Глава 5
Наистина му разказах всичко, което ви разказах досега.
Описах дори оскъдните си спомени от първата ми среща с момичето Мерик и потиснатия си страх, когато бях напълно сигурен, че предците от дагеротипите са одобрявали мен и Аарон. Той беше много учуден, когато изложих тази част от историята, но не искаше да правим пауза още сега, а ме насърчи да продължа.
Разказах му накратко как срещата е предизвикала други, по-еротични спомени за Мерик, но че Мерик не е отказала молбата му.
Мерик го е видяла, обясних му, и е знаела кой е той и какво представлява много преди Таламаска да ѝ е предоставила каквито и да било сведения за вампирите. Всъщност, доколкото ми е известно, никаква информация за вампирите никога не е била предоставяна на Мерик.
– Спомням си повече от една среща с нея – каза той. – Трябваше да ти кажа, но вече трябва да знаеш какъв е начинът ми.
– Какво искаш да кажеш?
– Разказвам само това, което е необходимо, – каза той с лека въздишка. – Искам да вярвам в това, което казвам, но е трудно. Е, в интерес на истината имах среща с Мерик. Това е вярно. И да, тя хвърли едно проклятие към мен. Това беше повече от достатъчно, за да се отвърна от нея. Въпреки това не се страхувах. Съвсем погрешно бях разбрал нещо за нея. Ако можех да чета мисли така, както ти можеш да ги четеш, недоразумението никога нямаше да се случи.
– Но трябва да ми обясниш това, – казах аз.
– Беше на една задна уличка, доста опасна – каза той. – Помислих си, че тя иска да умре. Вървеше сама в пълен мрак и когато чу умишлено подсилените ми стъпки зад себе си, дори не си направи труда да погледне през рамо или да ускори крачка. Това беше много безразсъдно поведение и изобщо необичайно за каквато и да е жена. Помислих си, че е уморена от живота.
– Разбирам те.
– Но тогава, когато се приближих до нея – каза той, – очите й ме светнаха силно и тя отправи предупреждение, което чух ясно като изговорен глас: „Докосни ме и ще те смачкам“. Това е най-добрият превод от френски, който мога да направя. Тя изрече и други проклятия, имена, не съм сигурен какво означаваха. Не се отдръпнах от нея от страх. Просто не я предизвиках. В жаждата си бях привлечен от нея, защото мислех, че тя иска смъртта.
– Разбирам, – казах аз. – Това съвпада с това, което ми каза. В други случаи вярвам, че те е виждала отдалеч. – Той размишляваше върху това за момент.
– Имаше една стара жена, много силна стара жена.
– Значи си знаел за нея?
– Дейвид, когато дойдох при теб, за да те помоля да говориш с Мерик, знаех нещо за нея, да. Но това беше преди известно време, когато старицата беше жива, и старицата понякога ме виждаше, най-категорично, и старицата знаеше какво съм. – Той направи пауза за миг, после продължи. – Още преди началото на миналия век наоколо имаше вудуисти, които винаги ни познаваха. Но ние бяхме в пълна безопасност, защото никой не вярваше на думите им.
– Разбира се, – отвърнах аз.
– Но виждаш ли, аз никога не съм вярвал много на тези жени. Когато срещнах Мерик, ами усетих нещо изключително силно и чуждо за моите разбирания. А сега, моля те, продължи. Разкажи ми какво се случи тази вечер. – Разказах как отведох Мерик обратно в хотел „Уиндзор Корт“ и как след това върху мен се спусна заклинание с многобройни привидения, най-неприятното и плашещо от които определено беше това на мъртвата баба, Великата Нана.
– Ако можеше да видиш двете фигури, които разговаряха помежду си на пътното платно, ако можеше да видиш вглъбения им и донякъде потаен маниер и непринуденото безстрашие, с което ме гледаха, щяха да те побият тръпки.
– Без съмнение, – каза той. – И искаш да кажеш, че наистина си ги видял, сякаш наистина са били там. Не беше просто идея.
– Не, скъпи ми приятелю, видях ги. Изглеждаха истински. Разбира се, не изглеждаха съвсем като другите хора, трябва да разбереш. Но те бяха там!
Продължих да обяснявам завръщането си в хотела, олтара, Папа Легба, а след това и завръщането си вкъщи и отново описах музиката на клавесина и пеенето на птиците в клетките.
