АН РАЙС – Приказка за крадеца на тела ЧАСТ 15

Глава 14

По някое време започнах да се унасям в сън, осъзнавайки, че се намираме в малка кола, че Моджо е с нас и диша тежко до ухото ми, и че караме през гористи, покрити със сняг хълмове. Бях увит в одеяло и се чувствах зле от движението на колата. Освен това треперех. Почти не си спомнях завръщането ни в къщата в града и намирането на Моджо, който чакаше така търпеливо там. Смътно усещах, че мога да умра в този бензинов автомобил, ако в него се сблъска друго превозно средство. Това ми се струваше болезнено реално, реално като болката в гърдите ми. И Крадецът на тела ме беше измамил.
Очите на Гретхен бяха спокойно вперени в криволичещия път пред нея, а галещата слънчева светлина правеше мека прекрасна ауреола около главата ѝ от всички фини малки косъмчета, които се бяха откъснали от гъстата ѝ навита на плитка коса, и от гладките красиви вълни на косата, израстващи от слепоочията ѝ. Монахиня, красива монахиня, помислих си аз, а очите ми се затваряха и отваряха сякаш от само себе си.
Но защо тази монахиня е толкова добра към мен? Защото е монахиня?
Навсякъде около нас беше тихо. Имаше къщи в дърветата, разположени на хълмове и в малки долини, и то много близо една до друга. Може би богато предградие с онези малки дървени имения, които богатите смъртни понякога предпочитат пред истински дворцовите къщи от миналия век.
Най-накрая навлязохме в пътя край едно от тези жилища, преминахме през горичка от голи дървета и спряхме плавно до малка сива къщичка, очевидно прислуга или нещо като къща за гости, на известно разстояние от главната резиденция.
Стаите бяха уютни и топли. Исках да потъна в чистото легло, но бях прекалено омърсен за това и настоях да ми позволят да изкъпя това отвратително тяло. Гретхен решително протестираше. Тя каза, че съм болен. Не можех да се изкъпя сега. Но аз отказах да слушам. Намерих банята и не исках да я напусна.
После отново заспах, облегнат на плочките, докато Гретхен пълнеше ваната. Парата ми се стори сладка. Видях Моджо, който лежеше до леглото, подобен на вълк сфинкс, да ме наблюдава през отворената врата. Дали тя си мислеше, че прилича на дявол?
Чувствах се гроги и невъзможно слаб и въпреки това говорех на Гретхен, опитвах се да ѝ обясня как съм попаднал в това затруднено положение и как трябва да се свържа с Луи в Ню Орлиънс, за да ми даде силната кръв.
С тих глас й разказвах много неща на английски, използвах френски само когато по някаква причина не можех да намеря думата, която исках, бълнувах за Франция от моето време и за суровата малка колония в Ню Орлиънс, където съществувах след това, и колко чуден е този век, и как за кратко време станах рок звезда, защото смятах, че като символ на злото ще направя нещо добро.
Човешко ли беше това да искам нейното разбиране, този отчаян страх, че ще умра в ръцете ѝ и никой никога няма да разбере кой съм бил и какво се е случило?
Ах, но другите, те знаеха и не бяха дошли да ми помогнат.
Разказах й всичко и за това. Описах древните и тяхното неодобрение. Какво имаше, което не й казах? Но тя трябва да разбере, изящна монахиня, каквато беше, колко много исках като рокпевец да правя добро.
– Това е единственият начин, по който буквалният Дявол може да направи добро – казах аз. – Да изиграе себе си в една картина, за да разобличи злото. Освен ако човек не вярва, че върши добро, когато върши зло, но това би направило от Бога чудовище, нали? – Дяволът е просто част от божествения план.
Тя сякаш чу тези думи с критично внимание. Но не ме изненада, когато тя отговори, че Дяволът не е бил част от Божия план. Гласът ѝ беше тих и изпълнен със смирение. Докато говореше, тя сваляше изцапаните ми дрехи от мен и не мисля, че изобщо искаше да говори, но се опитваше да ме успокои. Дяволът е бил най-могъщият от ангелите, каза тя, и е отхвърлил Бога от гордост. Злото не можело да бъде част от Божия план.
Когато я попитах дали знае всички аргументи срещу това и колко нелогично е то, колко нелогично е цялото християнство, тя спокойно каза, че това няма значение. Това, което имало значение, било да прави добро. Това е всичко. Беше просто.
– А, да, значи разбираш.
– Перфектно – каза ми тя. Но аз знаех, че не е така.
– Ти си добра към мен – казах аз. Целунах я нежно по бузата, докато тя ми помагаше да вляза в топлата вода.
Лежах по гръб във ваната, гледах я как ме къпе и отбелязах, че ми е приятно – топлата вода срещу гърдите ми, меките движения на гъбата по кожата ми, може би по-добре от всичко, което бях изтърпял досега. Но колко дълго се чувстваше човешкото тяло! Колко странно дълги бяха ръцете ми. Върна ми се образ от един стар филм – чудовището на Франкенщайн, което се влачи, размахвайки ръце, сякаш не им е мястото в краищата на ръцете. Чувствах се сякаш съм това чудовище. Всъщност да кажа, че се чувствах напълно чудовищен като човек, означава да улуча съвършената истина.
