Ан Райс – Мерик ЧАСТ 16

Глава 14

В джипа успяхме да изминем един час, преди пътят да се развали. След това, нарамили мачететата, продължихме да следваме пътеката пеша.
Разговорите между нас бяха много малко, цялата ни енергия беше отдадена на трудното и постоянно съгласие. Но отново ме обзе онова чувство на блаженство, а гледката на силното стройно тяло на Мерик пред мен беше постоянна виновна наслада.
Джунглата вече изглеждаше непроходима, независимо от височината, и отново дойдоха облаците с тяхната чудна сладост и влага.
През цялото време следях за някакви руини и наистина ги видяхме, и от двете ни страни, но дали бяха храмове, пирамиди или каквото и да било друго, не ми беше писано да знам. Мерик ги отхвърли с лека ръка и настоя да продължим упорито напред.
Жегата разяждаше дрехите ми. Дясната ми ръка ме болеше от тежестта на мачетето. Насекомите се превърнаха в непоносима досада, но за нищо на света не бих се озовал на друго място точно в този момент. Съвсем неочаквано Мерик спря и ми направи знак да се приближа до нея.
Бяхме попаднали на някаква поляна или, бих казал, на останките от нея, и аз видях разпаднали се мазилкови колиби на местата, където някога е имало къщи, и един-два заслона, които все още бяха запазили старите си сламени покриви.
– Малкото село е изчезнало – каза Мерик, докато разглеждаше бедствието. Спомних си, че Матю е споменал Село едно и Село две на картата си и в писмата си отпреди години. Тя постоя дълго, взирайки се в останките от мястото, и после заговори с потаен глас. – Усещаш ли нещо?
Не усещах нищо, докато тя не ме попита, но едва чух въпроса и осъзнах, че във въздуха витае нещо духовно неспокойно. Реших да приложа всичките си сетива към него. То беше доста силно. Не мога да кажа, че усетих личности или отношение. Усещах вълнение. За един момент почувствах заплаха, а след това нищо.
– Какво мислиш за това? – попитах я. Самата ѝ неподвижност ме накара да се притесня.
– Това не са духовете на това село, – отговори тя. – И ще се обзаложа на всичко, че каквото и да усещаме, то е точно това, което е накарало селяните да се преместят. – Тя отново тръгна и аз нямах друг избор, освен да я последвам. Бях почти толкова обсебен, колкото и тя.
След като заобиколихме заплетените селски развалини, пътеката се появи отново.
Скоро обаче джунглата стана по-гъста; трябваше да си проправяме път още по-ожесточено, а на моменти усещах ужасна болка в гърдите.
Съвсем неочаквано, сякаш с магическа пръчка, видях огромната маса на бледокаменна пирамида, която се извисяваше пред нас, а стъпалата ѝ бяха покрити с храсталаци и гъста лоза.
Някой по някое време я беше разчистил и се виждаше голяма част от странната й резба, както и стръмните й стъпала. Не, това не беше Мая, поне не дотолкова, доколкото можех да видя.
– А, нека се насладя на това – казах на Мерик.
Тя не ми отговори. Изглежда, че се ослушваше за някакъв важен звук. Аз също се заслушах и отново дойде онова съзнание, че не сме сами. Нещо се движеше в атмосферата, нещо се буташе срещу нас, нещо, което се стремеше с голяма решителност да се движи срещу гравитацията и да засегне тялото ми, докато стоях там с мачете в ръка. Мерик изведнъж се отклони наляво и започна да си пробива път покрай страната на пирамидата и нататък в същата посока, в която бяхме поели преди.
Сега вече нямаше следа. Нямаше нищо друго освен джунглата и скоро осъзнах, че вляво от нас се извисява друга пирамида и че тя е много по-висока от сградата вдясно. Намирахме се на малка алея пред двата огромни паметника и трябваше да си проправяме път през тромави отломки, тъй като по някое време някой беше правил разкопки тук.
– Крадци – каза тя, сякаш четеше мислите ми. – Много пъти са ограбвали пирамидите. – Това едва ли беше нещо необичайно по отношение на руините на маите. Така че защо да не се случи и с тези странни извънземни сгради?
– Ах, но виж – казах аз, – какво са оставили след себе си. Искам да се изкача на някоя от тях. Нека се справим с по-малката. Искам да видя дали ще успея да стигна до платформата на върха.