Луи видимо се натъжи от това, но отново не ме прекъсна.
– Както ти казах и преди – казах аз, – разпознах музиката. Това беше първата соната на Моцарт. А свиренето беше нереалистично и пълно с…
– Кажи ми.
– Но ти сигурно си я чул. Беше призрачна. Искам да кажа, че много, много отдавна трябва да си чул такава музика, когато за първи път е била свирена тук, защото призраците само повтарят това, което се е случило някога.
– Беше изпълнена с гняв – каза той тихо, сякаш самата дума „гняв“ го накара да затисне тона си.
– Да, така беше, гняв. Това е било изсвирено от Клодия, нали?
Той не отговори. Изглеждаше поразен от спомените и разсъжденията си. После най-сетне проговори.
– Но ти не знаеш, че Клодия те е накарала да чуеш тези звуци, – каза той. – Може да е било от Мерик и нейното заклинание.
– В това отношение си прав, но виждаш ли, ние не знаем дали Мерик е причинила и всички останали неща. Олтарът, свещта, дори моята кръв върху кърпичката – тези неща не доказват, че Мерик е изпратила духовете след мен. Трябва да помислим за духа на Великата Нана.
– Искаш да кажеш, че този дух може да се е намесил с нас съвсем сам? – Кимнах. – Ами ако този призрак иска да защити Мерик? Ами ако този призрак не иска внучката ѝ да извика душата на вампир? Как можем да знаем?
Той изглеждаше на ръба на пълното отчаяние. Оставаше уравновесен и донякъде събран, но лицето му беше силно поразено, а после сякаш се съвзе и погледна към мен, за да говори, сякаш никакви думи не можеха да изразят това, което чувстваше.
– Луи, изслушай ме. Имам само слаба представа за това, което ще кажа, но то е най-важното.
– Да, какво е то? – Той изглеждаше едновременно оживен и смирен, седеше изправен на стола и ме подканяше да продължа.
– Ние сме създания на тази земя, ти и аз. Ние сме вампири. Но ние сме материални. Всъщност сме богато преплетени с Хомо сапиенс, тъй като процъфтяваме само от кръвта на този вид. Какъвто и да е духът, който обитава телата ни, управлява клетките ни, позволява ни да живеем – какъвто и да е духът, който прави всички тези неща, е безмозъчен и може и да е безименен, доколкото ни е известно. Ти си съгласен по тези въпроси…
– Съгласен съм – каза той, очевидно нетърпелив да продължа.
– Това, което прави Мерик, е магия, Луи. То е от друго царство. – Той не отговори нищо.
– Това е магия, която ние я молим да направи за нас. Вуду е магия, Кандомбле също. Както и Светата жертва на Масата. – Той беше изненадан, но очарован.
– Бог е магия – продължих аз, – както и светците. Ангелите са магия. А духовете, ако наистина са призраци на души, живели някога на земята, също са магия.
Той погълна тези думи с уважение и остана безмълвен.
– Разбираш ли – продължих аз, – не казвам, че всички тези магически елементи са еднакви. Това, което казвам, е, че общото между тях е, че са отделени от материалността, отделени са от земята и от плътта. Разбира се, те взаимодействат с материята. Взаимодействат с плътта. Но те участват в сферата на чистата духовност, където други закони… закони, различни от нашите физически земни закони – могат да съществуват.
– Разбирам мисълта ти, – каза той. – Предупреждаваш ме, че тази жена може да прави неща, които ще ни озадачат толкова лесно, колкото биха могли да озадачат и смъртните хора.
– Да, отчасти това е моето намерение тук, – отговорих аз. – Въпреки това Мерик може да направи нещо повече от това просто да ни озадачи, разбираш ли ме. Трябва да подходим към Мерик и това, което тя ще направи, с най-голямо уважение.
– Разбирам те, – каза той. – Но ако човешките същества имат души, които оцеляват след смъртта, души, които могат да се проявяват като духове на живите, тогава човешките същества имат и магически компоненти.
– Да, магически компонент, и ние с теб все още притежаваме този магически компонент, заедно с някакъв допълнителен вампирски компонент, но кога душата наистина напуска физическото си тяло? Тогава тя е в царството на Бога.
– Ти вярваш в Бога – промърмори той, съвсем изумен.
