Глава 16
Беше един час преди зазоряване, когато завърших историята.
През цялото това време Луи слушаше мълчаливо, без да зададе въпрос, без да отклони вниманието си, а просто попиваше думите ми.
От уважение към мен той мълчеше, но аз виждах по лицето му поток от емоции. Тъмнозелените му очи ме накараха да си спомня за тези на Мерик и за миг изпитах такова желание към нея, такъв ужас от това, което бях направил, че не можах да говоря. Накрая Луи обясни самите възприятия и усещания, които ме бяха обзели, докато мислех за всичко, което бях казал.
– Никога не съм си давал сметка колко много си обичал тази жена – каза той. – Никога не съм осъзнавал колко много се различаваш от мен.
– Обичам я, да, и може би самият аз не осъзнавах колко много, докато не ти разказах историята. Накарах себе си да я видя. Накарах се да си спомня. Накарах се да изпитам отново връзката си с нея. Но когато говориш, че ние с теб сме различни, трябва да ми кажеш какво имаш предвид.
– Ти си мъдър – каза той, – мъдър по начин, по който само един възрастен човек може да бъде мъдър. Ти си преживял старостта по начин, който никой от нас не познава. Дори великата майка, Махарет, не познаваше немощта, преди да бъде превърната във вампир преди векове. Със сигурност Лестат никога не я е схващал, въпреки всичките си наранявания. А аз? Твърде дълго съм бил твърде млад.
– Не се осъждай за това. Смяташ ли, че на човешките същества е съдено да познават горчивината и самотата, които аз познавах през последните си смъртни години? Не мисля така. Както всички същества, ние сме създадени да живеем до разцвета на силите си. Всичко останало е духовна и физическа катастрофа. В това съм убеден.
– Не мога да се съглася с теб – каза той скромно. – Кое племе на земята не е имало старейшини? Колко от нашето изкуство и знания идват от онези, които са доживели до дълбока старост? Звучиш като Лестат, когато говориш такива неща, говорейки за неговата Дивата Градина. Светът никога не ми е изглеждал безнадеждно диво място.
Усмихнах се.
– Вярваш в толкова много неща, – казах аз. – Човек трябва само да те притисне, за да ги открие, но ти отричаш стойността на всичко, което си научил, в постоянната си меланхолия. Ти го правиш, знаеш.
Той кимна.
– Не мога да осмисля нещата, Дейвид, – каза той.
– Може би не ни е писано да го направим, на никого от нас, независимо дали сме стари, или много млади.
– Възможно е да е така, – каза той. – Но това, което е много важно сега, е двамата да дадем тържествен обет. Няма да нараним тази жизнена и уникална жена. Нейната сила няма да ни заслепи. Ще подхранваме любопитството ѝ, ще бъдем справедливи към нея и ще я закриляме, но няма да ѝ причиним никаква вреда.
Кимнах с глава. Знаех съвсем ясно смисъла му. О, как я знаех.
– Бих могъл да кажа – прошепна той, – че ще оттеглим молбата си. Бих ли могъл да издържа без магията на Мерик. Бих ли могъл да си отида от този свят, без да видя духа на Клодия.
– Не говори за прекратяване, моля те, не мога да го слушам, – побързах да кажа аз. – О, но аз трябва да говоря за това. Това е всичко, за което мисля.
– Тогава си спомни за онези думи, които изрекох на духа в пещерата. Животът принадлежи на тези, които са живи. Ти си жив.
– На такава цена, – каза той.
– Луи, и двамата отчаяно искаме да живеем, – казах аз. – Ние търсим утеха в магията на Мерик. Мечтаем сами да погледнем през маската, нали? Искаме да видим нещо, което наистина да накара всичко да се събере, нали така?
– Не знам дали съм толкова преднамерен, Дейвид – отвърна той. Лицето му беше потъмняло от притеснение, натежало от фини бръчици в ъглите на очите и устата, бръчици, които изчезваха винаги, когато лицето му беше неподвижно. – Не знам какво искам – призна той.
– О, но да виждам духове, както ги е виждала Мерик, както си ги виждал ти. О, само ако можех да чуя призрачния клавесин, който другите чуват на това място. О, ако можех да разговарям с дух със силата на Слънчев Мед, какво ли би означавало това за мен.
– Луи, какво може да те накара да искаш да продължиш? – Попитах. – Какво би могло да те накара да видиш, че ние сме привилегировани свидетели на това, което светът може да предложи от всички страни?
