Ан Райс – Мерик ЧАСТ 22

Глава 20

Оставих я завита на леглото на Великата Нана в предната стая.
Върнах се в градината, вдигнах счупените парчета от нефритения перфоратор и открих маската, счупена наполовина. Колко крехък е бил този силен нефрит. Колко лоши са били намеренията ми, колко лош е бил резултатът. Тези неща взех със себе си в къщата. Не можах да се насиля да сложа суеверните си ръце върху черепа на Слънчев Мед.
Поставих колекцията от нефритени останки на олтара в спалнята, сред свещите със стъклени покривки, а после се настаних до нея, седнах до нея и я прегърнах.
Тя се обърна и положи глава на рамото ми. Кожата ѝ беше трескава и сладка. Искаше ми се да я обсипя с целувки, но не можех да се поддам на този импулс, както не можех да се поддам и на по-тъмния импулс да приведа чрез кръвта ритъма на сърцето ѝ в такт със своя.
По бялата ѝ копринена рокля и по вътрешната страна на дясната ѝ ръка имаше засъхнала кръв.
– Никога не трябваше да го правя, никога – каза тя с тих и тревожен глас, а гърдите ѝ се отпуснаха нежно срещу мен. – Беше лудост. Знаех какво ще се случи. Знаех, че мозъкът му ще бъде храна за катастрофата. Знаех го. И сега той е изгубен; той е ранен и изгубен и за двама ни.
Повдигнах я, за да мога да я погледна в очите. Както винаги, блестящият им зелен цвят ме стресна и очарова, но сега не можех да се занимавам с прелестите ѝ.
– Но ти вярваш, че това бе Клодия? – Попитах.
– О, да, – каза тя. Очите ѝ все още бяха зачервени по краищата от плача. Видях сълзите да стоят там. – Беше Клодия, – заяви тя. – Или онова нещо, което сега се нарича Клодия, но думите, които изрече? Те бяха лъжи.
– Откъде знаеш това?
– По същия начин, по който знам, когато човек ме лъже. По същия начин, по който знам, когато някой е прочел мислите на друг и се възползва от слабостта му. Духът беше враждебен, щом беше призован в нашето царство. Духът беше объркан. Духът лъжеше.
– Не съм усещал, че лъже – възразих аз.
– Не виждаш ли – каза тя, – той взе за своя материя самите, най-лоши страхове и болезнени мисли на Луи. Умът му беше пълен със словесни инструменти, чрез които можеше да предизвика собственото си отчаяние. Той е намерил своето убеждение. И какъвто и да е той… чудо, ужас, прокълнато чудовище – сега е изгубен. Загубен и за двама ни.
– Защо не можеше да говори чистата истина? – Попитах.
– Никой дух не говори чистата истина – настоя тя. Тя избърса зачервените си очи с обратната страна на ръката си. Дадох ѝ ленената си кърпичка. Тя я притисна към очите си. След това отново ме погледна. – Не и когато е призован, не го прави. Той говори истината само когато идва сам.
Приех тази идея в мислите си. Бях я чувал и преди. Всеки член на Таламаска я беше чувал. Духовете, които са призовани, са коварни. Духовете, които идват сами, притежават някаква ръководна воля. Но в действителност на никой дух не може да се има доверие. Това беше старо знание. Точно сега не ми даваше нито утеха, нито яснота.
– Тогава картината на вечността – казах аз, – тя е била фалшива, това искаш да кажеш.
– Да, – каза тя, – точно това казвам. – Тя избърса носа си с носната кърпичка. Започна да трепери. – Но той никога няма да го приеме. – Тя поклати глава. – Лъжите са твърде близо до това, в което той абсолютно вярва. – Аз не проговорих. Думите на духа бяха твърде близо до това, в което и аз действително вярвах. Тя отново отпусна глава на гърдите ми, ръката ѝ ме обгърна свободно. Държах я, загледан пред себе си в по-малкия олтар между предните прозорци, загледан в търпеливите лица на различните светци.