Тя знаеше също толкова добре, колкото и аз, че именно там в древността може да е стоял храм със сламен покрив. Що се отнася до възрастта на тези паметници, нямах никакви сведения. Може да са били построени преди раждането на Христос или хиляда години след това. Каквото и да беше, те ми се струваха чудни и подлудяваха и без това момчешкото ми чувство за приключения. Искаше ми се да извадя фотоапарата си.
Междувременно духовното вълнение продължаваше. Беше чудно интригуващо. Сякаш въздухът беше разтърсван от духовете. Усещането за заплаха беше силно.
– Боже мой, Мерик, как се опитват да ни спрат – прошепнах аз. Джунглата издаде своя хор от викове, сякаш ми отговаряше. Нещо се раздвижи в храсталака.
Но Мерик, след като спря само за няколко мига, продължи напред.
– Трябва да намеря пещерата – каза тя с тъп плосък глас. – Не ни спряха миналия път и няма да спрат теб и мен сега. – Тя продължи напред, а джунглата се затваряше твърде лесно зад нея.
– Да, – извиках аз. – Това не е една душа, а много. Те не искат да сме близо до тези пирамиди.
– Не става дума за пирамидите, – настояваше тя, отсичайки лозите и провирайки се през подраста. – Това е пещерата, те знаят, че отиваме в пещерата.
Направих всичко възможно да не изоставам от нея и да ѝ помагам, но определено тя беше тази, която разчистваше пътя ни. Бяхме изминали няколко метра, когато ми се стори, че джунглата се е сгъстила невъзможно и че светлината внезапно се е променила, и разбрах, че сме стигнали до почернелия вход на огромна постройка, която разстилаше наклонените си стени вдясно и вляво от нас. Със сигурност беше храм и аз видях впечатляващите дърворезби от двете страни на входа, а също и горе, където стената се издигаше до голяма каменна престилка със сложни дърворезби, видими в оскъдните високи лъчи на отчаяното слънце.
– Господи, Мерик, почакай, – извиках аз. – Позволете ми да снимам това. – Помъчих се да достигна малкия си фотоапарат, но щеше да се наложи да сваля раницата си, а ръцете ми просто бяха твърде уморени.
Въздушната турбуленция стана изключително интензивна. Усетих нещо подобно на леко почукване на пръсти по клепачите и бузите ми. Беше съвсем различно от постоянния бараж на света на насекомите. Усетих нещо да докосва задната част на ръцете ми и ми се стори, че едва не изгубих хватката си върху мачетето, но бързо се съвзех. Що се отнася до Мерик, тя стоеше загледана в мрака на коридора или прохода пред нея.
– Боже мой – прошепна тя. – Те са много по-силни, отколкото бяха преди. Не искат да влизаме вътре.
– И защо да го правим? – Попитах бързо. – Търсим пещера.
– Те знаят, че правим точно това, – каза тя. – Пещерата е от другата страна на храма. Най-бързият и лесен път е направо през нея.
– Боже на небето, – казах аз. – Това е пътят, по който сте минали преди?
– Да, – отговори тя. – Селяните не искаха да вървят с нас. Някои така и не стигнаха дотук. Ние продължихме нататък, през това.
– А какво ще стане, ако таванът на този проход се срути върху нас? – Попитах.
– Аз ще мина през него, – отговори тя. – Храмът е изграден от солиден варовик. Нищо не се е променило и няма да се промени. – Тя извади малко фенерче от колана си и изпрати лъча в отвора. Видях каменния под въпреки няколкото бледи растения, които се бяха постарали да го покрият. Можех да различа пищни картини по стените!
Фенерчето ѝ попадна върху големи богати фигури с тъмна кожа и златисти дрехи, които се движеха на фона на яркосиньо. Горе, когато стените се издигаха към сводестия таван, видях друга процесия на фона на наситения нюанс на римското червено. Цялата зала изглеждаше дълга около петдесет метра и слабата ѝ светлина попадна на малко зеленина в другия край. Отново се появиха онези духове, роящи се около мен, безмълвни, но въпреки това силно активни, които отново се опитваха да ударят клепачите и бузите ми.
Видях, че Мерик трепна.
– Махай се от мен! – Прошепна тя. – Нямаш власт над мен! – Последва огромен отговор. Джунглата около нас сякаш потрепери, сякаш заблуден вятър си проправи път към нас, и в краката ни падна дъжд от листа. За пореден път чух неземния рев на маймуните гаулайтери високо в дърветата. Сякаш даваше глас на духовете.