Изглежда, че съм казал нещо по този въпрос. Тя ме предупреди да мълча. Каза, че тялото ми е силно и хубаво, а не неестествено. Изглеждаше дълбоко разтревожена. Почувствах се малко засрамен, позволявайки й да измие косата и лицето ми. Тя ми обясни, че това е нещо, което медицинската сестра прави постоянно.
Каза, че е прекарала живота си в чуждестранните мисии, където се е грижила за болни на места, толкова мръсни и зле оборудвани, че дори претъпканата вашингтонска болница изглеждала като мечта в сравнение с тях.
Гледах как очите ѝ се движат по тялото ми, а после видях руменината по бузите ѝ и как ме погледна, обзета от срам и объркване. Колко любопитно невинна беше тя.
Усмихнах се на себе си, но се страхувах, че тя ще бъде наранена от собствените си плътски чувства. Каква жестока шега и с двама ни, че тя намери това тяло за примамливо. Но нямаше съмнение, че е така, и това раздвижи кръвта ми, човешката ми кръв, дори в треската и изтощението ми. Ах, това тяло винаги се бореше за нещо.
Едва се държах на краката си, докато тя ме подсушаваше целия с кърпата, но бях твърдо решен да го направя. Целунах я по върха на главата и тя ме погледна бавно и неясно, заинтригувана и загадъчна. Исках да я целуна отново, но нямах сили. Тя беше много внимателна, докато подсушаваше косата ми, и нежна, докато подсушаваше лицето ми. Никой не ме беше докосвал по този начин от много дълго време. Казах ѝ, че я обичам заради самата ѝ доброта.
– Толкова много мразя това тяло, ад е да съм в него.
– Толкова ли е лошо? – попита тя. – Да си човек?
– Не е нужно да ме забавляваш – казах аз. – Знам, че не вярваш на нещата, които съм ти казал.
– Ах, но нашите фантазии са като нашите мечти – каза тя със сериозна малка гримаса. – Те имат смисъл.
Изведнъж видях отражението си в огледалото на аптечката – този висок мъж с карамелена кожа и гъста кафява коса и едрогърдата жена с мека кожа до него. Шокът беше толкова голям, че сърцето ми спря.
– Боже, помогни ми – прошепнах аз. – Искам да си върна тялото. – Прииска ми се да заплача.
Тя ме подкани да легна върху възглавниците на леглото. Топлината на стаята ми беше приятна. Тя започна да бръсне лицето ми, слава Богу! Мразех усещането за окосмяването по него. Казах ѝ, че когато съм умрял, съм бил чисто избръснат, както всички мъже на модата, а след като сме станали вампири, сме останали завинаги същите. Ставахме все по-бели и по-бели, това е вярно, и все по-силни и по-силни; и лицата ни ставаха по-гладки. – Но косата ни си оставаше завинаги същата по дължина, както и ноктите ни и каквато и да е брада; а аз по начало нямах толкова много.
– Тази трансформация болезнена ли беше? – попита тя.
– Беше болезнено, защото се борих. Не исках това да се случи. Наистина не знаех какво се случва с мен. Изглеждаше, че някакво чудовище от средновековното минало ме е заловило и ме е измъкнало от цивилизования град. Трябва да помните, че в онези години Париж беше едно прекрасно цивилизовано място. Сега, ако ви пренесат там, бихте го сметнали за варварски, но за един селски владетел от мръсен замък той беше толкова вълнуващ, що се отнася до театрите, операта и баловете в двора. Не можете да си представите. И после тази трагедия, този демон, който излиза от мрака и ме отвежда в кулата си. Но самото действие, тъмният трик? То не е болезнено, то е екстаз. И тогава очите ти се отварят и цялото човечество е красиво за теб по начин, който никога не си осъзнавал преди.
Облякох чистата риза, която тя ми даде, и се покатерих под завивките, като ѝ позволих да вдигне завивките до брадичката ми. Почувствах се така, сякаш се носех. Всъщност това беше едно от най-приятните чувства, които бях изпитвал, откакто бях станал смъртен – това усещане, подобно на пиянството. Тя опипа пулса и челото ми. Видях страха в нея, но не исках да повярвам.
Казах ѝ, че истинската болка за мен като зло същество е, че разбирам добротата и я уважавам. Никога не съм бил без съвест. Но през целия си живот – дори като смъртно момче – винаги съм бил длъжен да вървя срещу съвестта си, за да получа нещо интензивно или ценно.
– Но как? Какво имаш предвид? – Попита тя.
Казах ѝ, че като момче бях избягал с група актьори, извършвайки очевиден грях на непослушание. Бях извършил грях на блудство с една от младите жени от трупата. И все пак онези дни, в които играех на селската сцена и правех любов, ми се сториха безценни!
– Виждаш ли, тогава бях жив, просто жив. Тривиалните грехове на едно момче! След като бях мъртъв, всяка моя стъпка в света беше отдаване на грях, и все пак на всяка крачка виждах чувственото и красивото.
– Как е възможно това да е така – попитах я аз. Когато бях превърнал Клодия в дете вампир, а Габриел, майка ми, във вампирска красавица, отново бях посегнал към интензивността! Бях я открил като неустоима. И в тези моменти никакво понятие за грях нямаше смисъл.