Обхвана ме тихо и опасно настроение, в което видях доста ясно всички дълги години от живота си. Едно нещо остана постоянно по време на това пътуване, независимо дали бях младежът в храмовете на Кандомбле в Бразилия, или вампирът, който обикаля улиците на Ню Йорк в компанията на Лестат. Това постоянно нещо беше, че независимо от това, което съм казвал за обратното, подозирах, че няма нищо отвъд този земен живот.
Разбира се, от време на време с удоволствие „вярвах“ в обратното. Убеждавах себе си с привидните чудеса – духовни ветрове и течаща вампирска кръв. Но в крайна сметка се опасявах, че няма нищо, може би нищо друго освен „безмерния мрак“, който този фантом, този зъл и гневен фантом, беше описал.
Да, казвам, че вярвам, че може да се задържим. Разбира се. Да се задържим след смъртта за известно време не е извън сферата на науката, която може да обясни някой ден – душа с определяема субстанция, отделена от плътта и уловена в някакво енергийно поле, което обгръща планетата. Това не е отвъд представите, не, съвсем не. Но това не означава безсмъртие. Това не означава рай или ад. То не означава справедливост или признание. То не означава екстаз или безкрайна болка. Що се отнася до вампирите, те бяха светкавично чудо, но помислете колко безмилостно материалистично и колко много малко е това чудо.
Представете си нощта, в която някой от нас е уловен и внимателно закрепен за масата в лабораторията, може би в резервоар от космическа пластмаса, защитен от слънцето, ден и нощ под трептящ лъч флуоресцентна светлина. Там ще лежи той, този безпомощен екземпляр на Носферату, който ще кърви в спринцовки и епруветки, докато лекарите дават на нашето дълголетие, на нашата непроменливост, на връзката ни с някакъв обвързващ и неостаряващ дух – дълго латинско научно име. Амел, този древен дух, за който най-възрастните от нас казваха, че организира телата ни и ги свързва – един ден той щеше да бъде класифициран като някаква сила, доста подобна на тази, която организира малката мравка в нейната огромна и сложна колония, или чудните пчели в техния изящен и невъзможно сложен кошер.
Ако умра, може би няма да има нищо. Ако умра, може би ще остане нещо. Ако умра, може би никога няма да разбера какво е станало с душата ми. Светлините около мен – топлината, за която детето-фантом говореше така подигравателно – топлината просто щеше да изчезне.
Наклоних глава. Притиснах силно пръстите на лявата си ръка към слепоочията си, а дясната ми ръка се притисна към Мерик, който ми се струваше толкова ценен, толкова крехък.
Умът ми се върна към тъмното заклинание и светещото дете фантом в средата му. Върна се към момента, в който ръката ѝ се вдигна, когато Мерик извика и беше отхвърлена назад. Върна се към чудесно реализираните очи и устни на детето и към тихия музикален глас, който се носеше от него. Върна се към привидната достоверност на самото видение. Разбира се, можеше да е отчаянието на Луи, което подхранваше извора на нейното нещастие. Можеше да е и моето собствено. Колко ли аз самият исках да вярвам в артикулиращите ангели на Лестат или в проблясъка на Арманд на кристално небесно великолепие?
Колко много аз самият проектирах върху привидната празнота собствената си късна и силно оплаквана съвест, напрягайки се отново и отново да изразя любов към създателя на вятъра, приливите и отливите, луната и звездите?
Не можех да сложа край на собственото си земно съществуване. Страхувах се като всеки смъртен, че може би се отказвам завинаги от единственото вълшебно преживяване, което бях имал честта да познавам. А това, че Луи може да загине, ми се струваше обикновен ужас, по-скоро като да видиш екзотично и отровно цвете, паднало от потайния си перчем в джунглата и смачкано под краката. Дали се страхувах за него? Не бях сигурен. Обичах го, исках да е с нас сега в тази стая. Исках. Но не бях сигурна, че имам моралната издръжливост да го убедя да остане на този свят още двайсет и четири часа. Не бях сигурен в нищо. Исках го за мой спътник, огледало на емоциите ми, свидетел на естетическия ми напредък, да, всички тези неща. Исках той да бъде тих и нежен Луи, това го знаех. И ако той не избереше да продължи с нас, ако в действителност отнемеше живота си, като излезеше на слънчевата светлина, тогава щеше да ми е още по-трудно да продължа, дори и със страха си. Мерик започна да трепери – цялото ѝ тяло. Сълзите ѝ не спираха. Отдадох се на желанието си да я целуна, да вдъхна аромата на топлата ѝ плът.
