Глава 15
Мерик се свлече на леглото си и за момент не направи и не каза нищо.
После посегна към бутилката ром „Флор де Каня“ и отпи дълбока глътка.
За момента предпочетох вода и въпреки че пътувахме от доста време, сърцето ми все още биеше и усещах възрастта си нещастно, докато седях там и се опитвах да си поема дъх.
Накрая, когато започнах да казвам нещо за това, което бяхме направили и как го бяхме направили, когато повиших глас в опит да поставя нещата в някаква перспектива, Мерик ми направи жест да млъкна. Лицето ѝ беше зачервено. Седеше така, сякаш и сърцето ѝ даваше най-лошото, макар да знаех, че е по-добре, а после отпи още една голяма глътка от рома си.
Бузите ѝ пламтяха, когато ме погледна отсреща, докато седях на леглото си с лице към нея. Лицето ѝ беше мокро от пот.
– Какво видя? – Попита тя, – когато погледнахте през нея?
– Видях ги! – Казах. – Видях един плачещ човек, може би свещеник, може би крал, може би никой, само че беше красиво облечен. Носеше прекрасни гривни. Носеше дълги одежди. Той ме молеше. Беше скръбен и нещастен. Даде ми да разбера, че това е нещо ужасно. Даде ми да разбера, че мъртвите на това място не са си отишли! – Тя седна назад, подпряла се на двете си ръце, изпъчила гърди напред, а очите ѝ бяха вперени в горната част на палатката.
– А ти? – Попитах. – Какво видя?
Тя искаше да отговори, но изглеждаше неспособна. Отново седна напред и посегна към раницата си, очите ѝ се движеха от една страна на друга, а изражението ѝ сполучливо се наричаше диво.
– Видя ли същото нещо? – Попитах я.
Тя кимна. После отвори раницата и свали маската толкова внимателно, че човек би помислил, че е направена от стъкло. Едва сега, на слабата дневна светлина в палатката и на златната светлина на единствения фенер, забелязах колко внимателно и дълбоко са издълбани чертите. Устните бяха дебели и дълги и се разтваряха назад като при вик. Гръбчетата на очите не придаваха изненада на изражението, а само усещане за спокойствие.
– Виж – каза тя, като прокара пръсти през отвора в горната част на челото, а после посочи отвора над всяко ухо. – Най-вероятно е бил прикрепен към лицето му с кожен ремък. Не е било просто положено върху костите му.
– И какво според теб означава това?
– Че е негова, за да гледа духове. Че е била негова и е знаел, че магията не е предназначена само за някого; че е знаел, че това е магия, която може да навреди.
Тя обърна маската и я вдигна. Явно искаше да я сложи отново на лицето си, но нещо я спря. Накрая се изправи и отиде до вратата на палатката. Там имаше отворен шев, през който можеше да надникне навън и по калната улица към малкия площад, а тя сякаш правеше това, държейки маската под лицето си.
– Давай, направи го – казах аз, – или ми я дай и аз ще го направя.
Колебливо тя продължи пътя си. Вдигна маската и я задържа здраво пред лицето си за дълъг миг, а след това я дръпна грубо настрани. Седна изтощена на леглото, сякаш цялото това малко начинание, продължило само няколко скъпоценни мига, беше изчерпало силите ѝ в основата. Зениците ѝ отново затанцуваха лудо. После ме погледна и се успокои малко.
– Какво видя? – Попитах. – Духове от селото?
– Не, – отговори тя. – Видях Слънчев Мед. Видях я да ме гледа. Видях Мед. О, Боже мой, видях Мед. Не виждаш ли какво е направила?
Не отговорих веднага, но разбира се, че видях. Оставих я да изрече думите.
– Тя ме доведе дотук, доведе ме до маска, през която мога да я видя; доведе ме до средство, чрез което тя може да мине!
– Слушай ме, скъпа, – казах аз, протегнах ръка и хванах китката ѝ. – Бори се с този дух. Той няма право на претенции към теб повече от всеки друг дух. Животът принадлежи на тези, които са живи, Мерик, и животът трябва да бъде почитан пред смъртта! Ти не си удавила Слънчев Мед, знаеш го от собствените ѝ устни.