Казах още, говорейки отново за Дейвид и неговото видение на Бога и Дявола в кафенето и за това как Дейвид смяташе, че Бог не е съвършен, че Бог се учи през цялото време и че всъщност Дяволът се е учил толкова много, че е започнал да презира работата си и да моли да бъде освободен от нея. Но аз знаех, че съм ѝ казал всички тези неща и преди в болницата, когато тя ме държеше за ръка.
Имаше моменти, в които тя спираше да се суети с възглавниците, с хапчетата и чашите с вода и просто ме гледаше. Колко неподвижно беше лицето ѝ, колко категорично беше изражението ѝ, тъмните гъсти мигли, обграждащи по-бледите ѝ очи, голямата ѝ мека уста, толкова красноречива за доброта.
– Знам, че си добра – казах аз. – Обичам те за това. И все пак бих дал за теб, Тъмната кръв, за да те направя безсмъртна – да те имам при себе си във вечността, защото си толкова загадъчна за мен и толкова силна.
Около мен се разстилаше пласт тишина, в ушите ми се чуваше тъп рев, а очите ми бяха покрити с воал. Гледах неподвижно как тя вдигна спринцовката, изпробва я очевидно, като изпръска във въздуха мъничко сребърна течност, и след това вкара иглата в плътта ми. Слабото усещане за парене беше много далечно, много маловажно.
Когато ми даде голяма чаша портокалов сок, аз я изпих жадно. Хм. Сега това беше нещо на вкус, гъсто като кръв, но пълно със сладост и странно като поглъщане на самата светлина.
– Бях забравил за такива неща – казах аз. – Колко е хубаво на вкус, по-добро от вино, наистина. Трябваше да го пия и преди. И като си помисля, че щях да се върна, без да знам. – Потънах във възглавницата и погледнах нагоре към голите греди на ниския наклонен таван. Хубава, чиста малка стая, много бяла. Много проста. Нейната монашеска килия. Зад малкото прозорче нежно падаше сняг. Преброих дванайсет малки стъкла.
Изплъзвах се от съня. Смътно си спомням, че тя се опитваше да ме накара да пия супа и че не можех да го направя. Треперех и се ужасявах, че тези сънища ще се повторят. Не исках Клодия да идва. Светлината в малката стая изгаряше очите ми. Разказах ѝ за Клодия, която ме преследваше, и за малката болница.
– Пълна с деца – каза тя. Не беше ли отбелязвала това и преди. Колко озадачена изглеждаше тя. Тя заговори тихо за работата си в мисиите . … с деца. В джунглите на Венецуела и в Перу.
– Не говори повече – каза тя.
Знаех, че я плаша. Отново се носех в тъмнината, осъзнавах хладната кърпа на челото си и отново се смеех на това безтегловно усещане. Казах ѝ, че в нормалното си тяло мога да летя във въздуха. Разказах ѝ как съм се издигнал в светлината на слънцето над пустинята Гоби.
От време на време отварях очи, разтреперан от това, че съм тук. Нейната малка бяла стая.
На блестящата светлина видях разпятието на стената с кървящия Христос и статуята на Дева Мария върху малка книжарница – старото познато изображение на Посредницата на всички благодати с наведена глава и протегнати ръце. Дали това беше Света Рита с червената рана на челото? Ах, старите вярвания и мисълта, че те са живи в сърцето на тази жена.
Примижах, опитвайки се да прочета по-големите заглавия на книгите по рафтовете ѝ: Аквински, Маритен, Тейяр дьо Шарден. Самото усилие да тълкувам тези различни имена като католически философи ме изтощи. И все пак прочетох други заглавия, умът ми беше трескав и не можеше да си почине. Имаше книги за тропическите болести, за детските болести, за детската психология. На стената до разпятието можех да различа снимка в рамка, на която забулени и униформени монахини бяха заедно, може би на церемония. Дали тя беше една от тях, не можех да разбера, не и с тези смъртни очи, а и да ме боли така, както ги боли. Монахините носеха къси сини одежди и синьо-бели воали.
Тя държеше ръката ми. Отново ѝ казах, че трябва да отида в Ню Орлиънс. Трябваше да живея, за да стигна до моя приятел Луи, който щеше да ми помогне да възстановя тялото си. Описах ѝ Луи – как съществува извън обсега на съвременния свят в малка неосветена къща зад овехтялата си градина. Обясних, че е слаб, но може да ми даде вампирска кръв и тогава отново ще бъда вампир, ще преследвам Крадеца на тела и ще ми бъде възстановена старата форма. Казах й колко много човешки е Луи, че няма да ми даде много вампирска сила, но не мога да намеря Крадеца на тела, ако нямам предвечно тяло.
– Значи това тяло ще умре – казах аз, – когато той ми даде кръвта. Запазваш го смъртта. – Разплаках се. Осъзнах, че говоря на френски, но изглежда, че тя разбираше, защото ми каза на френски, че трябва да си почина, че бълнувам.
– Аз съм с теб – каза тя здравата на френски, много бавно и внимателно. – Ще те защитя. – Топлата ѝ нежна ръка беше върху моята. С такова внимание тя отметна косата от челото ми.
Около малката къща падна мрак.