– Там, там, скъпа моя – прошепнах аз.
Носната кърпичка, която стискаше в дясната си ръка, беше малка и мокра.
Повдигнах я, докато се изправях. Свалих тежкото бяло шенилно покривало и я положих върху чистите чаршафи. Нямаше значение изцапаната ѝ рокля. Беше студена и уплашена. Косата ѝ беше заплетена под нея. Повдигнах главата ѝ и вдигнах косата ѝ нагоре и над спалното бельо. Видях я как потъва в пухените възглавници и целунах клепачите ѝ, за да ги накарам да се затворят.
– Почивай си сега, скъпа – казах аз. – Ти направи само това, което той поиска.
– Не ме напускай точно сега – каза тя със суров глас, – освен ако мислиш, че можеш да го намериш. Ако знаеш къде е, тогава го намери. В противен случай остани тук с мен, само за това малко време.
Тръгнах по коридора в търсене на баня и я намерих в самата задна част на къщата – просторна и донякъде разточителна, с малка камина на въглища, както и с голяма вана. Имаше обичайната купчина чисти бели хавлиени кърпи, които се очакват сред такъв лукс. Намокрих края на една от тях и я върнах в предната стая. Мерик лежеше настрани, свила колене, със скръстени ръце. Чух тих шепот, който излизаше от устните ѝ.
– Ето, дай да избърша лицето ти – казах аз. Направих го, без да правя повече отстъпки, а след това избърсах запечената кръв от вътрешната страна на ръката ѝ. Драскотините се простираха ясно от дланта ѝ до вътрешната страна на лакътя. Но те бяха много плитки. Едната започна да кърви малко, докато я почиствах, но я натиснах за момент и кръвта спря да тече. Намерих сухия чист край на кърпата и потупах с него лицето на Мерик, а след това и раните, които сега бяха напълно чисти и заздравели.
– Не мога да остана тук така – каза Мерик. Главата ѝ се въртеше от една страна на друга. – Трябва да взема костите от задния двор. Беше ужасно нещо да се преобърнат олтарите.
– Сега млъкни, – казах аз. – Ще ги донеса.
Изпълваше ме с отвращение да правя това. Но аз удържах на думата си.
Върнах се на мястото на престъплението. Тъмният заден двор изглеждаше необичайно спокоен.
Мъртвите свещи пред светините изглеждаха небрежни и свидетелстваха за тежки грехове.
От детрита, паднал от железните масички, взех черепа на Слънчев Мед. Усетих как по ръцете ми премина внезапен студ, но го отдадох на въображението си. Събрах ребрената кост и отново видях, че и на двете има всякакви дълбоко врязани надписи. Отказах се да прочета надписа. Върнах ги със себе си в къщата и в предната стая.
– Сложи ги на олтара – каза тя. Тя седна и отметна тежките завивки от себе си. Видях, че е свалила пропитите си с кръв дрехи от бяла коприна, и че те лежат на купчина на пода. Носеше само копринената си долна дреха и през нея можех да видя големите ѝ розови зърна. По нея също имаше кръв. Раменете ѝ бяха много прави, гърдите ѝ – високо поставени, а ръцете ѝ бяха достатъчно закръглени, за да бъдат привлекателни за погледа ми.
Отидох да вдигна дрехите. Исках да я изчистя напълно. Исках тя да е добре.
– Чудовищно несправедливо е, че си толкова уплашена – казах аз.
– Не, остави дрехите – отвърна тя и протегна ръка към китката ми. – Остави ги и седни тук, до мен. Хвани ръката ми и ми говори. Духът е лъжец, кълна се в това. Трябва да вярваш на това, което казвам.