Тя не ми отговори. Постави лакът на коляното си и опря чело в дясната си ръка. Маската държеше с лявата си. Мисля, че се взираше в нея, но не можех да бъда сигурен. Тя започна да трепери. Внимателно взех маската от нея. Положих я внимателно на леглото си. После си спомних за предметите, които бях събрал, преди да напусна пещерата. Бръкнах в джоба си, за да ги извадя. Бяха четири перфектно издълбани малки олмекоидни фигурки – две на плешиви, донякъде дебели същества, а другите две – на мършави намръщени богове. Побиха ме тръпки, когато погледнах тези малки лица. Мога да се закълна, че за миг чух хор от гласове, сякаш някой беше увеличил циферблата на усилена музика. После тишината ме връхлетя, сякаш беше осезаема. Изпотих се. Тези малки същества, тези малки богове, имаха същия блясък като маската.
– Взимаме всичко това със себе си – заявих аз. – И що се отнася до мен, искам да посетя отново пещерата веднага щом възвърна силите си.
Тя вдигна поглед към мен.
– Не можеш да говориш сериозно, – каза тя. – Би ли предизвикал тези духове?
– Да, бих ги предизвикал. Не казвам, че трябва да вземем маската обратно в пещерата, за да я разгледаме. Мили Боже, не бих си и помислил за такова нещо. Но не мога да оставя след себе си такава неизследвана загадка. Трябва да се върна. Това, което искам да направя, е да разгледам това, което е там, колкото се може по-внимателно. След това мисля, че трябва да се свържем с някой от действащите тук университети и да ги уведомим точно за това, което сме открили. Нямам предвид да говоря за маската, разбираш ли. Поне не и докато не се уверим, че тя е наша и не подлежи на съмнение.
Това беше заплетен въпрос, този въпрос за университети, разкопки и претенции за антики, а аз точно в този момент не бях в настроение за него. Беше ми горещо навсякъде. Стомахът ми се повдигаше, което почти никога не ми се случва.
– Трябва да видя тази пещера отново. Бог да ми е на помощ, знам защо си се върнала тук. Разбирам всичко. Искам да се върна поне веднъж, може би два пъти, откъде да знам… – Прекъснах. Вълната на болестта премина.
Тя ме гледаше така, сякаш беше в сериозна и тайна тревога. Изглеждаше толкова болна, колкото се чувствах и аз. С двете си ръце драсна с нокти по гъстата си коса и я отдръпна от прекрасното си чело. Зелените ѝ очи изглеждаха горещи.
– Сега знаеш – казах аз, – че с нас има четирима души, които могат да изнесат тази маска от страната и да се върнат в Ню Орлиънс без никакви затруднения. Да им я дам ли сега?
– Не, не прави нищо с нея засега – каза тя. Тя се изправи. – Отивам в църквата.
– За какво? – Попитах я.
– За да се помоля, Дейвид! – Каза тя нетърпеливо, като се взираше в мен. – Ти наистина ли не вярваш в нищо? – Попита тя.
– Отивам в църквата, за да се моля. – И тръгна по пътя си.
Беше изчезнала за около двайсет минути, когато най-накрая си налях чаша от рома. Бях толкова жаден. Беше странно да си жаден и болен едновременно. С изключение на звука на няколко кокошки или пуйки, честно казано, не знаех кои, в селото беше тихо и никой не дойде да наруши уединението ми в палатката.
Загледах се в маската и осъзнах, че главата ме боли ужасно, че наистина зад очите ми е започнало пулсиране. Не се замислих твърде много за това, тъй като главоболието никога не ме е измъчвало, докато не осъзнах, че маската се превръща в размазано петно в погледа ми.
Опитах се да пренасоча вниманието си. Не успях. Наистина, почувствах се горещ навсякъде и всяко дребно ухапване от насекомо, от което бях пострадал, започна да си дава сметка за себе си.
– Това са глупости – казах на глас, – правил съм си всички проклети инжекции, познати на съвременната медицина, включително няколко, които не бяха известни, когато Матю получи треската си. – После осъзнах, че говоря на себе си, налях си още една добра порция ром и го изпих на екс. Струваше ми се, доста смътно, че бих се чувствал много по-добре, ако палатката не беше толкова претъпкана, и ми се искаше всички хора да си тръгнат.