– Да, мисля, че е така, – отговорих аз. – Всъщност знам, че е така. Какъв е смисълът да го криеш, сякаш това е неизкусна или глупава нагласа?
– Тогава наистина изпитваш голямо уважение към Мерик и нейната магия – каза той. – И вярваш, че Великата Нана, както я наричаш, може би наистина е много могъщ дух.
– Точно така, – казах аз.
Той се настани обратно на стола, а очите му се движеха напред-назад малко прекалено бързо. Беше доста развълнуван от всичко, което му бях разказал, но общото му настроение беше на дълбока скръб и нищо не го караше да изглежда щастлив или радостен.
– Великата Нана може да е опасна, това искаш да кажеш – промърмори той. – Великата Нана може да иска да защити Мерик от… теб и мен.
Той изглеждаше доста великолепен в своята скръб. Отново ме накара да си спомня за картините на Андреа дел Сарто. Имаше нещо пищно в красотата му, при всичките остри и ясни добре изрисувани линии на очите и устата му.
– Не очаквам моята вяра да има някакво значение за теб – казах аз. – Но искам да подчертая тези чувства, защото това вуду, тази материя на духовете, е наистина опасно нещо.
Той беше разтревожен, но едва ли уплашен, може би дори не предпазлив. Исках да кажа още нещо. Исках да му разкажа за преживяванията си в Бразилия, но не беше нито времето, нито мястото.
– Но Дейвид, по въпроса за призраците – каза той накрая, като отново запази уважителния тон, – със сигурност има всякакви призраци.
– Да, мисля, че знам какво имаш предвид, – отвърнах аз.
– Е, тази Велика Нана, ако наистина се е появила по собствено желание, откъде точно е дошла?
– Не можем да очакваме да знаем това, Луи, за който и да е призрак.
– Ами със сигурност някои призраци са проява на земни духове, нали учениците на окултизма поддържат тази истина?
– Те твърдят.
– Ако тези духове са духовете на мъртвите, които са приковани към земята, как можем да кажем, че те са чисто магически? Не са ли те все още в атмосферата? Не се ли борят да достигнат до живите? Не са ли те разединени от Бога? Как иначе може да се тълкува преследването на Джеси от Клодия? Ако това е била Клодия, значи Клодия не е преминала в чисто духовна сфера. Клодия не е участничка в законите, които са извън нас. Клодия не е в мир.
– А, разбирам – отвърнах аз. – Значи затова искаш да се опиташ да извършиш ритуала. – Чувствах се глупаво, че не съм го видял през цялото време.
– Вярваш, че Клодия страда.
– Мисля, че това е напълно възможно – каза той, – ако Клодия наистина се е явила на Джеси, както Джеси изглежда си мисли. – Той изглеждаше нещастен.
– И честно казано, надявам се, че няма да успеем да възбудим духа на Клодия. Надявам се, че силата на Мерик няма да проработи. Надявам се, че ако Клодия е имала безсмъртна душа, тази душа е отишла при Бога. Надявам се на неща, в които не мога да повярвам.
– Така че ето защо историята за духа на Клодия толкова те измъчва. Не искаш да говориш с нея. Искаш да знаеш, че тя е в мир.
– Да, искам да направя това нещо, защото тя може да е неспокоен и измъчен дух. Не мога да знам от разказите на другите. Самият аз никога не съм била преследван, Дейвид. Както ти казах, никога не съм чувал тази музика на клавесина, нито пък пеенето на птиците в клетките тук. Никога не съм бил свидетел на нещо, което да показва, че Клодия съществува някъде под каквато и да е форма, изобщо. Искам да се опитам да се свържа с Клодия, за да разбера.
Тази изповед му струваше скъпо и той отново седна и погледна настрани, може би в някое лично кътче на душата си.
Накрая, с очи, все още вперени в някаква невидима точка в сенките, той заговори:
– Ако само я бях видял, щях да мога да направя някаква оценка, колкото и слаба да е тя. Казвам си, че никой блуждаещ дух не би могъл да ме заблуди, че е Клодия, но и никога не съм виждал блуждаещ дух. Никога не съм виждал нещо подобно. Имам само разказа на Джеси за случилото се, който самата Джеси се опита да смекчи заради моите чувства, и, разбира се, бълнуванията на Лестат, че е сигурен, че Клодия е дошла при него, че миналите преживявания буквално са го погълнали, когато е страдал от приключенията си с „Крадеца на тела“.