Отново седнах на леглото. Исках да бъда близо до нея. Наведох се и целунах наведената ѝ глава. Искаше ми се да не виждам толкова много от гърдите ѝ и се зачудих дали по-младите вампири знаят – тези, които са се появили в началото на своето мъжество – как подобни плътски подробности все още ме разсейват. Разбира се, жаждата за кръв се повиши с това разсейване. Не беше лесно да я обичаш толкова ужасно и да не усещаш вкуса на душата ѝ чрез кръвта ѝ.
– Защо трябва да ти вярвам? – Попитах нежно.
Тя бръкна с пръсти в косата си и я отметна назад зад раменете си.
– Защото трябва да вярваш – каза тя настоятелно, но тихо. – Трябва да видиш, че съм знаела какво правя, трябва да повярваш, че мога да различа истинския дух от този, който лъже. Това беше нещо, да, онова същество, което се представяше за Клодия… нещо много силно, което можеше да вдигне брадвата и да я забие в плътта на Луи. Залагам всичко, че това беше дух, който го мрази заради самата му природа, че може да е мъртъв и все още да ходи по земята. Беше нещо дълбоко обидено от самото му съществуване. Но то вземаше стиховете си от собствените му мисли.
– Откъде си толкова сигурна? – Попитах. Повдигнах рамене. – Бог знае, бих искал да си права. Но ти самата призова Мед; не е ли Мед изгубена в същата сфера, която описа този дух на Клодия? Присъствието на Мед не доказва ли, че няма нищо по-добро за нито един от двамата? Видя формата на Мед там, пред олтара… – Тя кимна. – … и продължи да призоваваш Клодия от същото царство.
– Мед иска да бъде повикана – заяви тя, поглеждайки ме, забила пръсти в косата си, дърпайки я жестоко назад, далеч от измъченото си лице. – Меед е винаги там. Мед ме чака. Ето как разбрах със сигурност, че мога да извикам Мед. Но какво да кажем за Студената Сандра? А какво да кажем за Великата Нана? А какво да кажем за Аарон Лайтнър? Когато отворих вратата, нито един от тези духове не излезе през нея. Те отдавна са преминали в Светлината, Дейвид. Ако не бяха, отдавна щяха да ми съобщят. Щях да ги усетя така, както усещам Мед. Щях да имам намеци за тях, както Джеси Рийвс за Клодия, когато чу музиката в „Роял“.
Бях озадачена от последното твърдение. Много озадачена. Поклатих глава в знак на категорично „не“.
– Мерик, ти криеш от мен – казах аз, решавайки, че трябва да се обърна към него директно. – Ти си призовавала Великата Нана. Мислиш, че не си спомням какво се случи само преди няколко вечери, в нощта, когато се срещнахме в кафенето на улица „Света Анна“?
– Да? Ами онази нощ? – Попита тя. – Какво се опитваш да кажеш?
– Може би не знаеш какво се е случило – казах аз. – Възможно ли е това? Да си предизвикала заклинание и сама да не си знаела колко силно е било то?
– Дейвид, говори направо с мен – отвърна тя. Очите ѝ се проясниха и тя беше спряла да трепери. Това ме зарадва.
– Онази нощ – казах аз, – след като се срещнахме и разговаряхме заедно, ти ми направи заклинание, Мерик. На връщане към Роял продължавах да те виждам навсякъде; отдясно на мен и отляво на мен, Мерик. А после видях и Великата Нана.
– Великата Нана? – Попита тя с приглушен глас, но такъв, който не можеше да скрие недоверието ѝ. – Какво имаш предвид, че си видял Великата Нана?
– Когато стигнах до карето на моята градска къща – казах аз, – видях два духа зад железните решетки – единият в образа на теб, момиче на десет години, каквато беше, когато те срещнах за първи път, а другият – Великата Нана в нощницата си, каквато беше в единствения ден, в който я познавах, в деня на смъртта й. Тези два духа стояха на пътното платно и говореха заедно, интимно, tête a tête, а очите им бяха вперени в мен. И когато се приближих до тях, те изчезнаха. – За миг тя не каза нищо. Очите ѝ бяха присвити, а устните леко разтворени, сякаш размишляваше изключително съсредоточено.