После осъзнах, че в палатката не може да има хора с мен. Никой не беше влязъл. Опитах се да си възвърна последователен спомен за последните няколко мига, но нещо се беше изгубило. Обърнах се и отново погледнах маската, след което изпих малко от рома, който до този момент имаше чудесен вкус, оставих чашата и вдигнах маската. Тя ми се стори толкова лека, колкото и скъпоценна, и я вдигнах така, че светлината да проникне през нея, и за миг ми се стори, че е съвсем определено жива. Някакъв глас ми шепнеше доста трескаво за разни дреболии, за които трябваше да се тревожа, и някой каза:
– Други ще дойдат, когато минат хиляди години. – Само че думите, които чух, не бяха на разбираем за мен език.
– Но аз ви разбирам – казах на глас и тогава шепнещият глас каза нещо, което изглеждаше като проклятие и зловещо предсказание. То беше свързано с това, че някои неща е най-добре да останат неизследвани. Палатката сякаш се движеше. По-скоро мястото, на което се намирах, се движеше. Притиснах маската към кожата си и се почувствах по-стабилен. Но целият свят се беше променил. Аз се бях променил.
Стоях на висок павилион и виждах красивите планини наоколо, долните части на склоновете бяха покрити с наситено зелена гора, а самото небе беше яркосиньо.
Погледнах надолу и видях хилядна тълпа, заобикаляща павилиона. По върховете на други пирамиди стояха огромни маси от хора. Хората шепнеха, викаха и пееха. А на моя павилион имаше малка група, всички те бяха вярно на моя страна.
– Ти ще призовеш дъжда – каза гласът в ухото ми, – и той ще дойде. – Но един ден вместо дъжд ще дойде сняг и в този ден ти ще умреш.
– Не, това никога няма да се случи! – Казах. Осъзнах, че ми се вие свят. Щях да падна от павилиона. Обърнах се и се протегнах към ръцете на моите събратя. – Вие сте свещеници, кажете ми какви сте? – Попитах. – Аз съм Дейвид и настоявам да ми кажете, че не съм човекът, за когото ме смятате!
Осъзнах, че съм в пещерата. Почти бях паднал на дебелия мек под. Мерик ми крещеше да се изправя. Пред мен стоеше плачещият дух.
– Самотен дух, колко пъти си ме викал? – Каза тъжно високото същество. – Колко пъти ти, магьосникът, си протягал ръка към самотната душа? Нямаш право да призоваваш тези, които са между живота и смъртта. Остави маската зад гърба си. Маската е грешна, не разбираш ли какво ти казвам!
Мерик извика името ми. Усетих как маската се откъсва от лицето ми. Погледнах нагоре. Бях легнал на леглото си, а тя стоеше над мен.
– Добри Боже, болен съм – казах ѝ. – Много съм болен. Доведи ми шамана. Не, няма време за шамана. Трябва да тръгнем към летището сега.
– Тихо, мълчи, лежи спокойно, – каза Мерик. Но лицето ѝ беше потъмняло от страх. Чух ясно мислите ѝ. Всичко се случва отново, Точно както се случи с Матю. Случва се и на Дейвид. Самата аз имам някакъв дълбок имунитет, но това се случва на Дейвид.
Станах много тих в себе си. Ще се преборя с това – реших аз и оставих главата си да се търкулне на една страна върху възглавницата, надявайки се, че възглавницата ще бъде хладна срещу бузата ми. Въпреки че чух Мерик да вика мъжете да дойдат веднага в палатката, видях още един човек, който седеше на леглото ѝ.
Беше висок мършав мъж с кафява кожа и тясно лице, а ръцете му бяха покрити с нефритени гривни. Имаше високо чело и дълга до раменете черна коса. Гледаше ме спокойно. Видях тъмночервената дълга рокля и блясъка на ноктите на краката му на светлината.
– Отново си ти – казах аз. – Мислиш, че ще ме убиеш. Смяташ, че можеш да протегнеш ръка от древния си гроб, за да отнемеш живота ми?
– Не искам да те убивам, – прошепна той, без почти никаква промяна в спокойното си изражение. – Върни маската заради себе си и заради нея.