– Да, чувал съм го да говори за това.
– Но при Лестат човек никога не знае… – каза той. – Възможно е Лестат да е характеризирал съвестта си в тези истории. Не знам. Това, което знам, е, че отчаяно искам Мерик Мейфеър да се опита да повдигне духа на Клодия и съм готов за всичко, което може да се случи.
– Мислиш, че си подготвен – казах прибързано, може би несправедливо.
– О, знам. Заклинанието тази вечер те е разтърсило.
– Не можеш да си представиш, – казах аз.
– Много добре, признавам го. Не мога да си представя. Но ми кажи това. Говориш за отвъдземно царство и че Мерик е вълшебна, когато посегне към него. Но защо това включва кръв? Със сигурност заклинанията ѝ ще включват кръв. – Той продължи малко гневно. – Вудуто почти винаги включва кръв – отвърна той. – Говориш за Свещената жертва на месата като за магическа и аз те разбирам, защото ако хлябът и виното се превърнат в Свещената жертва на разпятието, това е магическо, но защо включва кръв? Ние сме земни същества, да, но една малка част от нас е магическа и защо тази част изисква кръв?
Той стана доста разгорещен, докато довършваше, очите му се втренчиха в мен почти сурово, макар да знаех, че емоциите му имат малко общо с мен.
– Това, което искам да кажа, е, че можем да сравняваме ритуали по целия свят във всички религии и всички магически системи, завинаги, но те винаги включват кръв. Защо? Разбира се, знам, че човешките същества не могат да живеят без кръв; знам, че „кръвта е животът“, казва Дракула; знам, че човечеството говори с викове и шепот за кръвопролитни олтари, за кръвопролития и кръвни роднини, а кръвта ще има кръв, и то от най-хубавата кръв. Но защо? Каква е квинтесенциалната връзка, която свързва всички подобни мъдрости или суеверия? И преди всичко, защо Бог иска кръв?
Бях изненадан. Със сигурност нямаше да рискувам с прибързан отговор. А и нямах такъв, освен това. Въпросът му отиваше твърде дълбоко. Кръвта беше от съществено значение за Кандомбле. Тя беше от съществено значение и за истинското Вуду.
Той продължи:
– Не говоря конкретно за твоя Бог – каза той любезно, – но Богът на Светата Жертва на Месата е изисквал кръв и наистина Разпятието е достигнало до нас като една от най-прочутите кръвни жертви на всички времена. Но какво да кажем за всички останали богове, за боговете на стария Рим, за които е трябвало да се пролива кръв както на арената, така и на олтара, или за боговете на ацтеките, които все още са изисквали кървави убийства като цена за управлението на вселената, когато испанците са пристигнали на техните брегове?
– Може би задаваме грешен въпрос, – казах накрая. – Може би кръвта няма значение за боговете. Може би кръвта има значение за нас. Може би сме я превърнали в средство за предаване на Божественото. Може би това е нещо, отвъд което светът може да премине.
– Хммм, това не е просто анахронизъм, – казва той. – Това е истинска Мистерия. Защо местните жители на древна Южна Америка са имали само една дума в езика си за цветя и кръв?
Той отново се надигна от стола, изглеждайки съвсем неспокоен, отиде до прозореца и отново погледна през дантелата.
– Имам своите сънища, – каза той шепнешком. – Сънувам, че тя ще дойде и ще ми каже, че е в мир, и ще ми покаже смелостта да направя това, което трябва да направя.
Тези думи ме натъжиха и разтревожиха.
– Вечният не е фиксирал канона си срещу моето самонаказание – каза той, перифразирайки Шекспир, – защото всичко, което трябва да направя, за да го постигна, е да не търся убежище при изгрева на слънцето. Сънувам, че тя може да ме предупреди за адските огньове и за необходимостта от покаяние. Но в такъв случай това е една малка пиеса за чудеса, нали? Ако тя дойде, може да се лута в тъмнината. Може да се е изгубила сред блуждаещите мъртви души, които Лестат е видял, когато е пътувал от този свят.
– Абсолютно всичко е възможно, – отговорих аз.
