Глава 9
Когато излязохме от къщата, беше вече тъмно.
Преди да отпътуваме от Ню Орлиънс, вечеряхме заедно в „Галатоар“ – стар, достолепен ресторант в Ню Орлиънс, където храната беше вкусна, но Мерик вече беше толкова изтощена, че съвсем пребледня и заспа на стола си.
Промяната в нея беше забележителна. Тя промълви, че Аарон и аз трябва да се погрижим за съкровищата на олмеките.
– Гледайте ги, но внимавайте, – каза тя като факт. И тогава дойде внезапната дрямка, която я остави гъвкава, но в безсъзнание, доколкото можех да видя.
Аарон и аз почти я отнесохме до колата – тя можеше да върви насън, ако я задвижат – и колкото и да ми се искаше да говоря с Аарон, не посмях да рискувам, макар че Мерик спеше между нас, съвсем спокойно, през цялото пътуване до дома. Когато стигнахме до Майчин дом, онази добра жена, член на Ордена, която вече споменах, а сега, за целите на този разказ, ще наричам Мери, ни помогна да пренесем Мерик до стаята ѝ и да я сложим на леглото. Сега, преди малко отбелязах, че искам Таламаска да я обгърне с фантазия, да ѝ даде всичко, което би трябвало да желае.
Нека обясня, че вече бяхме започнали този процес, като създадохме за нея ъглова спалня на горния етаж, която според нас беше мечтата на една млада жена. Леглото от плодово дърво, неговите стойки и балдахин, украсени с резбовани цветя и обточени с причудлива дантела, тоалетката с малката сатенена пейка и огромното кръгло огледало, малките причудливи лампички-близнаци и безбройните бутилки – всичко това беше част от фантазията, заедно с чифт накъдрени будоарни кукли, както ги наричат, които трябваше да бъдат преместени настрани, за да се сложи бедното дете на възглавницата си за през нощта.
И за да не си помислите, че сме женомразци, позволете ми да обясня, че едната стена на стаята, стената, която не беше прекъсната от дълги до пода прозорци към верандата, беше запълнена с прекрасен общ асортимент от книги. Имаше и ъглова маса и столове за четене, много други красиви лампи тук и там, както и баня, пълна с парфюмирани сапуни, разноцветни шампоани и безброй бутилки с ароматен одеколон и олио. Всъщност самата Мерик си беше купила какви ли не продукти, ароматизирани с „Шанел“ № 22, особено прекрасен аромат.
Вече, когато я оставихме да спи бързо и да бъде под нежните грижи на Мери, вярвам, че и двамата с Аарон се бяхме влюбили в нея, напълно в родителски смисъл, и смятах да не позволявам на нищо в Таламаска да ме разсейва от нейния случай. Разбира се, Аарон, който не е генерален настоятел на Ордена, щеше да има лукса да остане тук с нея дълго след като бях принуден да се върна на бюрото си в Лондон. И аз му завиждах, че ще има удоволствието да наблюдава как това дете се среща с първите си учители и как избира училището си.
Що се отнася до съкровищата на олмеките, сега ги отнесохме на съхранение в малкия трезор в Луизиана и след като влязохме вътре, след известно обсъждане отворихме куфара и разгледахме това, което се намираше там.
Скривалището беше доста забележително. Имаше близо четиридесет идола, поне дванадесет от перфораторите, множество остриета на брадви и много по-малки предмети с форма на острие, които обикновено наричаме келти. Всеки един предмет беше изящен сам по себе си. Имаше и ръкописен опис, очевидно дело на мистериозния и обречен Матю, в който се изброяваше всеки предмет и неговият размер. Бележката беше приложена:
В този тунел има още много съкровища, но те трябва да почакат за по-късни разкопки. Аз вече съм болен и трябва да се върна у дома възможно най-скоро. Мед и Сандра са много скарани по този въпрос. Те искат да изнесат всичко от пещерата. Но аз отслабвам дори докато пиша. Що се отнася до Мерик, болестта ми я плаши. Трябва да я заведа у дома. Струва си да отбележа, че докато имам сила в дясната ръка, нищо друго не плаши никоя от моите дами – нито джунглите, нито селата, нито индианците. Трябва да се върна.