– Не, – казах аз. – Трябва да разбереш, че не мога да го направя. Не мога да оставя такава загадка. Не мога просто да си обърна гръб. Ти си имал своето време, а сега е моето време и аз взимам маската обратно със себе си. Тя я взима със себе си, наистина. Но дори и да се предаде, аз ще го направя сам.
Продължих да го моля с тих разумен глас, че трябва да разбере. Казах:
– Животът принадлежи на тези, които са живи. – Но по това време палатката наистина беше претъпкана с мъжете, които бяха дошли с нас. Някой ме беше помолил да държа термометър под езика си. А Мерик беше казал:
– Не мога да уловя пулс. – От пътуването до Гватемала Сити не помня нищо.
Що се отнася до болницата, тя можеше да бъде медицинско заведение навсякъде по света.
Многократно обръщах глава и се оказвах насаме с бронзовия мъж с овално лице и нефритени гривни, макар че по-често той не говореше. Когато се опитвах да заговоря, отговаряха други, а мъжът просто се стопяваше, тъй като друг свят сякаш изместваше този, който бях оставил зад гърба си.
Когато идвах в пълно съзнание, което не се случваше често, сякаш бях убеден, че хората в Гватемала ще знаят повече за тропическата болест, от която страдах. Не се страхувах. От изражението на бронзовия ми посетител знаех, че не умирам. И изобщо не си спомням да съм бил прехвърлен в болница в Ню Орлиънс. Посетителят така и не се появи след завръщането ми в Ню Орлиънс.
По това време вече бях на път да се оправя и когато дните започнаха да се свързват помежду си, имах само ниска температура, а „токсинът“ беше напълно изчезнал. Скоро вече не се нуждаех от интравенозно хранене. Силите ми се възвръщаха.
Моят случай не беше нищо изключително. Беше свързан с един вид земноводно, което сигурно бях срещнал в храсталаците. Дори докосването на това същество може да бъде фатално. Моят контакт трябваше да е бил косвен.
Мерик и останалите не бяха засегнати, това скоро ми стана ясно и аз изпитах голямо облекчение, макар че в състоянието си на объркване трябваше да призная, че не бях помислил за тях както трябва.
Мерик прекарваше много време с мен, но и Аарон почти винаги беше там. Щом започнех да отправям важен въпрос към Мерик, в стаята влизаше медицинска сестра или лекар. В други случаи бях объркан по отношение на реда на събитията и не исках да разкривам това объркване. А понякога, много рядко, се събуждах през нощта, убеден, че в сънищата си съм се върнал в джунглите.
Най-накрая, въпреки че технически все още бях болен, ме докараха с линейка в Оук Хейвън и ме преместиха в лявата предна стая на горния етаж.
Това е една от най-благодатните и прекрасни спални в къщата и по халат и чехли до вечерта на този ден се разхождах на предната веранда. Беше зима, но наоколо беше чудно зелено, а вятърът от реката беше добре дошъл.
Най-накрая, след два дни на „светски разговори“, които заплашваха да ме изкарат извън нерви, Мерик дойде сама в стаята ми. Носеше нощница и халат и изглеждаше изтощена. Богатата ѝ кафява коса беше прибрана от слепоочията с два кехлибарени гребена. Видях облекчението в лицето ѝ, когато ме погледна.
Бях в леглото, с подпрени възглавници и разтворена в скута ми книга за хората на Мая.
– Мислех, че ще умреш, – каза тя ясно. – Молих се за теб по начин, по който никога досега не съм се молила.
– Мислиш ли, че Бог е чул молитвите ти? – Попитах я. После осъзнах, че тя изобщо не е споменавала да се моли на Бога. – Кажи ми – попитах аз, – дали някога съм бил в истинска опасност?
Тя изглеждаше шокирана от въпроса. После замълча, сякаш обсъждаше какво да каже. Вече имах част от отговора си, единствено от реакцията ѝ на въпроса, така че изчаках търпеливо, докато тя възнамеряваше да говори.
– Имаше моменти в Гватемала – каза тя, – когато ми казаха, че едва ли ще издържиш още дълго. Изпращах ги, доколкото ме слушаха, и слагах маската на лицето си. Можех да видя духа ти точно над тялото ти; виждах как се мъчи да се издигне и да се освободи от тялото ти. Виждах го как се простира над теб, твоят двойник, как се надига, и аз протегнах ръка, натиснах го и го накарах да се върне на мястото си.