– Хайде, Дейвид – каза Мерик, но когато тя искаше да тръгне напред, нещо невидимо сякаш я спря, защото тя се отдръпна от равновесие и вдигна лявата си ръка, сякаш за да се предпази. Още един залп от листа се спусна върху нас.
– Не е достатъчно! – Каза тя на глас и се гмурна в сводестата зала, като светлината й ставаше все по-ярка и по-пълна, така че се оказахме заобиколени от едни от най-ярките стенописи, които някога съм виждал. Навсякъде около нас се издигаха разкошни фигури на процесии, високи и тънки, в комплект с богато украсени килтове, обеци и пищни украшения за глава. Не можах да определя стила като майски или египетски. Той не приличаше на нищо, което някога бях изучавал или виждал. Старите снимки на Матю не бяха успели да уловят и една десета от жизнеността или детайлите. Прекрасна детайлна черно-бяла рамка минаваше по пода от двете страни.
Вървяхме нататък и нататък, всеки наш ход отекваше от стените, докато напредвахме, но въздухът беше станал непоносимо горещ. Прахът се вдигна в ноздрите ми. Чувствах допир на пръсти по себе си. И наистина, ръцете ме стиснаха за рамото и се чу приглушен удар в лицето ми.
Протегнах ръка към рамото на Мерик, за да я подканя да побързаме и за да остана с нея.
Бяхме по средата на пасажа, когато тя се спря и трепна, сякаш получи удар.
– Махни се от мен, няма да ме спреш! – Прошепна тя. А след това на дълъг поток от френски език призова Слънчев Мед да ѝ направи път.
Побързахме да продължим. Изобщо не бях сигурен, че Мед ще направи нещо подобно. Много по-вероятно ми се струваше Мед да срути храма върху главите ни.
Най-накрая отново излязохме в джунглата и аз се изкашлях, за да прочистя гърлото си. Погледнах назад към постройката. От тази страна се виждаше по-малко, отколкото отпред. Усещах духовете около нас. Усещах заплахи без език. Усещах как се бутам и блъскам със слаби същества, които отчаяно се опитват да спрат напредването ми.
За милионен път се нуждаех от носната си кърпичка, за да избърша насекомите от лицето си. Мерик веднага продължи напред.
Пътеката се изкачваше стръмно нагоре. И аз видях блясъка на водопада, преди да чуя музиката му. Дойде едно тясно място, където водата течеше дълбоко, и Мерик премина на десния бряг, а аз я последвах, като моето мачете работеше също толкова усилено, колкото и нейното.
Изкачването по водопада не беше никак трудно. Но активността на духовете ставаше все по-силна. Отново и отново Мерик проклинаше под носа си. Призовах Оксала да ми покаже пътя.
– Мед, заведи ме там – каза Мерик.
Съвсем неочаквано забелязах, точно под един надвес, където водопадът струеше напред, чудовищно лице с отворена уста, издълбано дълбоко във вулканичната скала, която обграждаше очевидна пещера. Беше точно такова, каквото го беше описал обреченият Матю. Фотоапаратът му обаче се беше съсипал от влагата, преди да успее да го заснеме, а размерът му беше нещо като шок.
Сега можете да си представите задоволството ми, че бяхме стигнали до това митично място. Години наред бях слушал да се разказва за него, то беше неразривно свързано в съзнанието ми с Мерик, а сега бяхме тук. Макар че духовете продължаваха да настъпват, нежната мъгла от водопада разхлаждаше ръцете и лицето ми.
Изкачих се нагоре, за да застана до Мерик, когато изведнъж духовете упражниха огромен натиск върху тялото ми и усетих как левият ми крак излязъл изпод мен.
Макар че не извиках, а само посегнах да се оправя, Мерик се обърна и ме хвана за свободното рамо на якето ми. Това беше всичко, от което се нуждаех, за да възстановя стойката си и да изкача оставащите няколко метра, за да се озова до сплескания вход на пещерата.
– Погледни приносите – каза Мерик, като сложи лявата си ръка върху дясната ми. Духовете удвоиха усилията си, но аз се държах здраво, както и Мерик, макар че два пъти махна с ръка на нещо близо до лицето си.
Що се отнася до „приносите“, това, което видях, беше гигантска базалтова глава. Тя ми се стори подобна на олмекската, но това беше всичко, което можех да кажа. Дали приличаше на стенописите в храма? Невъзможно е да се прецени. Каквото и да беше, ми хареса. Беше с шлем и наклонена, така че лицето с отворени очи и уникално усмихната уста да приема дъжда, който неизбежно падаше тук, а в неравната ѝ основа, сред купчини почернели камъни, стоеше невероятно множество от свещи, пера и увехнали цветя, както и керамика. Там, където стоях, усещах миризмата на тамян.