Той се засмя, кратък учтив, но презрителен смях.
– Чиста съвест, Дейвид – отвърна той. – Какво друго?
– Тогава вземи кръвта, която имам да давам, – казах му аз. – Вземи кръвта, която Лестат ти е предлагал неведнъж. Приеми кръвта, която си отказвал толкова много пъти, и бъди достатъчно силен, за да живееш с „малкото питие“ и да изтласкаш смъртта от пътя си. – Бях малко изненадан от яростта, с която му препоръчах това, защото преди този разговор – преди тази дълга нощ на разказване – смятах решението му да откаже силната кръв за много мъдро. Както вече заявих в този разказ, той беше достатъчно слаб, за да може слънцето лесно да го унищожи, и в това се криеше огромна утеха, която Лестат и аз не споделяхме.
Сега той ме изучаваше с поглед, изпълнен с интерес. Не видях осъждане в очите му.
Станах и се разходих бавно из стаята. Отново погледнах ярката и уверена картина на Моне. Целият ми живот изведнъж ми се стори близък; цялата ми решимост беше да живея.
– Не, не мога да умра по собствена воля – промърморих, – дори да е толкова просто, колкото да изляза на слънчева светлина. Това не мога да направя. Искам да знам какво се случва! Искам да знам кога и дали Лестат ще се събуди от безметежният си сън. Искам да знам какво ще стане с Мерик! Искам да знам какво ще стане с Арманд. Че мога да живея вечно? О, как го ценя! Не мога да се преструвам на смъртния, който някога е отказал на Лестат. Не мога да посегна назад и да поискам невъобразимото сърце на онова същество. – Обърнах се и ми се стори, че стаята около мен пулсира бурно, всичките ѝ цветове се сляха, сякаш духът на Моне беше заразил самата тъкан на твърдата материя и въздуха. Всички предмети в стаята изглеждаха произволни и символични. А отвъд се простираше дивата нощ – „Дивата Градина“ на Лестат – и случайни звезди без отговор.
Що се отнася до Луи, той беше запленен, както само той може да стане, поддавайки се, както мъжете почти никога не се поддават, независимо в каква форма или вид може да бъде облечен мъжкият дух.
– Всички вие сте толкова много силни – каза той с нисък, благоговеен и тъжен глас. – Всички сте много силни.
– Но ние ще дадем този обет, стари приятелю – казах аз, – по отношение на Мерик. Ще дойде време, когато Мерик ще иска тази магия и ще ни упрекне в егоизъм, че сме молили за нейната, а сме ѝ отказали нашата собствена. – Луи изглеждаше почти на ръба на сълзите.
– Не я подценявай, Дейвид – каза той със суров глас. – Може би тя е точно толкова непобедима, колкото си бил ти, по свой собствен начин. Може би тя е подготвила за нас изненади, за които не знаем.
– Дали съм те накарал да вярваш в това? – Попитах. – С всичко, което казах?
– Даде ми нейната картина в дълбоки и трайни подробности, – отговори той. – Не мислиш ли, че тя знае моето нещастие? Не мислиш ли, че ще го почувства, когато се срещнем? – Той се поколеба, после продължи: – Тя няма да иска да сподели нашето съществуване. Защо да го прави, след като може да се прави, че се появява пред другите, след като може да погледне през нефритената маска и да види духа на сестра си. От всичко, което каза, си направих извода, че тя съвсем няма да иска да се откаже завинаги от гледката на египетския пясък под обедното слънце.
Усмихнах се. Не можех да се спра. Смятах, че той напълно греши.
– Не знам, стари приятелю – казах аз, напрягайки се да бъда учтив. – Просто не знам. Знам само, че съм се посветил на злощастната ни цел. И всичко, което съзнателно съм си припомнил, не ме е научило да бъда предпазлив или любезен. – Той се надигна от стола си бавно, мълчаливо и тръгна към вратата на стаята. Разбрах, че е време той вече да отиде и да намери ковчега си и че скоро и аз трябва да направя същото.
Последвах го и заедно излязохме от градската къща, спуснахме се по задните железни стъпала, минахме през влажната градина и стигнахме до предната порта.
За миг видях черната котка на върха на задната стена, но не споменах нищо за нея, реших, че котките са просто обичайни в Ню Орлиънс и че съм малко глупав.
Най-накрая дойде време да се разделим.