Почувствах страшна, непреодолима любов към нея.
– Слава Богу, че си го направила, – казах аз.
Тя повтори думите ми от селото в джунглата.
– Животът принадлежи на тези, които са живи.
– Помниш ли, че го казах? – Попитах я или по-скоро ѝ изразих благодарността си.
– Ти го казваше често, – отговори тя. – Мислеше си, че говориш с някого, с онзи, когото и двамата бяхме видели в устието на пещерата, преди да избягаме. Мислеше си, че водиш дебат с него. И тогава една сутрин, много рано, когато се събудих в креслото и те намерих в съзнание, ти ми каза, че си спечелил.
– Какво ще правим с маската? – Попитах. – Виждам, че съм бил омагьосан от нея. Виждам как я изпитвам върху други хора, но тайно. Виждам как се превръщам в неин нездрав роб.
– Няма да позволим това да се случи, – каза тя. – Освен това другите не са засегнати по същия начин.
– Откъде знаеш? – Попитах.
– Мъжете в палатката, когато ти ставаше все по-зле и по-зле, я взеха, помислиха я за куриоз, разбира се. Един от тях си помисли, че сме я купили от хората от селото. Той беше първият, който я прегледа. Той не видя нищо. След това друг от мъжете направи същото. И така нататък и така нататък.
– А какво става тук, в Ню Орлиънс?
– Аарон не видя нищо през нея – каза тя. А после с нещо като тъжен глас добави: – Не му разказах всичко, което се случи. Това трябва да направиш ти, ако желаеш.
– А ти? – Натиснах я. – Какво виждаш сега, когато гледаш през маската? – Тя поклати глава. Погледна малко встрани, отчаяно прехапала устните си, а после ме погледна.
– Виждам Мед, когато гледам през нея. Почти винаги. Виждам Слънчев Мед и това е всичко. Виждам я в дъбовете пред Майчин дом. Виждам я в градината. Виждам я винаги, когато погледна през маската. Светът е такъв, какъвто е около нея. Но тя винаги е там. – Мина известно време и тогава тя се изповяда:
– Вярвам, че всичко това е дело на Мед. Тя ме преследваше с кошмари. Чичо Вервен никога не е бил наистина там. Винаги беше Слънчев Мед, жадна за живот, и как мога да я виня? Тя ни изпрати обратно там, за да вземем маската, за да може да мине през нея. Зарекох се, че няма да ѝ позволя да го направи. Искам да кажа, че няма да ѝ позволя да става все по-силна и по-силна чрез мен. Няма да бъда използвана и унищожавана от нея. Както каза. Животът принадлежи на тези, които са живи.
– Нима няма да е от полза да говоря с нея? Нима няма да е от полза да ѝ кажа, че е мъртва?
– Тя знае, – каза тъжно Мерик. – Тя е силен и хитър дух. Ако ми кажеш като генерален суперинтендант, че искаш да се опиташ да извършиш екзорсизъм и че искаш да общувам с нея, ще го направя – но сама, никога, никога няма да ѝ се предам. Тя е твърде умна. Тя е твърде силна.
– Никога няма да те помоля да направиш такова нещо, – казах бързо. – Ела, седни до мен тук. Позволи ми да те прегърна. Твърде слаб съм, за да ти навредя.
Сега, когато си спомням за тези неща, не съм сигурен защо не разказах на Мерик всичко за духа с овално лице и как той продължи да ми се явява през цялото време на болестта ми и особено когато бях близо до смъртта. Може би сме си разменяли тайни за моите видения, когато бях в треска. Знам само, че не сме ги обсъждали подробно, когато правехме равносметка на цялото събитие.
Що се отнася до личната ми реакция спрямо духа, аз се страхувах от него. Бях ограбил място, което беше ценно за него. Бях го направил свирепо и егоистично и макар че болестта бе изгорила голяма част от желанието ми да изследвам тайната на пещерата, се страхувах от завръщането на духа.
Всъщност видях този дух отново.
Беше много години по-късно. Беше в нощта в Барбадос, когато Лестат дойде да ме види и реши да ме превърне във вампир против волята ми.