Почернелите камъни свидетелстваха за многогодишна употреба на свещите, но последното от тези дарения не можеше да е на повече от два-три дни.
Усетих, че нещо се променя във въздуха около нас. Но Мерик изглеждаше също толкова притеснена от духовете, колкото и преди. Тя направи още един неволен жест, сякаш за да прогони нещо невидимо.
– Значи нищо не им е попречило да дойдат – казах бързо, като погледнах към приноса. – Нека опитам нещо. – Бръкнах в джоба на якето си и извадих една опаковка „Ротманс“, която пазех за неизбежния случай, в който щях да пуша. Отворих ги набързо, запалих една с бутановата си запалка, въпреки непрестанните пръски на водопада, всмуках дима и след това поставих цигарата пред огромната глава. Сложих целия пакет с нея. Мълчаливо произнесох молитви към духовете, като ги помолих да ни позволят достъп до това място.
Не усетих никаква промяна в нападението на духовете. Чувствах ги да ме притискат с нова енергия по начин, който започваше да ме изнервя, макар да бях сигурен, че никога няма да наберат много сили.
– Те знаят мотивите ни – каза Мерик, взирайки се в гигантската обърната глава и изсъхналите й цветя. – Да влезем в пещерата.
Използвахме големите си фенерчета и веднага върху нас се спусна тишината от водопада, заедно с миризмата на суха земя и пепел.
Веднага видях картините, или това, което възприемах като картини. Бяха доста навътре и ние вървяхме изправени и бързо към тях, като не обръщахме внимание на духовете, които сега бяха издали свистящ звук близо до ушите ми. За мой пълен шок видях, че тези великолепно оцветени стенни покрития всъщност бяха мозайки, направени с милиони малки парченца полускъпоценни камъни! Фигурите бяха много по-прости от тези на храмовите стенописи, което може би говореше за по-древна дата.
Духовете бяха притихнали.
– Това е чудесно, – прошепнах аз, защото трябваше да кажа нещо. И отново се опитах да посегна към фотоапарата си, но болката в ръката ми беше прекалено остра. – Мерик, трябва да направим снимки – казах ѝ. – Погледни, скъпа, там се пише. Трябва да го снимаме. Сигурен съм, че това са глифи.
Тя не отговори. Взираше се в стените, както правех аз. Изглеждаше запленена.
Не можах да разбера съвсем ясно процесия или дори да припиша някаква дейност на високите стройни фигури, освен че изглеждаха в профил, носеха дълги дрехи и носеха важни предмети в ръцете си. Не видях окървавени жертви да се борят. Не видях ясни фигури на свещеници.
Но докато се мъчех да разбера прекъсващия и блестящ блясък, кракът ми се удари в нещо кухо. Погледнах надолу към богатството от богато оцветени керамични съдове, които блестяха пред нас докъдето ни стигаше погледът.
– Това изобщо не е пещерата, нали? – Каза Мерик. – Спомням си, че Матю каза, че е тунел. Това е тунел. Издълбан е изцяло от човек.
Тишината беше шокираща.
Стъпвайки колкото може по-внимателно, тя продължи, а аз след нея, макар че на няколко пъти трябваше да посегна надолу, за да отместя някои от малките съдове от пътя си.
– Това е погребално място, и всичко това са дарове, – казах аз. В този момент усетих остър удар в задната част на главата си. Завъртях се и светнах с фенерчето си в нищото. Светлината от входа на пещерата нараняваше очите ми.
Нещо бутна лявата ми страна, а после и дясното ми рамо. Това бяха духовете, които отново се насочиха към мен. Видях, че Мерик се дърпа и се движи настрани, сякаш нещо удряше и нея.
Отново произнесох молитва към Оксала и чух как Мерик издава собствените си откази да отстъпи.
– Дотук не стигнахме миналия път – каза Мерик, като се обърна да ме погледне, а лицето ѝ бе потъмняло над фенерчето, което тя учтиво насочи към земята. – Взехме всичко, което намерихме тук. Сега аз продължавам нататък. – Бях прав с нея, но нападението на духовете ставаше все по-силно. Видях я да се отдръпва на една страна. Но тя бързо се стабилизира. Чух скърцането на керамиката под краката ѝ.