Беше повече от трогателно, тези думи на мъртвеца, и любопитството ми към „Мед“ беше още по-силно. Бяхме в процес на опаковане на всичко и възстановяване на стария му ред, когато на външната врата на стаята, в която се намираше трезорът, се почука.
– Елате бързо – каза Мерик през вратата. – Тя е изпаднала в истерия. Не знам какво да правя. – Тръгнахме нагоре по стълбите и още преди да сме стигнали до втория етаж, чухме отчаяните ѝ ридания. Тя седеше на леглото, все още облечена в тъмносинята си рокля от погребението, отново с боси крака и заплетена коса, и отново и отново ридаеше, че Великата Нана е мъртва.
Всичко това беше напълно разбираемо, но Аарон имаше почти магическо въздействие върху хора в такива състояния и скоро я успокои с думите си, а Мери помагаше, когато можеше.
След това Мерик попита през сълзи дали може да изпие чаша ром.
Разбира се, никой не подкрепяше това средство, но от друга страна, както Аарон благоразумно отбеляза, алкохолът ще я успокои и тя ще заспи.
В бара на долния етаж били намерени няколко бутилки и Мерик получи чаша ром, но поискал още.
– Това е една глътка, – каза тя през сълзи, – имам нужда от пълна чаша. – Изглеждаше толкова съвършено нещастна и разстроена, че не можехме да ѝ откажем. Най-накрая, след като отпи, риданията ѝ станаха по-меки.
– Какво ще правя, къде ще отида? – Попита тя жалостиво и ние отново дадохме уверенията си, макар че мъката ѝ беше нещо, което чувствах, че трябва да изрази със сълзи.
Що се отнася до съмненията за бъдещето ѝ, това беше друг въпрос. Изпратих Мери от стаята.
Седнах на леглото до Мерик.
– Скъпа моя, послушай ме, – казах ѝ. – Ти си богата сама по себе си. Тези книги на чичо Вервен. Те струват огромни суми пари. Университети и музеи биха ги предложили на търг. Що се отнася до съкровищата на олмеките, не мога да изчисля стойността им. Разбира се, че не искаш да се разделяш с тези неща, а и ние не искаме да го правиш, но бъди сигурна, че си обезпечена, дори и без нас.
Това сякаш я успокои донякъде.
Накрая, след като беше плакала тихо на гърдите ми в продължение на повече от час, тя обгърна Аарон, положи глава на рамото му и каза, че ако знае, че сме в къщата, че няма да я напуснем, тогава може да заспи.
– Ще те чакаме долу на сутринта, – казах ѝ аз. – Искаме да ни направиш онова кафе. Бяхме глупаци, като пиехме грешното кафе. Отказваме да закусваме без теб. Сега трябва да спиш. – Тя ме дари с благодарна и любезна усмивка, въпреки че сълзите все още се разливаха по бузите ѝ. След това, без да иска ничие разрешение, отиде до накъдрената тоалетка, където бутилката с ром стоеше съвсем нелепо сред другите малки шишенца, и отпи добре от напитката.
Когато станахме да си вървим, Мери се отзова на повикването ми с готова нощница за Мерик, а аз взех бутилката ром, кимнах на Мерик, за да се уверя, че ме е видяла да го правя, за да има някакъв граждански претекст за нейното разрешение, и с Аарон се оттеглихме в библиотеката долу.
Не си спомням колко дълго си говорихме.
Може би беше около час. Обсъждахме възпитатели, училища, образователни програми, какво трябва да прави Мерик.
– Разбира се, че не може да става дума да я помолим да покаже пред нас психическите си сили – каза Аарон твърдо, сякаш щях да го отменя. – Но те са значителни. Усещах го през целия ден, а и вчера.
– Ах, но има и друг въпрос, – казах аз и се канех да повдигна темата за странното „смущение“, което бях усетил в къщата на Великата Нана, докато седяхме в кухнята. Но нещо ме спря да говоря. Осъзнах, че усещам същото присъствие и сега, под покрива на нашата Майчина къща.
– Какво става, човече? – Попита Аарон, който познаваше всяко мое изражение на лицето и който вероятно можеше да прочете мислите ми, ако наистина реши да го направи.
– Нищо, – казах аз, а после, инстинктивно, а може би и егоистично, с някакво желание да се проявя като герой, добавих: – Искам да останеш там, където си.