– Великата Нана, – каза тя отново.
– Точно както ти казах, Мерик – казах аз. – Да разбирам ли сега, че ти самата не си я призовала? Знаеш какво се случи след това, нали? Върнах се в „Уиндзор Корт“, в апартамента, в който те бях оставил. Намерих те мъртво пияна на леглото.
– Не използвай толкова очарователен израз за това, – прошепна тя кръстосано. – Върна се, да, и ми написа бележка.
– Но след като написах тази бележка, Мерик, видях Великата Нана да стои там, в хотела, на вратата на спалнята ти. Тя ме предизвикваше, Мерик. Предизвикваше ме със самото си присъствие и стойка. Беше плътно и неоспоримо явление. Продължи мигове – смразяващи мигове, Мерик. Да разбирам ли, че това не е било част от заклинанието ти? – Мерик седя дълго време мълчалива, а ръцете ѝ все още бяха разпилени в косата. Тя повдигна коленете си и ги приближи до гърдите си. Острият ѝ поглед не ме напускаше.
– Великата Нана – прошепна тя. – Ти ми казваш истината. Разбира се, че я казваш. И си мислиш, че съм призовала кръстницата си? Мислиш си, че мога да я призова и да я накарам да се появи по този начин?
– Мерик, аз видях статуята на св. Виждах собствената си носна кърпа под нея с капките кръв по нея. Видях свещта, която ти беше запалила. Видях приношенията. Ти беше направила заклинание.
– Да, скъпи мой, – каза тя бързо, а дясната ѝ ръка стисна моята, за да ме успокои. – Поправих те, да, направих ти малко фиксиращо заклинание, за да те накарам да ме искаш, да те направя съвсем неспособен да мислиш за нищо друго освен за мен, да те накарам да се върнеш, ако по най-малката случайност си решил никога повече да не идваш при мен. Само едно заклинание, Дейвид, разбираш ли какво искам да кажа. Исках да видя дали мога да го направя сега, когато си вампир. И виждаш ли какво се случи? Ти не почувства любов или обсебване, Дейвид, вместо това видя моя образ. Силата ти излезе на преден план, Дейвид, това е всичко, което се случи. И ти ми написа своята остра бележка и когато я прочетох, мисля, че може би дори се разсмях. – Тя прекъсна, дълбоко притеснена, очите ѝ бяха големи, докато се взираше пред себе си, може би в собствените си мисли.
– А Великата Нана? – Натиснах я. – Не си я призовавала?
– Не мога да се обадя на кръстницата си, – каза тя, тонът ѝ беше сериозен, очите ѝ се стесниха, докато ме гледаше отново. – Аз се моля на моята кръстница, Дейвид, нали разбираш, както се моля на Студената Сандра, както се моля на чичо Вервен. Те вече не са близо до нас, никой от тях, моите предци. Аз им се моля на небето, както бих се молила на ангелите и светците.
– Казвам ти, че видях духа ѝ.
– И ти казвам, че никога не съм я виждала, – прошепна тя. – Казвам ти, че бих дала всичко, което притежавам, само ако можех. – Тя погледна ръката ми, тази, която държеше в своята, после я притисна топло и я пусна. Ръцете ѝ отново се вдигнаха към слепоочията ѝ и пръстите ѝ отново намериха път към косата ѝ.
– Великата Нана е в Светлината – каза тя, сякаш спореше с мен, а може би беше така. Но погледът ѝ се изгуби за мен. – Великата Нана е в Светлината, Дейвид, – каза тя отново. – Казвам ти, че знам, че е така. – Тя погледна нагоре в ефирния полумрак, а после очите ѝ се насочиха към олтара и свещите в дългите им трептящи редици.