Настъпи дълъг момент на мълчание, през който тихо се приближих до него и сложих ръка на рамото му, за да му дам да разбере по свой начин, че уважавам болката му. Той не призна тази мъничка интимност. Върнах се до дивана и зачаках. Нямах намерение да го оставям с такива мисли в главата му.
Най-накрая той се обърна.
– Чакай тук – каза тихо и излезе от стаята и се спусна по коридора. Чух го да отваря една врата. След миг той се върна с нещо, което изглеждаше като малка старинна снимка в ръка. Бях изключително развълнуван. Може ли да е това, което си мислех?
Разпознах малкия черен калъф от канаваца, в който беше поставена, толкова подобен на тези, в които бяха поставени дагеротипите, принадлежащи на Мерик. Изглеждаше сложно и добре запазено.
Той отвори калъфа и погледна изображението, а после заговори:
– Споменахте онези семейни снимки на нашата скъпа любима вещица – каза той с благоговение. – Попита дали те не са носители на душите – пазители.
– Да, попитах. Както ти казах, можех да се закълна, че тези малки снимки гледаха към Аарон и към мен.
– И спомена, че не можете да си представите какво е „означавало за нас да видим дагеротипите“ – или както и да се наричат те – за първи път преди толкова много години.
Бях изпълнен с някакво изумление, докато го слушах. Той е бил там. Бил е жив и е бил свидетел. Беше преминал от света на рисуваните портрети към този на фотографските изображения. Беше преминал през онези десетилетия и сега беше жив в нашето време.
– Помисли за огледалата – каза той, – с които всеки е свикнал. Помисли за отражението, което изведнъж застива завинаги. Така е било. Само че цветът беше изчезнал от него, напълно изчезнал, и в това се криеше ужасът, ако имаше такъв; но виждаш ли, никой не смяташе, че това е толкова забележително, не и докато се случваше, а после беше толкова обичайно. Не оценихме такова чудо. То стана популярно твърде бързо. И разбира се, когато започна, когато за първи път създадоха своите студия, това не беше за нас.
– За нас?
– Дейвид, това трябваше да се прави на дневна светлина, нали разбираш? Първите фотографии принадлежаха само на смъртните.
– Разбира се, дори не съм се сещал за това.
– Тя го мразеше, – каза той. Той отново погледна изображението. – И една нощ, незнайно защо, тя разби ключалката на едно от новите ателиета – а те бяха много – и открадна всички снимки, които успя да намери. Счупила ги е, разбила ги е в яростта си. Каза, че е ужасно, че не можем да си правим снимки. Да, ние се виждаме в огледалата, а старите приказки не искат да го правят – крещеше тя на мен. Но какво да кажем за това огледало? Не е ли това някаква заплаха от съд? Казах ѝ, че категорично не е.
– Спомням си, че Лестат ѝ се изсмя. Каза, че е алчна и глупава и би трябвало да се радва на това, което има. Тя беше минала всякаква търпимост към него и дори не му отговори. Тогава той поръча да нарисуват миниатюрата й за медальона му, медальона, който ти намери в едно от хранилищата ви.
– Разбирам, – отговорих аз. – Лестат никога не ми е разказвал такава история.
– Лестат забравя много неща, – каза той замислено и без да осъжда. – След това той поръча да бъдат нарисувани и други нейни портрети. Имаше един голям тук, много красив. Взехме го със себе си в Европа. Взехме сандъци с нашите вещи, но онова време не искам да го помня. Не искам да си спомням как тя се опита да нарани Лестат. – Мълчах от уважение.
– Но снимките, дагеротипите, това е, което тя искаше, истинският образ на себе си върху стъкло. Тя беше бясна, както ти казах. Но след години, когато стигнахме до Париж, в онези прекрасни нощи, преди изобщо да се срещнем с Театъра на вампирите и чудовищата, които щяха да я унищожат, тя откри, че вълшебните снимки могат да се правят нощем, с изкуствена светлина!
Той сякаш преживяваше болезнено преживяното, аз мълчах.
– Не можеш да си представиш вълнението ѝ. Беше видяла изложба на известния фотограф Надар със снимки от парижките катакомби. Снимки на каруци, натоварени с човешки кости. Надар е бил доста интересен човек, както сигурно знаеш. Тя беше развълнувана от снимките. Вечерта отишла в студиото му, по специална уговорка, и там била направена тази снимка. – Той се приближи към мен.