Станах и излязох през отворените врати на библиотеката в коридора.
Отгоре, от етажа на къщата, се чу сардоничен и звънлив смях. Беше женски смях, в това нямаше съмнение, само че не можех да го свържа с Мери или с жените от Ордена, които тогава живееха в къщата. Всъщност Мери беше единствената в основната сграда. Другите бяха отишли да спят преди известно време в „робските помещения“ и къщичките, които съставляваха част от стопанските постройки на известно разстояние от задната врата на къщата. Отново чух смеха. Той сякаш беше отговор на самото ми питане.
Аарон се появи до рамото ми.
– Това е Мерик – каза той предпазливо.
Този път не му казах да остане назад. Той ме последва, докато се качвах по стълбите. Вратата на стаята на Мерик беше отворена, а светлините бяха включени и предизвикваха блестящо сияние, което се разливаше в дългия широк централен коридор.
– Е, влизай – каза женски глас, докато се колебаех, и когато го направих, бях доста разтревожен от това, което видях. В мъглата от цигарен дим на тоалетната масичка седеше млада жена в изключително съблазнителна поза, а младото ѝ и бързо растящо тяло беше облечено само в оскъдна бяла памучна пола, чийто тънък плат едва прикриваше пълните ѝ гърди и розовите зърна, както и тъмната сянка между краката ѝ.
Разбира се, това беше Мерик, но тогава изобщо не беше Мерик.
С дясната си ръка тя поднесе цигарата към устните си и дръпна от нея, дълбоко, с непринудеността на свикнал пушач, и изпусна дъха си с лекота.
Веждите ѝ се вдигнаха, докато ме гледаше, а устните ѝ бяха изтеглени назад в красива насмешка. Всъщност това изражение беше толкова чуждо на Мерик, която познавах, че беше просто ужасяващо само по себе си. Човек не можеше да си представи опитна актриса, която така успешно да променя чертите ѝ. Що се отнася до гласа, който излизаше от тялото, той беше знойно нисък.
– Добри цигари, г-н Талбот. Ротманс, нали? – Дясната ръка си играеше с малката кутийка, която беше взела от стаята ми. Гласът на жената продължи, студен, напълно безчувствен и с лек тон на подигравка. – Матю пушеше „Ротманс“, господин Талбот. Ходеше до Френския квартал, за да ги купува. Не ги намирате в магазина за търговци. Пушеше ги чак до смъртта си.
– Коя си ти? – Попитах.
Аарон не каза нищо. В този момент той напълно се отказваше от командването си, но стоеше на мястото си.
– Не бързайте толкова, господин Талбот – прозвуча твърдоглавият отговор. – Задай ми няколко въпроса. – Тя отдаде по-голяма част от тежестта си на левия лакът върху тоалетката и полата се разтвори, за да разкрие повече от пълните ѝ гърди. Очите ѝ направо блестяха на светлината на лампите на тоалетката. Изглежда, че клепачите и веждите ѝ се управляваха изключително от нова личност. Тя дори не беше близначка на Мерик.
– Студена Сандра? – Попитах.
От нея излезе изблик на смях, който беше зловещ и шокиращ. Тя отметна черната си коса и отново дръпна от цигарата.
– Никога не ти е казала и една дума за мен, нали? – Попита тя и отново се появи онази насмешка, красива, но пълна с яд. – Винаги е била ревнива. Мразех я от деня, в който се роди.
– Слънчев Мед – казах спокойно.
Тя кимна, усмихна ми се и пусна цигарата.
– Това е име, което винаги е било достатъчно добро за мен. И ето че тя ме остави извън историята. Е, да не мислите, че ще се задоволя с толкова малко, господин Талбот. Или да те наричам Дейвид? Мисля, че приличаш на Давид, нали знаете, праведен и чистоплътен живот и всичко останало. – Тя смачка цигарата направо в плота на масата. А сега с едната си ръка взе друга и я запали със златната запалка, която също бях оставил в стаята си.
Сега тя обърна запалката, цигарата висеше от устните ѝ и през малката струйка дим прочете надписа. „На Давид, моя Спасител, от Исус Навин.“ Очите ѝ се спряха на лицето ми и тя се усмихна. Думите, които беше прочела, се врязаха дълбоко в мен, но аз не исках да го направя. Просто я погледнах. Това щеше да отнеме малко време.