Както добре знаеш, аз вече не бях старецът Дейвид. Това беше след ужасното ни изпитание с Крадеца на тела. Чувствах се непобедим в новото си младо тяло и не ми беше хрумвало да помоля Лестат за вечен живот. Когато стана ясно, че иска да ме принуди, аз се борих с него с всички сили.
В някакъв момент от този напразен опит да се спася от вампирската кръв призовах Бог, ангелите, всеки, който можеше да ми помогне. Призовах моя ориша, Оксала, на стария португалски език кандомбле. Не знам дали молитвите ми бяха чути от моя ориша, но стаята изведнъж бе нападната от малки духове, никой от които не можеше да уплаши или възпрепятства Лестат по никакъв начин. И докато той изцеждаше кръвта ми до самата точка на смъртта, това беше бронзовият дух от пещерата, когото зърнах, когато очите ми се затвориха.
Струваше ми се, че докато губех битката за живот, да не говорим за битката да бъда смъртен, видях духа от пещерата да стои близо до мен с протегнати ръце, а в лицето му видях болка.
Фигурата беше колеблива, но все пак напълно осъзната. Видях гривните на ръцете му. Видях дългата му червена роба. Видях сълзите по бузите му.
Беше само един миг. Светът на твърдите и духовните неща трепна и угасна. Изпаднах в ступор. Не помня нищо до момента, в който свръхестествената кръв на Лестат заля устата ми. Дотогава виждах само Лестат и знаех, че душата ми се впуска в поредното приключение, което ще ме отведе напред отвъд най-ужасните ми мечти.
Никога повече не видях пещерния дух.
Но нека довърша разказа си за Мерик. Няма какво повече да се каже.
След седмица на възстановяване в Майчин дом в Ню Орлиънс се облякох в обичайния си костюм от туид и слязох долу за закуска, заедно с останалите членове, събрани там.
По-късно с Мерик се разходихме в градината, която беше пълна с буйни красиви тъмнолистни камелии, които виреят добре през зимата, дори и при лек студ. Видях розови, червени и бели цветове, които никога не забравих. Навсякъде растяха гигантски зелени слонски уши и лилави цъфтящи орхидеи. Колко красива може да бъде Луизиана през зимата. Колко зелена, жизнена и отдалечена.
– Поставих маската в трезора, в запечатана кутия, на мое име – каза ми Мерик. – Предлагам да я оставим там.
– Абсолютно, – казах аз. – Но трябва да ми обещаеш, че ако някога промениш мнението си за маската, ще ми се обадиш, преди да предприемеш дори най-простите стъпки.
– Не искам повече да виждам Мед! – Каза тя под носа си. – Казах ти. Тя иска да ме използва, а аз няма да позволя това. Бях на десет години, когато я убиха. Уморена съм, ама толкова уморена да скърбя за Мед. Никога няма да ти се налага да се тревожиш. Няма да докосна маската повече, ако мога да помогна, повярвай ми.
Доколкото разбрах, Мерик беше вярна на обета си.
След като попълнихме подробно писмо за нашата експедиция, предназначено за университет по наш избор, запечатахме окончателно записите и маската, заедно с идолите, перфоратора, който Мерик беше използвала в магията си, всички оригинални документи на Матю и остатъците от картата на чичо Вервен. Всичко се съхраняваше в Оук Хейвън, като достъпът до него беше разрешен само на Мерик или на мен.
През пролетта ми се обадиха от Америка, Аарон, и ми казаха, че следователите в района на Лафайет, Луизиана, са открили останките от колата на Студената Сандра.
Очевидно Мерик ги беше отвела до част от блатото, където автомобилът е бил потопен преди години. От труповете бяха останали достатъчно следи, за да се установи, че по време на потъването на автомобила в него са били две жени. Черепните кости и на двете са с тежки и потенциално животозастрашаващи фрактури. Но никой не можел да определи дали някоя от жертвите е оцеляла при ударите достатъчно дълго, за да се удави.
Студената Сандра беше идентифицирана по останките от пластмасова чанта и случайните предмети в нея, най-вече златен джобен часовник в малка кожена торбичка. Мерик веднага бе разпознал джобния часовник, а надписът я бе родил.
„До любимия ми син, Вервен, от „баща ти, Алексиас Андре Мейфеър, 1910 г.“ Що се отнася до Слънчев Мед, останалите кости подкрепяха идентификацията на шестнайсетгодишно момиче. Повече не можеше да се знае.