– Не вярвам, че е дошла, – прошепна тя. – Не вярвам, че всички те са в някакво „неосъществено царство“! Не, казвам ти, не вярвам, – каза тя. Тя сложи ръце на коленете си. – Не вярвам в нещо толкова абсолютно ужасно – че всички души на „верните покойници“ са изгубени в мрака. Не, не мога да повярвам в такова нещо.
– Добре, тогава, – казах аз, като за момента исках само да я успокоя и твърде остро си спомних отново за духовете на портата, старата жена и младото момиче. – Великата Нана дойде по собствено желание. Така е, както посочи по-рано – каза, че духовете казват истината само ако идват по собствено желание. Великата Нана не искаше да съм близо до теб, Мерик. Великата Нана ми каза това. И може би тя ще дойде отново, ако донякъде не поправя вредите, които съм ти нанесъл, и не те оставя на мира.
Тя изглеждаше, че обмисля това.
Последва дълъг интервал, през който я наблюдавах внимателно, а тя не ми даде никаква представа за чувствата или намеренията си, и накрая отново ме хвана за ръка. Приближи я до устните си и я целуна. Беше болезнено сладко.
– Дейвид, любимият ми Дейвид, – каза тя, но очите ѝ бяха потайни. – Остави ме сега.
– Не, дори няма да си помисля за това, докато не ми се наложи да го направя.
– Не, искам да си тръгнеш, – каза тя. – Ще се справя сама.
– Обади се на пазача, – казах аз. – Искам да е тук, преди да напусна имота на разсъмване. – Тя посегна към нощното шкафче и извади един от онези малки съвременни мобилни телефони, които не са по-големи от мъжкия портфейл. Тя набра поредица от цифри. Чух подходящия глас от другата страна:
– Да, госпожо, идвам веднага.
Бях доволен.
Изправих се. Направих няколко крачки към центъра на стаята и тогава ме обзе най-опустошителното чувство. Обърнах се и я погледнах, както си седеше там, с колене до гърдите, с глава, опряна на коленете, с ръце, сключени около краката ѝ.
– Нима сега съм поправен с някакво заклинание, Мерик? – Попитах я, като гласът ми беше дори по-нежен, отколкото исках да бъде. – Не искам да те оставям, скъпа моя, – казах аз. – Не мога да понеса мисълта за това, но знам, че трябва да се разделим един с друг, ти и аз. Още една среща, може би две. Не повече от две.
Тя вдигна поглед, изненадана, а лицето ѝ беше докоснато от страх.
– Върни ми го, Дейвид, – каза тя умолително. – В името на Бога, ти трябва да го направиш. Трябва да видя Луи и да поговоря с него отново. – Тя изчака миг, през който аз не й отговорих. – Що се отнася до теб и мен, не говори така, сякаш можем просто да се сбогуваме един с друг. Дейвид, не мога да понеса това точно сега. Трябва да ме увериш…
– Няма да е рязко – казах аз, като я прекъснах, – и няма да е без твое знание. Но не можем да продължим, Мерик. Ако се опитаме да продължим, ще загубиш вяра в себе си и във всичко, което има значение за теб. Повярвай ми, знам.
– Но на теб никога не ти се е случвало, скъпи, – каза тя със силна увереност, сякаш беше обмислила точно този въпрос. – Ти беше щастлива и независим, когато вампирът Лестат те доведе при себе си. Ти ми го каза. Не ми ли даваш сметка за това, Дейвид? Всеки от нас е различен.
– Знай, че те обичам, Мерик, – казах тихо.
– Не се опитвай да се сбогуваш, Дейвид. Ела тук, целуни ме и се върни при мен утре вечер. – Отидох до леглото и я взех в прегръдките си. Целунах я и по двете бузи. А след това по греховен, жалък, силно волеви начин целунах непокорните ѝ гърди, целунах и двете ѝ зърна и се отдръпнах, изпълнен с аромата ѝ и бесен на себе си.
– Засега, скъпа, – казах аз.
И излязох и се върнах вкъщи на улица Роял.

Назад към част 21                                                                  Напред към част 23

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!