– Адски прав си – каза тя, – ще отнеме време. Нали не мислиш, че искам да получа част от това, което тя получава. Но нека поговорим за това тук, Джошуа, той беше твой любовник, нали? Вие бяхте любовници с него и той умря. – Болката, която изпитах, беше изящна и при цялата ми претенция за просветление и самопознание, бях унизен, че тези думи бяха изречени в присъствието на Аарон. Джошуа е беше млад и един от нас.
Тя се засмя с нисък, плътски смях.
– Разбира се, че можеш да бъдеш и с жени, ако са достатъчно млади, нали? – Попита тя злобно.
– Откъде идваш, Слънчев мед? – Поисках.
– Не я наричай по име – прошепна Аарон.
– О, това е добър съвет, но няма значение. Оставам точно там, където съм. А сега да поговорим за теб и онова момче, Джошуа. Изглежда, че той е бил много млад, когато ти…
– Престани, – казах рязко.
– Не говори за това, Дейвид – каза Аарон под носа си. – Не се обръщай към нея. Всеки път, когато говориш с нея, му даваш сила. – От малката жена на тоалетката избухна висок писклив смях. Тя поклати глава и обърна тялото си изцяло с лице към нас, а подгъвът на полата се качи на голите ѝ бедра.
– Бих казала, че е на осемнайсет… може би – каза тя и ме погледна с пламтящи очи, докато сваляше цигарата от устните си. – Но ти не знаеш със сигурност, нали, Дейвид? Просто знаеше, че трябваше да го имаш.
– Излез от Мерик, – казах аз. – Не ти е мястото в Мерик.
– Мерик е моята сестра! – Блесна тя. – Ще правя с нея каквото си искам. Тя ме побърка още от люлката, винаги ми четеше мислите, казваше ми какво мисля, казваше ми, че сама си създавам проблеми, винаги обвиняваше за всичко мен! – Тя се намръщи на мен и се наведе напред. Можех да видя зърната ѝ.
– Издаваш се за това, което си, – казах аз. – Или това, което си била? – Изведнъж тя се надигна от тоалетката, а лявата ръка, освободена от цигарата, с един хубав удар помете всички бутилки и лампата от дясната страна на масата.
Разнесе се рев на счупено стъкло. Лампата угасна със силна искра. Две или повече от бутилките бяха счупени. Килимът беше осеян с остри парчета. Стаята се изпълни със силен парфюм. Тя стоеше пред нас, сложила ръка на бедрото си, с високо вдигната цигара. Тя погледна надолу към бутилките.
– Да, тя харесва тези неща! – Каза тя.
Позата ѝ ставаше все по-внушителна, подигравателна.
– И на теб ти харесва това, което виждаш, нали, Дейвид? Тя е достатъчно млада за теб. В нея е останало нещо от малкото момче, нали? Великата Нана познаваше теб и това, което искаш. И аз също те познавам. – Лицето ѝ беше изпълнено с гняв и много красиво.
– Ти уби Джошуа, нали? – Каза тя с тих глас, а очите ѝ внезапно се стесниха, сякаш се взираше в душата ми. – Ти го пусна на онова изкачване в Хималаите… – Тя произнесе думата така, както аз щях да я произнеса. – И си знаел, че е опасно, но си го обичал толкова много, че не си могъл да откажеш.
Не можех да кажа нищо. Болката в мен беше твърде силна. Опитах се да прогоня всички мисли за Джошуа. Опитах се да не мисля за деня, в който бяха върнали тялото му в Лондон. Опитах се да се съсредоточа върху момичето пред мен.
– Мерик – казах с всички сили, които можех да събера, – Мерик, изгони я.
– Ти ме искаш, както и ти, Аарон – продължи тя, усмивката правеше лицето ѝ гъвкаво – зачервено. – Всеки един от вас би ме привързал към този матрак, ако си помисли, че може.
Не казах нищо.
– Мерик – каза Аарон гръмко. – Изгони я. Тя не ти носи нищо добро, скъпа, изгони я!
– Знаеш ли какво си е мислил Джошуа за теб, когато е паднал от онази скала? – Каза тя.