– Вие ни разгневихте, – казах на духовете. – Може би нямаме никакво право тук. А може би имаме! – При това получих тежък тих удар в стомаха, но той не беше достатъчен, за да причини болка. Изведнъж усетих рязко повишаване на въодушевлението си.
– Продължавайте, направете всичко възможно, – казах аз. – Оксала, кой е погребан тук? Дали той или тя ще иска това да остане в тайна завинаги? Защо чичо Вервен ни изпрати на това място?
Мерик, която беше на няколко метра пред мен, изпусна дъх.
Веднага я настигнах. Тунелът се беше отворил в голяма куха кръгла зала, където мозайките се издигаха по ниския купол. Голяма част от тях бяха паднали от възрастта или влагата, не знаех от кое, но въпреки това това беше великолепна стая. Фигурите се движеха около двете стени, докато не се появи един човек, чиито черти на лицето отдавна бяха пречупени.
На пода на стаята, в самия й център, заобиколен от ясни кръгове от керамични дарове и изящни нефритени статуетки, в гнездо от прах лежеше красива подредба от накити.
– Виж, маската, маската, с която е бил погребан – каза Мерик и светлината ѝ падна върху най-прекрасното изображение от полиран зелен нефрит, което лежеше така, както е било поставено може би преди хиляди години, а тялото на носещия го отдавна се беше стопило.
Никой от нас не посмя да направи крачка. Скъпоценните предмети около погребението бяха твърде красиво подредени. Сега можехме да видим украшенията за уши, които блестяха, тъй като меката разлагаща се земя почти ги беше погълнала, а през предполагаемия гръден кош на съществото видяхме дълъг богато резбован скиптър, който може би то е държало в ръка.
– Виж всички останки, – каза тя. – Без съмнение е бил увит в плат, пълен със скъпоценни амулети и жертвоприношения. Сега платът е изчезнал и са останали само каменните предмети.
Зад гърба ни се чу силен шум. Чух как се разбиват керамични съдове. Мерик нададе кратък вик, сякаш нещо я беше ударило.
След това своеволно, наистина, сякаш подтикната, тя се хвърли напред, падна на колене и вдигна блестящо зелената маска. Тя се хвърли с нея назад, далеч от останките на трупа.
Един летящ камък ме удари по челото. Нещо ме блъсна в гърба.
– Хайде, да оставим останалото за археолозите – каза тя. – Аз имам това, за което съм дошла. Това е, което чичо Вервен ми каза да взема.
– Маската? Искаш да кажеш, че през цялото време си знаела, че в този тунел има маска, и че точно това си искала? – Тя вече беше на път към външния въздух.
Едва я бях настигнал, когато тя бе избутана назад.
– Взимам я, трябва да я имам, – заяви тя.
Докато и двамата се опитвахме да продължим, нещо невидимо препречи пътя ни. Протегнах ръка. Можех да го докосна. Беше като мека безшумна стена от енергия.
Мерик изведнъж ми предаде фенерчето си и в двете си ръце държеше маската. Във всеки друг момент от живота си щях да ѝ се възхищавам, защото имаше огромно количество изразителност и детайли. Макар че имаше дупки за очите и прорез за устата, всички черти бяха дълбоко очертани, а блясъкът на вещта беше красив сам по себе си.
Както и да е, аз се движех с всички сили срещу тази сила, която се опитваше да ме блокира, като вдигнах и двете фенерчета, сякаш бяха тояги.
Мерик отново ме изненада с изпъшкване. Тя държеше маската пред лицето си и когато се обърна, за да ме погледне, тя изглеждаше блестяща и слабо призрачна на светлината. Тя сякаш висеше в мрака, защото едва успях да различа ръцете или изобщо тялото ѝ.
Тя го отвърна от мен, като продължаваше да го държи пред лицето си. И отново изтръпна. Въздухът в пещерата стана тих и спокоен.
Чувах само нейното дишане, а после и моето. Тя сякаш започна да шепне нещо на чужд език, макар че не знаех какъв е той.
– Мерик? – Попитах нежно. В рязката и желана тишина въздухът в пещерата се усещаше влажен и сладко хладен.
– Мерик – повторих, но не успях да я събудя. Тя стоеше с маската на лицето си, загледана пред нас, а после с изненадващ жест откъсна нещото и ми го подаде.
– Вземи я, прегледай я – прошепна тя.
Пъхнах фенерчето си през примката на колана си, върнах ѝ нейното и взех маската в двете си ръце. Спомням си тези малки жестове, защото бяха толкова обикновени, а още не знаех какво мисля за тишината около нас или за сумрака, в който стояхме.