– Това е неясна картина. Трябваше да мине цяла вечност, докато всички огледала и изкуствени лампи си свършат работата. А Клодия е стояла неподвижно толкова дълго, ами че само дете-вампир би могло да изработи такъв трик. Но тя беше много доволна от него. Държеше го на тоалетката си в хотел „Сен Габриел“, последното място, което някога наричахме свой дом. Имахме толкова прекрасни стаи там. Беше близо до Операта. Не мисля, че някога е разопаковала нарисуваните портрети. Това беше важно за нея. Всъщност си мислех, че тя ще дойде да бъде щастлива в Париж. Може би щеше да бъде… Но нямаше време. Тази малка картина, тя смяташе, че е само началото, и планираше да се върне в Надар с още по-красива рокля. – Той ме погледна.
Аз се изправих, за да получа картината, а той я постави в ръцете ми най-внимателно, сякаш щеше да се разбие от само себе си.
Бях смаян. Колко малка и невинна изглеждаше тя, това безвъзвратно дете със светли коси и пухкави бузи, с потъмнели устни с лък на Купидон и бели дантели. Очите ѝ наистина пламтяха от сенчестото стъкло, докато я гледах. И се върна онова подозрение отпреди години, когато толкова силно страдах от картините на Мерик, че образът ме гледа.
Сигурно бях издал някакъв малък звук. Не знам. Затворих малката кутия. Дори вкарах малката златна закопчалка в ключалката.
– Не беше ли красива? – Попита той. – Кажи ми. Въпрос на мнение, нали? Тя беше красива. Човек не може да отрече този прост факт.
Погледнах го и исках да кажа, че е била, наистина е била, била е прекрасна, но от устата ми не излизаше нито звук.
– Имаме това – каза той – за магията на Мерик. Нито кръвта й, нито дреха, нито кичур коса. Но имаме това. След смъртта й се върнах в хотелските стаи, където бяхме щастливи, и го прибрах, а всичко останало оставих. – Той разтвори палтото си и пъхна снимката в джоба на гърдите си. Изглеждаше малко шокиран, очите му бяха празни, а после леко поклати глава.
– Не мислиш ли, че ще бъде силна за магията? – Попита той.
– Да – отвърнах аз. В ума ми се въртяха толкова много утешителни думи, но всички изглеждаха бедни и сковани. Стояхме и се гледахме един друг, а аз бях изненадан от чувството в изражението му. Той изглеждаше съвсем човешки и страстен. Трудно можех да повярвам на отчаянието, с което той понасяше.
– Наистина не искам да я виждам, Дейвид, – каза той. – Трябва да ми повярваш по този въпрос. Не искам да възкресявам духа й, а и честно казано, не мисля, че можем да го направим.
– Вярвам ти, Луи, – казах аз.
– Но ако тя все пак дойде и се измъчва…
– Тогава Мерик ще знае как да я напътства – казах бързо. – Аз ще знам как да я напътствам. Всички медиуми в Таламаска знаят как да направляват такива духове. Всички медиуми знаят да подтикват такива духове да търсят светлината. – Той кимна.
– Разчитах на това, – каза той. – Но виждаш ли, не мисля, че Клодия някога ще се изгуби, а само ще иска да остане. И тогава може би ще се наложи могъща вещица като Мерик да я убеди, че отвъд тази бледност има край на болката.
– Точно така, – казах аз.
– Е, за една вечер те притесних достатъчно – каза той. – Сега трябва да излизам. Знам, че Лестат е в старото сиропиталище в горната част на града. Той слуша музиката си там. Искам да се уверя, че не са влезли натрапници. – Знаех, че това е измислица. Лестат, независимо от душевното си състояние, можеше да се защити от почти всичко, но се опитах да приема думите, както би трябвало да направи един джентълмен.
– Жаден съм – добави той, като ме погледна, само със следа от усмивка. – Имаш право по този въпрос. Всъщност няма да се виждам с Лестат. Вече бях в „Света Елизабет“. Лестат е насаме с музиката си, както реши да бъде. Много съм жаден. Отивам да се нахраня. И трябва да го направя сам.
– Не – казах тихо. – Позволи ми да дойда с теб. След заклинанието на Мерик не искам да ходиш сам. – Това определено не беше начинът на действие на Луи; въпреки това той се съгласи.
Назад към част 6 Напред към част 8