В малкото огнище гореше огън, а Гретхен лежеше до мен. Беше облякла дълга рокля, много дебела и бяла; косата ѝ беше разпусната и тя ме държеше, докато аз треперех. Харесваше ми да усещам косата ѝ върху ръката ми. Държах се за нея, уплашен, че ще я нараня. Отново и отново тя избърсваше лицето ми с хладна кърпа. Принуждаваше ме да пия портокалов сок или студена вода. Часовете на нощта се задълбочаваха и паниката ми също.
– Няма да те оставя да умреш – прошепна тя в ухото ми. Но аз чух страха, който тя не можеше да прикрие. Сънят се търкулна над мен, тънко, така че стаята запази формата си, цвета си, светлината си. Отново повиках останалите, като помолих Мариус да ми помогне. Започнах да мисля за ужасни неща – че всички те са там като толкова много малки бели статуи с Девата и със Света Рита, гледат ме и отказват да ми помогнат.
Някъде преди разсъмване чух гласове. Беше дошъл един лекар – уморен млад мъж с хлътнала кожа и зачервени очи. За пореден път в ръката ми беше забита игла. Пих жадно, когато ми дадоха ледена вода. Не успях да проследя тихото мърморене на лекаря, а и не ми беше писано да го разбера. Но кадансите на гласа бяха спокойни и очевидно успокояващи. Долових думите „епидемия“ и „снежна буря“ и „невъзможни условия“.
Когато вратата се затвори, я помолих да се върне.
– До биещото ти сърце – прошепнах в ухото ѝ, докато тя лежеше до мен. Колко сладко беше това, нежните ѝ тежки крайници, големите ѝ безформени гърди до гърдите ми, гладките ѝ крака до моите. Бях ли прекалено болен, за да се страхувам?
– Спи сега – каза тя. – Опитай се да не се тревожиш. – Най-сетне ме налегна дълбок сън, дълбок като снега навън, като тъмнината.
– Не мислиш ли, че е време да направиш своята изповед? – Попита Клодия. – Знаеш, че наистина висиш на прословутата нишка. – Тя седеше в скута ми, взираше се в мен, с ръце на раменете ми, малкото ѝ обърнато лице не беше на сантиметър от моето.
Сърцето ми се сви, експлодирайки от болка, но нямаше нож, само тези малки ръчички, които ме стискаха, и парфюмът на смачкани рози, който се издигаше от блестящата ѝ коса.
– Не, не мога да направя признанието си – казах ѝ аз. Как гласът ми трепереше. – О, Господи Боже, какво искаш от мен!
– Ти не съжаляваш! Никога не си съжалявал! Кажи го. Кажи истината! Ти заслужаваше ножа, когато го забих в сърцето ти, и ти го знаеш, винаги си го знаел!
– Не!
Нещо в мен се пречупи, докато се взирах в нея, в изящното лице в рамката на тънката му коса. Вдигнах я и се изправих, като я поставих на стола пред себе си, и паднах на колене в краката ѝ.
– Клодия, послушай ме. Не аз съм го започнал. Аз не съм създал света! Той винаги си е бил там, това зло. Беше в сенките, хвана ме и ме направи част от него, а аз направих това, което чувствах, че трябва. Не ми се смей, моля те, не отвръщай глава. Аз не съм създал злото! Не съм направил себе си!
Колко объркана беше, гледаше ме, гледаше ме, а после малката й пълна уста се разтвори красиво в усмивка.
– Не всичко беше мъка – казах аз, а пръстите ми се вкопчиха в малките ѝ рамене. – Не беше ад. Кажи ми, че не беше. Кажи ми, че е имало щастие. Могат ли дяволите да бъдат щастливи? Мили Боже, аз не разбирам.
– Ти не разбираш, но винаги правиш нещо, нали?
– Да, и не съжалявам. Не съжалявам. Бих го изревал от покривите чак в небесния купол. Клодия, бих го направил отново! – От мен се изтръгна огромна въздишка. Повторих думите, като гласът ми ставаше все по-силен. – Бих го направила отново!
Тишина в стаята.
Нейното спокойствие остана не нарушено. Беше ли разгневена? Изненадана? Невъзможно е да се разбере, докато гледах в безизразните ѝ очи.
– О, ти си зъл, баща ми – каза тя с мек глас. – Как можеш да го търпиш?
Дейвид се обърна от прозореца. Той застана над рамото ѝ и ме погледна, докато аз оставах там, на колене.
– Аз съм идеалът на моя вид – казах аз. – Аз съм идеалният вампир. Когато ме гледате, гледате вампира Лестат. Никой не засенчва тази фигура, която виждате пред себе си – никой! – Бавно се изправих на крака. – Не съм глупак на времето, нито закоравял от хилядолетията бог; не съм измамник в черна пелерина, нито скръбен скитник, имам съвест. Познавам доброто от злото. Знам какво правя и да, правя го. Аз съм вампирът Лестат. Това е вашият отговор. Правете с него каквото искате.
Зората. Безцветна и ярка над снега. Гретхен спеше, прегърнала ме.
Тя не се събуди, когато седнах и посегнах към чашата с вода. Безвкусна, но хладка.
След това очите ѝ се отвориха и тя седна с почуда, а тъмнорусата ѝ коса се спускаше около лицето ѝ, сухо и чисто и изпълнено с тънка светлина.
Целунах топлата ѝ буза и усетих пръстите ѝ върху шията си, а след това отново върху челото си.