Веднага си опаковах багажа. По телефона казах на Мерик, че съм на път.
– Не идвай, Дейвид, – каза тя спокойно. – Всичко е приключило. И двете са погребани в семейния гроб в гробището на Сейнт Луи. Няма какво повече да се прави. Връщам се в Кайро да работя, веднага щом ми дадете разрешение.
– Скъпа моя, можеш да тръгнеш веднага. Но със сигурност трябва да спреш в Лондон.
– Не бих си и помислила да продължа, без да те видя, – каза тя. Тъкмо се канеше да затвори когато я спрях.
– Мерик, златният джобен часовник вече е твой. Почисти го. Поправи го. Пази го. Вече никой не може да ти го откаже. – От другата страна на слушалката се разнесе тревожна тишина.
– Казах ти, Дейвид, чичо Вервен винаги е казвал, че нямам нужда от него – отвърна тя.
– Той казваше, че тик-така за Студената Сандра и Мед. Но не и за мен.
Тези думи ми се сториха малко плашещи.
– Почитай спомените им, Мерик, и уважавай желанията си – настоях аз. – Но животът и неговите съкровища принадлежат на тези, които са живи.
Седмица по-късно обядвахме заедно. Тя изглеждаше свежа и привлекателна както винаги, а кафявата ѝ коса беше прибрана назад с кожената барета, която бях обикнал.
– Не съм използвала маската, за да намеря тези тела – обясни тя веднага. – Искам да знаеш това. – Тя продължи. – Излязох в Лафайет и се ръководех от инстинкта и молитвите си. Разровихме няколко района, преди да извадим късмет. Или може да се каже, че Великата Нана ми помогна да намеря телата. Великата Нана знаеше колко много искам да ги намеря. Що се отнася до Мед, все още я усещам близо до себе си. Понякога ми е толкова тъжно за нея, понякога ми става слабо…
– Не, ти говориш за дух – намесих се аз, – а духът не е непременно човекът, когото си познавала или обичала. – След това тя не говореше за нищо друго освен за работата си в Египет. Беше щастлива, че се връща там. В пустинята имало някои нови открития, дължащи се на въздушното заснемане, и имала насрочена среща, която можела да я доведе до това да види нова, недокументирана досега гробница.
Беше чудесно да я видя в такава добра форма. Когато платих сметката, тя извади златния джобен часовник на чичо Вервен.
– Почти забравих за него, – каза тя. Беше доста добре полиран и се отваряше при докосване на пръста ѝ със звучно щракване. – Разбира се, не може да се поправи – обясни тя, докато го държеше с любов. – Но ми харесва да го имам. Виждаш ли? Стрелките му са фиксирани на десет минути преди осем.
– Смяташ ли, че има някаква връзка – попитах внимателно, – имам предвид с времето, когато те са намерили смъртта си?
– Не мисля, – каза тя с леко свиване на рамене. – Не мисля, че Студената Сандра някога се е сещала да го навие. Мисля, че го е носила в чантата си по сантиментални причини. Чудно е, че не го е заложила. Тя залагаше други неща. – Тя го върна обратно в чантата си и ми се усмихна успокоително.
Изминах дългия път с нея до летището и я придружих до самолета.
Всичко беше спокойно до последните мигове. Бяхме две цивилизовани човешки същества, които се сбогуваха и имаха намерение скоро отново да се видят.
Тогава нещо в мен се пречупи. Беше сладко и ужасно и твърде огромно за мен. Взех я в прегръдките си.
– Скъпа моя, любов моя – казах ѝ, чувствайки се ужасно глупаво и желаейки с цялата си душа нейната младост и нейната преданост. Тя не се съпротивляваше напълно, отдавайки се на целувки, които разбиваха сърцето ми.
– Никога няма да има друг – прошепна тя в ухото ми.
Спомням си, че я избутах настрани и я хванах за раменете, а после се обърнах, без да хвърля и един поглед назад, и бързо се отдалечих.
Какво бях направил на тази млада жена? Току-що бях прехвърлил седемдесетия си рожден ден. А тя още не беше навършила двадесет и пет години.
Но по време на дългия път обратно към дома осъзнах, че колкото и да се опитвам, не мога да изпадна в необходимото състояние на вина.