Далеч, далече беше зеленината на джунглата, а навсякъде над нас и около нас грубите, но красиви мозайки блестяха с малките си каменни късчета.
Вдигнах маската, както ми беше наредила тя. Обхвана ме усещане за плуване. Направих няколко крачки назад, но каквото и друго да направих, не знам. Маската остана на мястото си и ръцете ми останаха върху нея, а всичко останало неусетно се беше променило.
Пещерата беше пълна с пламтящи факли, чуваше се звук от нечие ниско и повтарящо се пеене, а пред мен в мрака стоеше фигура, която се поклащаше, сякаш не беше съвсем твърда, а по-скоро направена от коприна и оставена на милостта на оскъдното течение от входа на пещерата.
Можех да видя ясно изражението му, макар да не можех да го определя напълно или да кажа коя черта от младото му мъжко лице заговорничи, за да предизвика каква емоция или как. Той ме молеше с глупаво красноречие да изляза от пещерата и да оставя маската.
– Не можем да я вземем – казах аз. Или по-скоро се чух да го казвам. Скандирането стана по-силно. Все повече фигури се скупчваха около една колеблива, но решителна фигура. Изглеждаше, че протяга ръце, за да ме моли.
– Не можем да го издържим – казах отново. Ръцете му бяха златистокафяви и покрити с разкошни каменни гривни. Лицето му беше овално, а очите му тъмни и бързи. Видях сълзи по бузите му.
– Не можем да го поемем – казах аз и тогава усетих, че се провалям. – Трябва да я оставим. Трябва да върнем нещата, които са били взети преди!
Погълна ме непреодолима тъга и скръб; исках да легна на земята; толкова голяма беше тази емоция и толкова правилна, че я почувствах и изразих с цялата си душа.
И все пак, едва паднах на земята – поне така ми се струва, – и бях дръпнат в изправено положение, а маската се откъсна. В един момент я усещах в пръстите си и върху лицето си, а в следващия не усещах нищо и не виждах нищо освен далечната светлина, трептяща в зелените листа.
Фигурата беше изчезнала, пеенето беше спряло, скръбта беше прекъсната. Мерик ме дърпаше с всички сили:
– Дейвид, хайде! – Каза тя. – Хайде! – Тя не искаше да се откаже. А аз самият изпитвах непреодолимо желание да изляза от пещерата заедно с нея и да взема маската; да открадна тази магия, тази неописуема магия, която ми беше позволила да видя духовете на мястото със собствените си очи. Смело, жалко, без никакво оправдание, посегнах надолу, без да губя крачка, и хванах от дебелия мухлясал под шепа блестящи каменни артефакти, като ги пъхнах в джобовете си, докато продължавах.
След няколко мига бяхме в откритата джунгла. Не обръщахме внимание на невидимите ръце, които ни нападаха, на залповете от листа и на настоятелните викове на маймуните воини, които сякаш се бяха присъединили към нападението. Едно стройно бананово дърво се сгромоляса на пътя ни и ние се прехвърлихме върху него, хуквайки към другите, които сякаш се поклащаха, за да ни ударят в лицето. Забавихме се забележително, движейки се през коридора на храма. Почти тичахме, когато открихме остатъците от пътеката. Духовете изпратиха още от банановите дървета, които се люшнаха към нас. Заваля дъжд от кокосови орехи, които не ни удариха. От време на време малки камъчета долитаха в малка буря.
Но докато продължавахме, нападението постепенно отпадна. Накрая се чу само беззвучен вой. Бях полудял. Бях съвършен дявол. Беше ми все едно. Тя имаше маската. Имаше маската, която позволяваше на човек да вижда духове. Тя я имаше. Чичо Вервен не беше достатъчно силен, за да я получи, знаех го. Нито пък Студената Сандра, нито Мед, нито Матю. Духовете ги бяха прогонили.
Мълчаливо Мерик притисна маската към гърдите си и продължи да върви. Никой от нас не спря, независимо колко лоша беше земята под нас, независимо колко голяма беше жегата, докато не стигнахме до джипа.
Едва тогава тя отвори раницата си и сложи маската в нея. Превключи на задна скорост, навлезе в джунглата, обърна колата и с шумна и бясна скорост се насочи към Санта Крус дел Флорес. Останах безмълвен, докато не останахме сами заедно в палатката ни.

Назад към част 15                                                                  Напред към част 17

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!