечно и крайно любопитно.
Все още подпряна на лакътя си, с ръка, покрита с гривни, тя ме погледна.
– Мариус – каза тя на културен и съвършен латински, гласът ѝ беше също толкова прекрасен, колкото и лицето ѝ, – ти четеш стените и пода ми, сякаш са книга.
– Прости ми, – казах аз. – Но когато една стая е толкова изящно декорирана, това изглежда учтиво.
– А ти копнееш за стария Рим – каза тя, – или за Атина, или дори за Антиохия, където някога си живял.
Това беше страшен кръвопиец. Тя беше изтръгнала това знание за мен от най-дълбоките ми спомени. Затворих съзнанието си. Но не затворих сърцето си.
– Казвам се Евдокия, – каза тя. – Бих искала да кажа, че ви приветствам с добре дошли в Константинопол, но това е моят град и не съм съвсем доволна, че сте тук.
– Не можем ли да постигнем някакво разбирателство с теб? – Попитах. – Извървяхме дълго и трудно пътуване. Градът е огромен.
Тя направи някакъв малък жест и смъртните роби се оттеглиха. Само Асфар и Рашид останаха, сякаш чакаха заповедта ѝ.
Опитах се да разбера дали в тази къща има и други кръвопийци, но не можех да го направя, без тя да знае, че го правя, и затова опитът ми беше доста слаб.
– Седнете, всички, моля – каза тя. И при тази покана двете красиви момчета, Асфар и Рашид, направиха така, че да приближат диваните, за да можем да се съберем по естествен начин. Веднага попитах дали мога да взема един стол. И Авикус и Маел с неопределен шепот повториха същата молба. Това беше направено. Настанихме се.
– Един стар римлянин, – каза тя с внезапна светла усмивка. – Вие презирате дивана, а искате стол.
Аз се засмях с нисък учтив смях.
Но тогава нещо съвсем невидимо, но силно ме накара да хвърля поглед към Авикус и да видя, че той се взира в тази великолепна жена, сякаш Купидон току-що беше изпратил стрела право в сърцето му.
Що се отнася до Маел, той я гледаше така, както беше гледал мен в Рим преди много векове.
– Не се притеснявай за приятелите си – каза внезапно Евдокия, като ме изненада напълно. – Те са ти верни и ще те следват във всичко, което кажеш. Сега трябва да говорим ние с теб. Разбери, че макар този град да е огромен и кръвта да е достатъчна за мнозина, тук често идват нечестни кръвопийци и трябва да бъдат прогонени.
– Ние ли сме нечестни? – Попитах нежно.
Не можех да не изучавам чертите ѝ, заоблената ѝ брадичка с една-единствена тръпчинка и малките ѝ бузи. Тя изглеждаше толкова млада на смъртни години, колкото и двете момчета. Що се отнася до очите ѝ, те бяха черни, с такива ресници, че човек би могъл да заподозре, че по лицето ѝ има египетска боя, а всъщност нямаше такава.
Това наблюдение изведнъж ме накара да си спомня за Акаша и аз изпитах паника, докато се опитвах да прочистя съзнанието си. Какво съм направил, като съм довел тук Онези, които трябва да бъдат пазени? Трябваше да остана в руините на Рим. Но отново, сега не можех да мисля по този въпрос.
Погледнах директно към Евдокия, малко заслепен от безбройните скъпоценни камъни на робата ѝ и от гледката на блестящите ѝ нокти, далеч по-ярки от всички, които някога бях виждала, освен тези на Акаша, и отново събрах сили и се опитах да проникна в съзнанието ѝ.
Тя ми се усмихна мило, а после каза:
– Мариус, аз съм твърде стара в Кръвта за това, което искаш да направиш, но ще ти кажа всичко, което искаш да знаеш.
– Мога ли да те наричам с името, което си ни дала? – Попитах.
– Това беше моето намерение – отвърна тя, – като ти дадох това име. Но нека ти кажа, че очаквам от вас честност, в противен случай няма да ви търпя в моето царство.
Изведнъж усетих вълна от гняв, излъчвана от Маел. Хвърлих предупредителен поглед към него и отново видях онова напълно вцепенено изражение на лицето на Авикус. Изведнъж осъзнах, че Авикус вероятно никога не е виждал такъв кръвопиец като него. Младите жени кръвопийци сред поклонниците на Сатаната бяха нарочно мръсни и разчорлени, а тук, облегнала се на великолепната си кушетка, лежеше жена, която приличаше на императрица, управлявала Византия.