– Престани! – Извиках.
– Той те мразеше за това, че си го изпратил, мразеше те за това, че си казал да, той може да отиде!
– Лъжкиня! – Казах. – Излез от Мерик.
– Не ми викай, господине – избухна тя в отговор. Тя погледна към счупеното стъкло и потупа пепелта си в него.
– А сега нека просто да видим как да я поправим добре.
Тя направи крачка напред, право в бъркотията от счупени стъкла и преобърнати бутилки, която лежеше между нас. Напреднах към фигурата.
– Стой назад.
Хванах я за раменете и я принудих да се върне назад. Но това ми отне цялата сила.
Кожата ѝ беше влажна от пот и тя се измъкна от хватката ми.
– Нали не мислиш, че мога да ходя по стъкло с боси крака? – Каза тя право в лицето ми, докато се мъчеше да ми се съпротивлява. – Ти, глупав старец – продължи тя, – защо сега искам да отрежа крака на Мерик? – Хванах я, като смачках стъклото под обувките си.
– Ти си мъртва, нали, Слънчев Мед? Ти си мъртва и го знаеш, а това е целият живот, който можеш да получиш! – За един миг красивото й лице остана безизразно. Момичето изглеждаше като Мерик. После веждите отново се вдигнаха. Клепачите придобиха вялото си изражение, от което очите заблестяха.
– Аз съм тук и ще остана тук.
– Ти си в гроба, Слънчев Мед – отвърнах аз. – Тоест тялото, което искаш, е в гроба, а всичко, което имаш, е един скитнически дух, сега не е ли така!
По изражението на лицето ѝ премина страх, а после лицето отново се втвърди, докато се освобождаваше от ръцете ми.
– Ти не знаеш нищо за мен, господине, – каза тя. Беше озадачена, както често се случва с духовете. Не можеше да задържи надменното изражение на лицето на Мерик. Всъщност цялото и тяло изведнъж се разтрепери. Истинският Мерик се бореше.
– Върни се, Мерик, изхвърли я от себе си, Мерик – казах аз. Отново пристъпих напред. Тя се отдръпна назад и се насочи към подножието на високото легло. Тя завъртя цигарата в ръката си. Имаше намерение да ме улучи с нея.
– Залагаш живота си, че ще го направя, – каза тя, четейки мислите ми. – Иска ми се да имам нещо, с което наистина да те нараня. Но предполагам, че ще трябва да се задоволя с това да нараня нея!
Тя огледа стаята.
Това беше всичко, от което се нуждаех. Напреднах към нея и я хванах за раменете, като отчаяно се опитвах да я задържа въпреки потта, която я покриваше, и опитите ѝ да избяга.
Тя изкрещя.
– Престани, пусни ме! – И успя да забие цигарата в лицето ми. Посегнах към ръката ѝ, хванах я и я завъртях, докато тя не пусна цигарата. Тя ме зашлеви силно, така че за един миг се почувствах отпаднал. Въпреки това се държах за хлъзгавите ѝ рамене.
– Това е всичко – извика тя. – Нарани я, счупи й костите, защо просто не го направиш? Мислиш, че това ще накара Джошуа да се върне? Мислиш ли, че той ще бъде по-възрастен за теб, Дейвид, мислиш ли, че това ще оправи всичко?
– Махни се от Мерик! – Изкрещях. Все още чувах счупеното стъкло под обувките си.
Тя беше опасно близо до него. Разтърсих я силно, а главата ѝ се люшкаше от една страна на друга.
Тя се гърчеше, като се измъкваше на свобода, и отново последва удар със страхотна сила, който почти ме извади от равновесие. За част от секундата не можех да виждам.
Нахвърлих се върху нея, вдигнах я под мишниците и я хвърлих обратно на леглото. Клекнах на леглото над нея, като все още я стисках. Тя се мъчеше да достигне лицето ми.
– Пусни я, Дейвид – извика Аарон зад мен. И изведнъж чух гласа на Мери, онзи друг лоялен член, който ме молеше да не усуквам китката ѝ толкова силно.
Пръстите ѝ се мъчеха да достигнат до очите ми.
– Ти си мъртва, знаеш, че си, нямаш права тук – изръмжах ѝ аз. – Кажи го, ти си мъртва, мъртва си и трябва да пуснеш Мерик.