– Ти ме преведе през това – казах аз, гласът ми беше дрезгав и треперещ. След това легнах обратно на възглавницата и отново усетих сълзите по бузите си, затворих очи и прошепнах: – Сбогом, Клодия – надявайки се Гретхен да не чуе.
Когато отново отворих очи, тя имаше за мен голяма купа с бульон, който изпих, намирайки го за почти добър. В чинията имаше разрязани и блестящи ябълки и портокали. Изядох ги гладно, удивен от хрупкавостта на ябълките и от дъвчащите фибри на портокалите. След това дойде една гореща напитка от силен алкохол, мед и кисел лимон, която толкова ми хареса, че тя побърза да ми приготви още от нея. Отново си помислих колко приличаше на гръцките жени на Пикасо – голяма и хубава. Веждите ѝ бяха тъмнокафяви, а очите ѝ светли – почти бледозелени, което придаваше на лицето ѝ вид на всеотдайност и невинност. Тя не беше млада, тази жена, и това също много подчертаваше красотата ѝ за мен.
Имаше нещо безкористно и разсеяно в изражението ѝ, в начина, по който кимна и ми каза, че съм по-добре, когато я попитах.
Изглеждаше вечно замислена. За дълъг миг остана, гледайки ме отвисоко, сякаш я озадачавах, а после много бавно се наведе и притисна устни към моите. През мен премина сурова вибрация на възбуда.
Отново заспах.
Не ме споходиха никакви сънища.
Сякаш винаги съм бил човек, винаги съм бил в това тяло и, о, толкова благодарен за това меко и чисто легло.
Следобед. Сини петна отвъд дърветата.
В транс, сякаш, я гледах как разпалва огъня. Наблюдавах блясъка на гладките ѝ боси крака. Сивата коса на Моджо беше покрита с лек пухкав сняг, докато той ядеше тихо и стабилно от чинията между лапите си, като от време на време поглеждаше към мен.
Тежкото ми човешко тяло все още кипеше в треската си, но беше по-хладно, по-добре, болките му не бяха толкова остри, а треперенето вече напълно изчезна. Ах, защо е направила всичко това за мен? Защо? И какво мога да направя за нея, помислих си аз. Вече не се страхувах да умра. Но когато си помислих за това, което ми предстоеше – Крадецът на тела трябва да бъде заловен – почувствах пробождане от паника. И още една нощ щях да бъда твърде болен, за да изляза оттук.
Отново лежахме, увити в прегръдките си, и дремехме, оставяйки битката навън да притъмнее, като единственият звук беше от учестеното дишане на Моджо. Малкият огън пламтеше. В стаята беше топло и спокойно. Целият свят изглеждаше топъл и спокоен. Снегът започна да вали и скоро се спусна мекият безмилостен мрак на нощта.
Вълна на закрила ме обзе, когато погледнах спящото ѝ лице, когато си помислих за мекия разсеян поглед, който бях видял в очите ѝ. Дори гласът ѝ беше оцветен от дълбока меланхолия. Имаше нещо в нея, което подсказваше дълбоко примирение. Каквото и да се случи, няма да я оставя, мислех си, докато не разбера какво да й се отплатя. Освен това тя ми харесваше. Харесваше ми тъмнината в нея, скритото й качество, както и простотата на речта и движенията й, откровеността в очите й.
Когато се събудих, докторът отново беше там – същият млад човек с повяхнала кожа и уморено лице, макар че изглеждаше отпочинал и бялата му престилка беше много чиста и свежа. Беше поставил малко студено метално парче върху гърдите ми и очевидно слушаше сърцето, белите дробове или някой друг шумен вътрешен орган, за да получи важна информация. Ръцете му бяха покрити с хлъзгави грозни пластмасови ръкавици. И говореше на Гретхен с тих глас, сякаш не бях там, за продължаващите проблеми в болницата.
Гретхен беше облечена в обикновена синя рокля, по-скоро като монашеска, помислих си аз, с тази разлика, че беше къса, а под нея носеше черни чорапи. Косата ѝ беше красиво разрошена, права и чиста и ме накара да си спомня за сеното, което принцесата превърна в злато в приказката за Румпелстилтскин.
Отново се появи споменът за Габриел, моята майка, за зловещото и кошмарно време, след като я бях превърнал във вампир, и тя беше отрязала жълтата си коса, а тя цялата беше пораснала отново в рамките на един ден, докато спеше предсмъртния сън в криптата, и почти беше полудяла, когато го осъзна. Спомних си как крещеше и викаше, преди да успеят да я успокоят. Не знаех защо се сетих за това, освен че обичах косата на тази жена. Тя по нищо не приличаше на Габриел. Нищо.
Най-сетне докторът приключи с опипването, подканянето и слушането и си тръгна, за да се посъветва с нея. Проклет да е смъртният ми слух. Но знаех, че съм почти излекуван. И когато той отново се изправи над мен и ми каза, че сега ще бъда „добре“ и се нуждая само от още няколко дни почивка, аз тихо казах, че това е станало благодарение на грижите на Гретхен.
На това той кимна решително с глава и промърмори нещо неразбираемо, след което тръгна към снега, а колата му издаваше слаб шум, докато минаваше през алеята.