Всъщност може би така се възприемаше това същество.
Тя се усмихна, сякаш всички тези мисли бяха прозрачни за нея, а после с леко движение на ръката си каза на двете момчета кръвопийци, Асфар и Рашид, да се оттеглят.
След това очите ѝ преминаха много спокойно и бавно през двамата ми спътници, сякаш извличаше от тях всяка една смислена мисъл, която някога е преминавала през съзнанието им. Продължих да я изучавам, перлите в косата ѝ, въжетата от перли на шията ѝ и скъпоценните камъни, които украсяваха голите ѝ пръсти, както и ръцете ѝ.
Накрая тя ме погледна и по чертите ѝ отново се разля усмивка, която озари цялото ѝ лице.
– Ако ти разреша да останеш – а аз съвсем не съм сигурна, че смятам да го направя – трябва да ми покажеш лоялност, когато други дойдат да нарушат мира, който споделяме. Никога не трябва да заставаш на тяхна страна срещу мен. Трябва да пазите Константинопол само за нас.
– И какво точно ще направите, ако не ви покажем лоялност? – попита Маел със стария си гняв. Тя остана загледана в мен за дълъг миг, сякаш искаше да го обиди, а после, сякаш се събуди от заклинание, погледна към Маел.
– Какво мога да направя – попита тя Маел, – за да те накарам да замълчиш, преди отново да си казал някоя глупост? – След това очите ѝ се върнаха към мен. – Позволете ми да съобщя това на всички вас. Знам, че вие притежавате Майката и Бащата. Знам, че сте ги донесли тук на съхранение и че те се намират в един параклис дълбоко под къщата ви.
Бях жестоко зашеметен.
Почувствах вълна от скръб. За пореден път се бях провалил да запазя тайната. Дори в Антиохия преди много време не бях успял да запазя тайната. Дали винаги нямаше да се проваля в опазването на тайната? Не беше ли това моята съдба? Какво трябваше да се направи?
– Не се отдръпвай толкова бързо от мен, Мариус – каза Евдокия. – Аз пих от Майката в Египет векове преди ти да я отнемеш.
Това изявление ме зашемети още повече. И все пак то съдържаше някакво странно обещание. То хвърли малка светлина в душата ми.
Изведнъж бях чудно развълнуван.
Ето един човек, който разбираше всичко за древните мистерии, точно както беше разбирала Пандора. Този човек, с деликатно лице и говор, беше различен свят от Авикус или Маел, а колко нежна и разумна изглеждаше тя.
– Ще ти разкажа историята си, ако искаш, Мариус – каза тя. – Винаги съм била светски кръвопиец, никога не съм била привърженик на старата религия на египетските богове на кръвта. Бях на триста години в Кръвта, преди ти да се родиш. Но ще ти кажа всичко, което искаш да знаеш. Ясно е, че се движиш в света с помощта на въпроси.
– Да, – казах аз. – Наистина се движа по света чрез въпроси и твърде често съм задавал тези въпроси в пълно мълчание или преди дълги векове на хора, които са ми давали отговори, представляващи фрагменти, които е трябвало да сглобявам, сякаш са парчета от стари папируси. Жадувам за знание. Жадувам за това, което искаш да ми кажеш.
Тя кимна и това сякаш ѝ достави необикновено удоволствие.
– Някои от нас не се нуждаят от интимно разбиране – каза тя. – А ти изискваш ли го, Мариус? Мога да прочета много неща в мислите ти, но това е загадка. Трябва ли да бъдеш разбран?
Бях озадачен.
– Трябва ли да бъда разбран? – Казах аз, обмисляйки това, колкото и да беше тайно. Дали Авикус или Маел ме разбираха? Не, не разбираха. Но някога, много отдавна, Майката ме беше разбрала. Или е разбирала? Просто може би, когато се бях влюбил толкова много в нея, я бях разбрал.
– Нямам отговор за теб, – казах тихо. – Мисля, че започнах да се наслаждавам на самотата. Мисля, че когато бях смъртен, я обичах. Бях скитник. Но защо ми задаваш този въпрос?
– Защото не изисквам разбиране – каза тя и за първи път в гласа ѝ се появи студен тон. – Но ако желаете, ще ви разкажа за живота си.
– Толкова много искам да чуя твоята история, – отговорих аз. Бях влюбен. Отново се сетих за моята красива Пандора. Ето една несравнима жена, която изглежда имаше същите дарби. Толкова исках да я слушам, а за нашата безопасност беше повече от важно да я изслушам. Но как щяхме да се справим с безпокойството на Маел и с очевидната мания на Авикус?