Усетих коляното ѝ върху гърдите си.
– Велика Нана, извади я! – Казах.
– Как смееш! – Изкрещя тя. – Мислиш, че можеш да използваш кръстницата ми срещу мен. – Тя хвана косата ми с лявата си ръка и я дръпна.
Все още я разтърсвах.
После се отдръпнах, пуснах я и призовах собствения си дух, собствената си душа да се превърне в мощен инструмент и с този невидим инструмент се хвърлих към нея, като я ударих в сърцето, така че тя изгуби дъх.
Излез, излез, излез! заповядах ѝ с цялата сила на душата си. Усетих се срещу нея. Усещах колективната ѝ сила, сякаш нямаше тяло, което да я побере. Усетих я да се съпротивлява. Бях изгубил всякакъв контакт със собственото си тяло. Излез от Мерик. Върви!
От нея се изтръгна ридание.
– За нас няма гроб, ти, копеле, ти, дяволе – извика тя. – Няма гроб за мен и майка ми! Не можеш да ме накараш да си тръгна оттук!
Погледнах надолу в лицето ѝ, макар че къде беше паднало собственото ми тяло – на пода или на леглото – не знаех.
– Призовете Бога под каквото и да е име и тръгнете към него! – Казах й. – Остави тези тела, където и да лежат, чуваш ли ме, остави ги и продължи напред. Сега! Това е твоят шанс!
Изведнъж силата, която ми се съпротивляваше, се сви и усетих как силният ѝ натиск се разтваря. За един миг ми се стори, че го виждам – аморфна форма, която се издигаше над мен. После осъзнах, че лежа на пода. Бях се загледал в тавана. И чух Мерик, нашата Мерик да плаче отново.
– Те са мъртви, господин Талбот, те са мъртви, Студената Сандра е мъртва, както и Мед в слънчевата светлина, моята сестра, господин Талбот, и двете са мъртви, те са мъртви, откакто напуснаха Ню Орлиънс, господин Талбот, през всичките тези четири години на очакване, и бяха мъртви още първата нощ в Лафайет, господин Талбот, те са мъртви, мъртви, мъртви. – Бавно се изправих на крака. По ръцете ми имаше порязвания от счупеното стъкло. Беше ми физически лошо. Детето на леглото беше затворило очи. Устните ѝ не се кикотеха, а бяха изпънати назад, докато продължаваше да плаче простодушно.
Мери побърза да сложи дебела дреха върху нея. Аарон беше до нея. Тя се претърколи по гръб и изведнъж направи лице.
– Болна съм, господин Талбот – каза тя хрипливо.
– Ето така. – Обърнах я, далеч от опасното стъкло, вдигнах я и я отнесох в банята на ръце. Тя се наведе над мивката и повръщаното се изля от нея.
Целият треперех. Дрехите ми бяха изпоцапани.
Мери ме подкани да се отдръпна. За момент ми се стори доста възмутително, а после осъзнах как сигурно е изглеждало на Мери.
И така, аз се отдръпнах.
Когато погледнах към Аарон, бях изумен от изражението на лицето му. Той беше виждал много случаи на обладаване. Всички те са ужасни, всеки по свой собствен начин.
Изчакахме в коридора, докато Мери ни каза, че можем да влезем.
Мерик беше облечена в бяла памучна рокля, за да ни посрещне, косата ѝ беше сресана до чудесен кафяв блясък, а очите ѝ бяха обградени с червени рамки, но иначе бяха съвсем ясни. Тя седеше в креслото в ъгъла, под светлината на високата лампа. Краката ѝ бяха защитени с бели сатенени чехли. Но всички стъкла бяха изчезнали. Всъщност тоалетката изглеждаше доста добре само с една лампа и всичките си непокътнати бутилки.
Мерик обаче все още трепереше и когато се приближих до нея, тя протегна ръка и я стисна.
– Раменете ще те болят известно време – казах извинително.
– Ето как умряха – каза тя, като погледна към мен, а после към Аарон. – Отидоха с всички тези пари, за да си купят нова кола. Човекът, който им я е продал, ги е взел, нали знаеш, и е отишъл с тях в Лафайет, а там ги е убил заради парите, които са имали. Ударил и двете силно по главите.