Чувствах се толкова ясно и добре, че ми се искаше да се разплача. Вместо това изпих още малко от вкусния портокалов сок и започнах да мисля за неща… да си спомням неща.
– Трябва да те оставя само за малко – каза Гретхен. – Трябва да взема малко храна.
– Да, и аз ще платя за тази храна – казах аз. Сложих ръка на китката ѝ. Макар че гласът ми все още беше слаб и дрезгав, й разказах за хотела, че парите ми са там, в палтото ми. Това бяха достатъчно пари, за да й платя за грижите за мен, както и за храната, и тя трябва да ги получи. – Ключът трябва да е в дрехите ми – обясних аз.
Тя беше сложила дрехите ми на закачалки и сега наистина намери ключа в джоба на ризата.
– Виждаш ли? – Казах с лек смях. – Казвах ти истината за всичко.
Тя се усмихна, а лицето ѝ беше изпълнено с топлина. Каза, че ще отиде в хотела и ще ми вземе парите, ако се съглася да си мълча. Не беше толкова добра идея да оставяш пари настрана, дори в хубав хотел.
Искаше ми се да отговоря, но бях толкова сънен. Тогава през малкото прозорче я видях да върви през снега към малката кола. Видях я да се качва вътре. Беше много силна, с много здрави крайници, но със светла кожа и мекота, която я правеше прекрасна за гледане и много приятна за прегръщане. Аз обаче се уплаших от това, че тя ме остави.
Когато отново отворих очи, тя стоеше там с палтото ми през ръка. Много пари – каза тя. Била донесла всичко обратно. Никога не била виждала толкова много пари в пакети и пачки. Какъв странен човек бях. Имаше нещо като двадесет и осем хиляди долара. Тя беше закрила сметката ми в хотела. Бяха се притеснили за мен. Бяха ме видели да бягам в снега. Бяха я накарали да подпише разписка за всичко. Тази хартийка ми я даде, сякаш беше важна. При нея бяха и другите ми вещи – дрехите, които бях купил и които все още бяха в чувалите и кутиите си.
Исках да й благодаря. Но къде бяха думите? Щях да ѝ благодаря, когато се върна при нея в собственото си тяло.
След като прибра всички дрехи, тя ни приготви проста вечеря – отново бульон и хляб с масло. Изядохме я заедно, с бутилка вино, от която изпих много повече, отколкото тя смяташе за допустимо. Трябва да кажа, че този хляб с масло и вино беше най-добрата човешка храна, която бях опитвал досега. Казах ѝ го. И исках още от виното, моля, защото това пиянство беше абсолютно възвишено.
– Защо ме доведе тук? – Попитах я.
Тя седеше отстрани на леглото, гледаше към огъня, играеше си с косата, без да ме поглежда. Започна отново да обяснява за пренаселеността в болницата, за епидемията.
– Не, защо го направи? Там имаше и други.
– Защото ти не си като всички, които съм познавала – каза тя.
– Накара ме да се сетя за една история, която веднъж прочетох… за ангел, принуден да слезе на земята в човешко тяло.
С изблик на болка си спомних за Раглан Джеймс, който ми каза, че приличам на ангел. Помислих си за другото ми тяло, което бродеше по света, силно и под неговия отвратителен контрол.
Тя въздъхна, докато ме гледаше. Беше озадачена.
– Когато това приключи, ще се върна при теб в истинското си тяло – казах аз. – Ще ти се разкрия. Може би ще има значение за теб да знаеш, че не си била измамена; а ти си толкова силна, че подозирам, че истината няма да те нарани.
– Истината?
Обясних, че често, когато се разкривахме пред смъртните, ги докарвахме до лудост – защото бяхме неестествени същества и все пак не знаехме нищо за съществуването на Бога или Дявола. В общи линии бяхме като религиозно видение без откровение. Мистично преживяване, но без ядро от истина.
Тя очевидно беше очарована. В очите ѝ се появи едва доловима светлина. Тя ме помоли да й обясня как съм се появил в другата форма.
Описах ѝ как на двадесетгодишна възраст бях станал вампир. Бях висок за онова време, рус, със светли очи. Отново ѝ разказах за изгарянето на кожата ми в Гоби. Опасявах се, че Крадецът на тела възнамерява да запази тялото ми завинаги, че вероятно е заминал някъде, скрит от останалите членове на племето, опитвайки се да усъвършенства използването на силите ми.
Тя ме помоли да ѝ опиша летенето.
– Това е по-скоро като да се носиш, просто да се издигаш по желание – да се движиш в тази или онази посока по решение. Това е неподчинение на гравитацията, съвсем различно от полета на природните същества. То е плашещо. То е най-страшното от всички наши сили; и мисля, че ни вреди повече от всяка друга сила; изпълва ни с отчаяние. Това е последното доказателство, че не сме хора. Страхуваме се, че може би една нощ ще напуснем земята и никога повече няма да я докоснем.
Помислих си за Крадеца на тела, който използва тази сила. Бях го виждал да я използва.
– Не знам как съм могъл да бъда толкова глупав, че да му позволя да вземе тяло, толкова силно като моето – казах аз. – Бях заслепен от желанието да бъда човек.
Тя просто ме гледаше. Ръцете ѝ бяха сключени пред нея и тя ме гледаше стабилно и спокойно с големи лешникови очи.