– Ще прекарам следващите няколко вечери с Лестат – каза тихо Луи. – Искам да му чета. Той не реагира, но и не ме спира. Ще знаеш къде да ме намериш, когато Мерик се върне.
– Никога ли не ти казва нищо? – Попитах, гледайки Лестат.
– Понякога говори, само малко. Може би ще поиска Моцарт или да му прочета някоя стара поезия. Но в общи линии той е такъв, какъвто го виждаш ти самият, непроменен. – Той направи пауза, след което погледна директно към небето. – Предполагам, че искам да остана насаме с него няколко нощи, преди Мерик да се върне.
Тонът му беше окончателен и тъжен, което ме трогна до болка. Той се сбогуваше с Лестат, това правеше, а аз знаех, че сънят на Лестат е толкова дълбок и толкова тревожен, че дори такова ужасно съобщение от Луи можеше изобщо да не го събуди.
Гледах как Луи се отдалечава, докато небето ставаше все по-светло. Чувах как пеят утринните птици. Мислех за Мерик и я исках. Исках я така, както може да я иска един мъж. И като вампир исках да изсмуча душата ѝ и да я имам вечно на разположение за посещенията си, винаги в безопасност. Отново останах насаме с нея за един скъпоценен миг в палатката в Санта Крус дел Флорес и усетих как онова меркурианско удоволствие свързва оргазменото ми тяло и мозък. Беше проклятие да пренасяш твърде много смъртни спомени във вампирското си съществуване. Да бъдеш стар все пак означаваше възвишен опит и познание. А проклятието имаше богатство и великолепие, които не можех да отрека. И ми хрумна, че ако Луи наистина сложи край на живота си, ако доведе докрай свръхестественото си пътешествие, как някога ще отговоря за това пред Лестат или Арманд, или пред себе си?
Бяха минали седмици, преди да получа ръкописно писмо от Мерик. Тя се беше върнала в Луизиана.
„Любими Дейвид,
Ела утре вечер в старата ми къща, колкото можеш по-скоро. Пазачът ще бъде на сигурно място от имота. А аз ще бъда сама в предната стая.
Желанието ми е да се срещна с Луи и да чуя от собствените му устни какво иска да направя. Що се отнася до предметите, които някога са принадлежали на Клодия, имам броеницата, дневника и куклата. Всичко останало може да се уреди.“
Едва успях да сдържа вълнението си. Чакането до утре щеше да е мъчение. Веднага отидох в „Света Елизабет“, сградата, в която Лестат прекарваше самотните си часове, спейки на пода на стария параклис.
Когато влязох, Луи беше там, седнал на мрамора до Лестат, и четеше с тих глас от стара книга с английска поезия.
Прочетох писмото на Луи.
В поведението на Лестат нямаше никаква промяна.
– Знам къде е къщата – каза Луи. Беше изключително развълнуван, макар че според мен се мъчеше да го прикрие. – Аз ще бъда там. Предполагам, че трябваше да поискам разрешението ти. Но снощи отидох да я намеря.
– Перфектно – отвърнах аз. – Ще се срещнем там утре вечер. Но слушай, трябва…
– Продължавай, кажи го – подкани ме той нежно.
– Не трябва да забравяш, че тя е могъща жена. Ние сме се зарекли да я защитаваме, но нито за миг не си помисляй, че е слаба.
– И така се връщаме напред-назад за нея – каза той търпеливо. – Разбирам те. Знам какво имаш предвид. Когато се заклех да поема по този път, се подготвях за катастрофа. И утре вечер ще се подготвя възможно най-пълноценно. – Лестат не показа ни най-малък признак, че е чул разговора ни. Лежеше както преди, червеното му кадифено палто беше измачкано и прашно, а жълтата му коса беше заплетена.
Приклекнах и целунах Лестат по бузата му с благоговение. Той продължи да гледа в мрака пред себе си. За пореден път имах ясното впечатление, че душата му не е в тялото му, не по начина, по който вярвахме, че е. Толкова ми се искаше да му кажа за нашето начинание, но от друга страна, не бях сигурен, че искам той да знае.
Стори ми се, че ако знаеше какво възнамеряваме да направим, щеше да ни спре.
Колко далеч от нас трябва да са били мислите му.
Когато си тръгнах, чух Луи да продължава да чете с тих, мелодичен и слабо страстен глас.
Назад към част 17 Напред към част 19