Поклатих глава.
– Преди четири години се е случило, – каза тя, продължавайки съсредоточено, мислейки за историята си и за нищо друго. – Случило се още на следващия ден, след като си тръгнаха. Той ги пребил в една мотелска стая в Лафайет, сложил телата им в онази кола и я закарал в блатата. Тази кола просто се напълнила с вода. Ако се събудели, те са щели да се удавят. Сега от двете не е останало нищо.
– Боже мой, – прошепнах аз.
– И през цялото това време – каза тя, – бях толкова виновна, че ревнувах, ревнувах, че Студената Сандра е взела Слънчев Мед и ме е оставила. Бях виновна и ревнива, виновна и ревнива. Слънчев Мед беше моята по-голяма сестра. Тя беше на шестнайсет години и с нея „нямаше проблеми“, така ми казваше Студената Сандра. Аз бях твърде малка и тя скоро щеше да се върне за мен.
Тя затвори очи за момент и си пое дълбоко дъх.
– Къде е тя сега? – Попитах я. Аарон ми даде да разбера, че не е бил подготвен за това. Но аз трябваше да й задам въпроса. В продължение на много дълго време тя не даде никакъв отговор. Лежеше загледана, тялото ѝ силно трепереше и накрая каза:
– Тя си отиде.
– Как е минала? – Попитах аз.
Мери и Аарон поклатиха глави.
– Дейвид, остави я за момента – каза Аарон възможно най-учтиво. Нямах никакво намерение да изоставям въпроса. Трябваше да знам.
Отново нямаше незабавен отговор. И тогава Мерик въздъхна и се обърна настрани.
– Как се е справила? – Попитах отново. Лицето на Мерик се смали. Тя започна много тихо да плаче. – Моля те, господине – каза Мери, – оставете я на мира само сега.
– Мерик, как премина Слънчев Мед? – Поисках. – Знаеше ли, че тя иска да мине? – Мери зае позиция от лявата страна на Мерик и ме погледна.
Аз не откъсвах поглед от треперещото момиче.
– Ти ли я помоли да мине? – Поисках тихо.
– Не, господин Талбот, – каза тя тихо и очите ѝ отново се насочиха към мен. – Молих се на Великата Нана. Молих се на духа ѝ, докато все още беше близо до земята, да ме чуе. – Умореният ѝ глас едва понесе думите. – Великата Нана я изпрати да ми каже. Великата Нана ще се погрижи за тях двете.
– А, разбирам.
– Знаеш ли какво направих, – продължи тя. – Призовах един дух, който току-що беше умрял. Призовах една душа, която все още беше достатъчно близо, за да ми помогне, и получих Слънчев Мед, получих повече, отколкото някога съм искала да получа. Но така се получава понякога, господин Талбот. Когато призовавате les mystères, не винаги знаете какво ще получите.
– Да, – отвърнах аз. – Знам. Спомняш ли си всичко, което се случи?
– Да – каза тя, – и не. Спомням си как ме разтърси и си спомням, че знаех какво се е случило, но всъщност не си спомням цялото време, което мина, докато тя беше в мен
– Разбирам, – казах с благодарност. – Какво чувстваш сега, Мерик?
– Малко се страхувам от себе си, – отговори тя. – И съжалявам, че те е наранила.
– О, скъпа, за любовта на Небето, не мисли за мен, – отговорих аз. – Загрижен съм само за теб.
– Знам това, господин Талбот, но ако това е някаква утеха за теб, Джошуа отиде в Светлината, когато умря. Той не те е мразил, когато е падал от планината. Слънчев Мед просто си го е измислила.
Бях зашеметен. Можех да усетя внезапното смущение на Мери. Можех да видя, че Аарон е изумен.
– Сигурна съм в това – каза Мерик. – Джошуа е на небето. Мед просто прочете всички тези неща от ума ти. – Не можех да ѝ отговоря. С риск от още повече подозрения и осъждане от страна на бдителната Мери, се наведох и целунах Мерик по бузата.
– Кошмарът свърши – каза тя. – Свободна съм от всички тях. Свободна съм да започна от начало. – И така започна дългото ни пътуване с Мерик.
Назад към част 10 Напред към част 12