– Вярваш ли в Бог? – Попитах я. Посочих разпятието на стената: – Вярваш ли здравата в тези католически философи, чиито книги са на рафта?
Тя се замисли за дълъг момент.
– Не по начина, по който питате – каза тя. Усмихнах се. – Как тогава?
– Откакто се помня, животът ми е свързан със саможертва. Това е, в което вярвам. Вярвам, че трябва да направя всичко, което мога, за да намаля нещастието. Това е всичко, което мога да направя, а то е нещо огромно. Това е велика сила, като твоята способност да летиш.
Бях озадачен. Осъзнах, че не съм мислил, че работата на медицинската сестра е свързана със сила. Но напълно разбрах нейната гледна точка.
– Да се опитваш да познаваш Бога – каза тя, – това може да се тълкува като грях на гордостта или провал на въображението. Но всички ние познаваме мизерията, когато я видим. Познаваме болестта; глада; лишенията. Аз се опитвам да намаля тези неща. Това е опора на моята вяра. Но за да ти отговоря искрено – да, вярвам, Боже, и в Христос. Както и вие.
– Не, не вярвам – казах аз.
– Когато бяхте в треска, вярвахте. Говореше за Бога и за Дявола по начин, по който не съм чувал никой друг да говори за тях.
– Говорех за уморителни теологични спорове – казах аз.
– Не, ти говореше за тяхната несъстоятелност.
– Така ли мислиш?
– Да. Познаваш доброто, когато го видиш. Вие казахте, че го знаете. Така и аз 1.1 посвещавам живота си на това да се опитвам да го правя.
Въздъхнах.
– Да, разбирам – казах аз. – Дали щях да умра, ако ме бе оставила в болницата?
– Можеше и да умреш – каза тя. – Честно казано, не знам.
Беше ми много приятно само да я гледам. Лицето ѝ беше голямо, с малко контури и нищо от елегантната аристократична красота. Но красота имаше в изобилие. А годините бяха нежни към нея. Тя не беше изтощена от грижи.
Усещах в нея нежна и замислена чувственост, чувственост, на която тя самата не се доверяваше и не я подхранваше.
– Обясни ми това отново – каза тя. – Говори, че си рок певец, защото искаш да правиш добро? Искал си да бъдеш добър, като си символ на злото? Поговори за това още малко.
Казах ѝ „да“. Разказах ѝ как съм го направил, събирайки малката група „Satan’s Night Out“ и превръщайки я в професионалисти. Казах ѝ, че не съм успял; имаше война сред нашия вид, самият аз бях отвлечен насила и целият провал се случи, без да има разкъсване в рационалната тъкан на смъртния свят. Бях принуден да се върна към невидимостта и незначителността.
– На земята няма място за нас – казах аз. – Може би някога е имало, не знам. Фактът, че съществуваме, не е оправдание. Ловците са прогонили вълците от света. Мислех си, че ако разкрия съществуването ни, ловците също ще ни прогонят от света. Но това не трябваше да се случи. Кратката ми кариера беше низ от илюзии. Никой не вярва в нас. И така е трябвало да бъде. Може би ни предстои да умрем от отчаяние, да изчезнем от света много бавно и без звук.
– Само че аз не мога да го понеса. Не мога да понасям да мълча и да не бъда нищо, да приемам живота с удоволствие, да виждам творенията и постиженията на смъртните около мен и да не бъда част от тях, а да бъда Каин. Самотният Каин. Това е светът за мен, разбираш ли – това, което смъртните правят и са направили. Това изобщо не е великият природен свят. Ако беше естественият свят, тогава може би щях да имам по-добри условия да бъда безсмъртен, отколкото имам. Това са постиженията на смъртните. Картините на Рембранд, паметниците на столицата в снега, великите катедрали. А ние сме откъснати завинаги от такива неща, и то с право, и въпреки това ги виждаме с вампирските си очи.
– Защо сменихте тялото си със смъртен човек? – Попита тя.
– За да се разхождам отново на слънце за един ден. За да мисля, чувствам и дишам като смъртен. Може би, за да проверя едно вярване.
– Каква беше тази вяра?
– Че да бъдем отново смъртни е това, което всички искаме, че съжаляваме, че сме се отказали от него, че безсмъртието не си заслужава загубата на човешките ни души. Но сега знам, че съм грешал.
Изведнъж се сетих за Клодия. Помислих си за моите трескави сънища. Обхвана ме оловна тишина. Когато заговорих отново, това беше тих акт на воля.
– Предпочитам да бъда вампир – казах аз. – Не ми харесва да съм смъртен. Не ми харесва да съм слаб, болен, крехък, да изпитвам болка. Това е ужасно. Искам да си върна тялото веднага щом успея да го получа от онзи крадец.
Тя изглеждаше леко шокирана от това.
– Въпреки че убиваш, когато си в другото си тяло, въпреки че пиеш човешка кръв, и го мразиш, и мразиш себе си.
– Не го мразя. И не мразя себе си. Не виждаш ли? Това е противоречието. Никога не съм мразил себе си.
– Ти ми казваше, че си зъл, казваше, че когато ти помагам, помагам на дявола. Нямаше да кажеш тези неща, ако не се мразеше.