Тя веднага ми отне мисълта, като погледна нежно Авикус, а после за дълъг трезв миг насочи вниманието си към разярения Маел.
– Бил си свещеник в Галия – каза му тя спокойно, – но имаш отношението на отдаден воин. Ти би ме унищожил. Защо е така?
– Не уважавам авторитета ти тук – отвърна Маел, опитвайки се да отговори на спокойния ѝ тон. – Коя си ти за мен? Казваш, че никога не си уважавала старата религия. Е, аз я уважавах. И Авикус я уважаваше. С това се гордеем.
– Всички искаме едно и също нещо, – отговори тя. Тя се усмихна, разкривайки удължените си зъби. – Искаме ловно поле, което да не е пренаселено. Искаме сатанинските кръвопийци да бъдат държани настрана, защото те се размножават безумно и се стремят да подклаждат проблеми в света на смъртните. Моят авторитет се основава на миналите ми триумфи. Това не е нищо повече от навик. Ако успеем да сключим мир… – Тя прекъсна и по маниера на човек сви рамене и разтвори ръце.
Изведнъж Авикус се намеси.
– Мариус говори от наше име, – каза той. – Мариус, моля те, сключи мир с Евдокия.
– Даваме ти своята лоялност – казах аз, – доколкото наистина искаме същите неща, както ги описа. Но аз много искам да говоря с теб. Искам да знам колко кръвопийци са тук сега. Що се отнася до историята ти, нека отново кажа, че наистина искам да я чуя. Единственото нещо, което можем да си дадем един на друг, е нашата история. Да. Искам да знам твоята.
Тя се надигна от дивана много грациозно, като се оказа малко по-висока, отколкото предполагах. Имаше доста широки рамене за жена и вървеше много право, а босите ѝ крака не издаваха и най-малък звук.
– Елате в библиотеката ми – каза тя и ни поведе към една стая встрани от главната. – Вярвам, че е по-подходящо за разговори. – Косата ѝ се спускаше дълго по гърба, тежка маса от черни къдрици, и тя се движеше грациозно въпреки тежестта на робата с мъниста и украса.
Библиотеката беше огромна, с рафтове за свитъци и кодекси, тоест подвързани томове, каквито имаме днес. Тук-там имаше столове, а някои се събираха в центъра, както и две канапета за облягане и масички, на които да се пише. Златните лампи ми изглеждаха персийски в тежките си обработени мотиви, но не можех да бъда сигурен в това.
Килимите, разхвърляни наоколо, определено бяха персийски, това го знаех. Разбира се, в момента, в който видях книгите, ме обзе удоволствие. Това винаги се случва с мен. Спомних си за библиотеката в стария Египет, в която бях открил Стареца, който беше поставил Майката и Бащата на слънцето. Чувствам се глупаво сигурен с книгите, които могат да бъдат грешка. Помислих си за всичко, което бях загубил при първата обсада на Рим. Не можех да не се запитам какви гръцки и римски автори са се запазили тук. Защото християните, макар и да са били по-благосклонни към древните, отколкото хората сега вярват, не винаги са спасявали старите произведения.
– Очите ти са гладни – каза тя, – макар че умът ти е затворен. Знам, че искаш да четеш тук. Добре дошъл си. Изпратете писарите си да препишат каквото пожелаете. Но аз изпреварвам себе си, нали? Трябва да поговорим. Трябва да видим дали можем да постигнем споразумение. Не знам дали можем.
Тя обърна очи към Авикус.
– А ти, ти, който си стар, ти, който си получил Кръвта в Египет, ти едва сега се учиш да обичаш царството на буквите. Колко е странно, че това ти отнема толкова време. – Усетих огромното му вълнение и нежно объркване.
– Уча се, – каза той. – Мариус ме учи. – И тогава пламъкът се издигна по бузите му. Що се отнася до Маел, не можех да не забележа тихата му ярост и ми се стори, че толкова дълго е бил автор на собственото си нещастие, но сега наистина се случва нещо, което може да е основателна причина за болката му.
Разбира се, силно ме огорчаваше фактът, че нито един от двамата не можеше да запази тайната на мислите си.
Когато отдавна в Рим се бях опитал да ги намеря, те се бяха справили по-добре.
– Нека седнем – каза Евдокия, – и нека ти кажа коя съм. – Заехме столовете, които ни сближиха, и тя започна да разказва историята си с тих тон.
Назад към част 8 Напред към част 10