Обичах Мерик така, както някога бях обичал Джошуа, младото момче, което ме смяташе за най-прекрасния любовник на света. Бях я обичал през изкушението и през това, че се бях поддал на изкушението, и нищо нямаше да ме накара да отрека тази любов пред себе си, пред нея или пред Бога.
През всички останали години, през които я познавах, Мерик остана в Египет, като се прибираше у дома през Лондон до Ню Орлиънс може би два пъти годишно.
Веднъж се осмелих да я попитам смело защо не се интересува от преданията за маите.
Мисля, че въпросът я подразни. Тя не обичаше да мисли за тези джунгли, камо ли да говори за тях. Смяташе, че би трябвало да знам това, но въпреки това ми отговори цивилизовано.
Обясни ми ясно, че среща твърде много пречки при изучаването на Мезоамерика, по-специално въпроса за диалектите, за които не знае нищо, и за археологическия опит на терен, какъвто няма. Учението ѝ я беше довело до Египет, където познаваше писмеността, знаеше историята, познаваше историята. Там тя смяташе да остане.
– Магията е една и съща навсякъде, – казваше тя повече от често. Но това не я възпираше да я превърне в дело на живота си. Има още едно парче от пъзела на Мерик, което притежавам.
Докато Мерик работеше в Египет през онази година след пътуването ни до джунглите, Аарон ми написа странна мистерия, която никога няма да забравя.
Той ми каза, че регистрационните номера на колата, намерена в блатото, са отвели властите до продавача на коли втора употреба, който е убил младите си клиенти Студената Сандра и Мед.
Всъщност човекът бил скитник с дълго криминално досие и изобщо не било трудно да го проследят. Войнствен и донякъде жесток по природа, злосторникът се бе връщал няколко пъти през годините, за да работи в същата автокъща, където бе срещнал жертвите си, и самоличността му бе добре известна на множество хора, които можеха да го свържат с намерената в блатото кола.
Признанието за престъпленията не закъсня, въпреки че мъжът бе признат за невменяем.
– Властите ме уведомиха, че човекът е ужасен, – пише Аарон. – Той настоява, че е преследван от дух и че би направил всичко, за да изкупи вината си. Моли за лекарства, които да го доведат до безсъзнание. Вярвам, че ще бъде настанен в психиатрична клиника, въпреки очевидната жестокост на престъпленията. – Естествено, Мерик беше уведомена за цялата случка. Аарон ѝ изпрати пакет с изрезки от вестници, както и всички съдебни документи, с които можеше да се сдобие.
Но за мое огромно облекчение Мерик не пожела да се върне в Луизиана по това време.
– Няма нужда да се изправям срещу този човек – ми писа тя. – Сигурна съм, че от всичко което Аарон ми каза, справедливостта е възтържествувала.
По-малко от две седмици по-късно Аарон ме уведоми с писмо, че убиецът на Студената Сандра и Мед е починал от собствената си ръка.
Веднага се обадих на Аарон:
– Каза ли на Мерик? – Попитах го.
След дълга пауза Аарон каза съвсем спокойно:
– Подозирам, че Мерик знае.
– Защо, за Бога, казваш това? – Попитах веднага. Винаги съм бил твърде нетърпелив към сдържаността на Аарон. Този път обаче той нямаше да ме държи в неведение.
– Духът, който преследваше този човек – каза Аарон, – беше висока жена с кафява коса и зелени очи. Това не се връзва с нашите снимки на „Студената Сандра“ или „Слънчев Мед“, нали?
Отговорих, че не.
– Е, той вече е мъртъв, беднякът, – каза Аарон. – И може би Мерик може да продължи работата си на спокойствие. – Точно това направи Мерик: продължи работата си в мир.
И сега:
Сега, след всички тези години, се върнах при нея с молба да възкреси душата на Мъртвото дете Клодия за Луи и за мен.
Помолих я с толкова много думи да използва магията си, което със сигурност може да означава да използва маската, която знам, че притежава в Оук Хейвън, както винаги е била, маската, която ѝ позволява да вижда духове между живота и смъртта. Аз го направих, аз, който знам какво е изстрадала и какъв добър и щастлив човек би могла да бъде и е.
Назад към част 16 Напред към част 18