Не отговорих. Тогава казах:
– Най-големият ми грях винаги е бил, че ми е прекрасно да бъда себе си. Вината ми винаги е там; моралното ми отвращение към самия мен винаги е там; но аз си прекарвам добре. Аз съм силен; аз съм същество с голяма воля и страст. Виждаш ли, това е сърцевината на дилемата за мен – как мога да се наслаждавам толкова много на това да бъда вампир, как мога да се наслаждавам, ако това е зло? Ах, това е стара история. Мъжете я решават, когато отиват на война. Те си казват, че има причина. Тогава изпитват тръпката от убийството, сякаш са просто зверове. А зверовете го знаят, наистина го знаят. Вълците го знаят. Те познават чистата тръпка от това да разкъсат плячката. Аз го знам.
Тя изглеждаше потънала в мислите си за дълго време. Протегнах ръка и я докоснах.
– Ела, легни и заспи – казах аз. – Легни отново до мен. Няма да те нараня. Не мога. Твърде болен съм. – Малко се засмях. – Много си красива – казах аз. – Не бих си и помислил да те нараня. Искам само да бъда близо до теб. Отново настъпва късната нощ и ми се иска да си легнеш тук с мен.
– Ти мислиш сериозно всичко, което казваш, нали?
– Разбира се.
– Осъзнаваш, че си като дете, нали? В теб има голяма простота. Простота на светец.
Засмях се.
– Скъпа Гретхен, ти ме разбираш погрешно по един изключително важен начин. Но от друга страна, може би не го правиш. Ако вярвах в Бога, ако вярвах в спасението, тогава предполагам, че щеше да се наложи да бъда светец.
Тя размишляваше дълго, след което с тих глас ми каза, че само преди месец си е взела отпуск от чуждестранните мисии. Беше дошла от Френска Гвиана в Джорджтаун, за да учи в университета, и работеше само като доброволка в болницата.
– Знаеш ли истинската причина, поради която си взех отпуск? – Попита ме тя.
– Не, кажи ми я.
– Исках да се запозная с един човек. Топлината на това да си близо до мъж. Само веднъж, исках да го позная. Аз съм на четиридесет години и никога не съм познавала мъж. Говори за морално отвращение. Използва тези думи. Изпитвах отвращение от девствеността си – от самото съвършенство на моето целомъдрие. Струваше ми се, независимо от това в какво вярва човек, че това е страхливост.
– Разбирам – казах аз. – Със сигурност да вършиш добро в мисиите няма нищо общо, в крайна сметка, с целомъдрието.
– Не, те са свързани – каза тя. – Но само защото усилената работа е възможна, когато човек е единомислен и не е женен за никого, освен за Христос.
Признах си, че знам какво е имала предвид.
– Но ако самоотричането се превърне в пречка за работата – казах, – тогава е по-добре да познаваш любовта на един мъж, нали?
– Точно това си мислех – каза тя. – Да, така е. Опознай този опит, а след това се върни към Божията работа.
– Точно така.
С бавен мечтателен глас тя каза:
– Търсих този човек. До момента.
– Тогава това е отговорът на въпроса защо ме доведе тук.
– Може би – каза тя. – Бог знае, толкова се страхувах от всички останали. Не се страхувам от теб. – Тя ме погледна така, сякаш собствените ѝ думи я бяха оставили изненадана.
– Хайде, легни и заспи. Има време аз да се излекувам и ти да се увериш, че това е, което наистина искаш. Не бих си и помислил да те принуждавам, да направиш нещо жестоко с мен.
– Но защо, ако си дявол, можеш да говориш толкова любезно?
– Казах ти, че това е загадката. Или това е отговорът, едно от двете. Ела, ела да се излегнеш до мен.
Затворих очи. Усетих как тя се качва под завивките, топлия натиск на тялото ѝ до мен, ръката ѝ, плъзнала се по гърдите ми.
– Знаеш ли – казах, – това е почти хубаво, този аспект на човешкото съществуване. – Бях полузаспал, когато я чух да шепне:
– Мисля, че има причина, поради която си взел отпуск – каза тя. – Може би не я знаеш.
– Сигурно не ми вярваш – промърморих аз, а думите се сливаха вяло. Колко хубаво беше да плъзна отново ръката си около нея, да притисна главата ѝ към врата си. Целувах косата ѝ, обичайки меката й пружинираща сила върху устните ми.
– Има една тайна причина, поради която си слязъл на Земята – каза тя, – че си влязъл в тялото на човек. Същата причина, поради която го е направил и Христос.
– И това е?
– Изкуплението – каза тя.
– Ах, да, за да бъдеш спасен. Сега няма ли да е прекрасно? – Приказка за крадеца на тела…
Исках да кажа още, колко съвършено невъзможно е дори да се помисли за такова нещо, но се плъзгах нанякъде, в съня. И знаех, че Клодия няма да е там.
Може би това все пак не беше сън, а само спомен. Бях с Дейвид в Райксмузея и разглеждахме голямата картина на Рембранд.
За да бъде запазена. Каква мисъл, каква прекрасна, екстравагантна и невъзможна мисъл. . . Колко е хубаво да съм намерил единствената смъртна жена в целия свят, която сериозно би помислила за такова нещо.
И Клодия вече не се смееше. Защото Клодия беше мъртва.

Назад към част 14                                                                  Напред към част 16

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!