Глава 23
Веднага щом се събудих, усетих, че Дейвид и Джеймс не са на кораба. Не съм сигурен как разбрах. Но знаех.
След като оправих донякъде дрехите си и се отдадох на няколко мига на главозамайващо щастие, докато се гледах в огледалото и огъвах прекрасните си пръсти на ръцете и краката, излязох, за да се уверя, че двамата мъже не са на борда. Джеймс не се надявах да намеря. Но Дейвид. Какво се беше случило с Дейвид, след като беше стрелял с този пистолет?
Сигурно три куршума щяха да убият Джеймс! И разбира се, всичко това се беше случило в моята каюта – всъщност намерих паспорта си с името Джейсън Хамилтън здраво в джоба си – и затова продължих към сигналната палуба с най-голямо внимание.
Стюардесите бързаха насам-натам, разнасяха вечерните коктейли и оправяха стаите на тези, които вече бяха излезли през нощта. Използвах най-голямото си умение, за да се придвижа бързо по коридора и да вляза в апартамента „Кралица Виктория“, без да бъда забелязан.
Апартаментът очевидно беше подреден. Черното лакирано шкафче, което Джеймс беше използвал за ковчег, беше затворено, а платът беше изгладен върху капака. Потрошеното и счупено нощно шкафче беше изчистено, оставяйки белег върху стената.
По килима нямаше кръв. Всъщност нямаше никакви доказателства, че е имало ужасяваща борба. И през стъклените прозорци на верандата видях, че се движим от пристанището на Барбадос под славната и сияйна завеса на здрача към открито море.
Излязох за миг на верандата, само за да погледна нагоре в безкрайната нощ и отново да усетя радостта на старото си истинско вампирско видение. На далечните блестящи брегове видях милион дребни детайли, които никой смъртен никога не би могъл да види. Бях толкова развълнуван да почувствам старата физическа лекота, усещането за ловкост и грация, че ми се искаше да започна да танцувам. Наистина, би било прекрасно да танцувам малко степ нагоре по единия борд на кораба и надолу по другия, като през цялото време щракам с пръсти и пея песни.
Но нямаше време за всичко това. Трябваше веднага да разбера какво се е случило с Дейвид.
Отворих вратата на коридора и бързо и безшумно отворих ключалката на каютата на Дейвид отсреща. След това с малък замах и с необикновена скорост влязох в нея, незабелязан от движещите се по коридора.
Всичко беше изчезнало. Всъщност кабината беше дезинфекцирана за нов пътник. Очевидно Дейвид е бил принуден да напусне кораба. Може би сега е в Барбадос! А ако беше, можех да го намеря достатъчно бързо.
Но какво да кажем за другата каюта – тази, която е принадлежала на моето смъртно аз? Отворих свързващата врата, без да я докосвам, и установих, че и тази каюта е била изпразнена и почистена.
Как да действам. Не исках да оставам на този кораб по-дълго, отколкото трябваше, защото със сигурност щях да бъда център на внимание веднага щом ме открият. Случката се беше разиграла в моя апартамент.
Чух лесно разпознаваемите стъпки на стюарда, който ни беше услужил по-рано, и отворих вратата точно когато той искаше да мине. Когато ме видя, той беше силно объркан и развълнуван. Направих му знак да влезе вътре.
– О, сър, търсят ви! Мислели са, че сте напуснали кораба в Барбадос! Трябва веднага да се свържа с охраната.
– Ах, но кажете ми какво се случи – казах аз, като се взирах директно в очите му и отвъд думите му. Виждах как чарът действа върху него, докато той омекваше и изпадаше в състояние на пълно доверие.
При изгрев слънце в каютата ми се беше случил ужасен инцидент. Един възрастен британски джентълмен – който между другото преди това бе твърдял, че е мой лекар – бе произвел няколко изстрела по млад нападател, който според него се бе опитал да го убие, но нито един от тези изстрели не бе попаднал в целта. Всъщност никой никога не е успял да открие младия нападател. Въз основа на описанието на възрастния джентълмен беше установено, че младият мъж е обитавал точно тази каюта, в която стоим сега, и че се е качил на кораба под чуждо име.
Всъщност това беше направил и възрастният британски джентълмен. Всъщност объркването на имената беше не малка част от цялата случка. Стюардът наистина не знаеше всичко, което се беше случило, освен че възрастният британски джентълмен беше задържан, докато най-накрая не беше ескортиран на брега.
Стюардът беше озадачен.
– Мисля, че по-скоро са били облекчени, когато са го извели от кораба. Но трябва да се обадим на служителя по сигурността, сър. Те са много загрижени за вашето благополучие. Чудно е, че не са ви спрели, когато сте се качили отново на борда в Барбадос. Цял ден са ви търсили.
Изобщо не бях сигурен, че искам да издържа на щателен контрол от страна на служителите по сигурността, но въпросът бързо се реши вместо мен, когато пред вратата на апартамента „Кралица Виктория“ се появиха двама мъже в бели униформи.
Благодарих на стюарда и се приближих до тези двама господа, като ги поканих в апартамента и се прибрах дълбоко в сянка, както беше по мой обичай при такива срещи, и ги помолих да ми простят, че не съм включил осветлението. Всъщност светлината, която идваше през вратите на верандата, беше напълно достатъчна, обясних аз, като се има предвид лошото състояние на кожата ми.
И двамата мъже бяха дълбоко притеснени и подозрителни и аз отново направих всичко възможно да им действам с убедителния си чар, докато говорех.
– Какво се е случило с д-р Александър Стоукър? – Попитах. – Той е моят личен лекар и аз съм дълбоко обезпокоен.
По-младият от двамата мъже, мъж със силно зачервено лице и ирландски акцент, явно не вярваше на това, което му казвах, и усещаше, че нещо много не е наред с маниера и говора ми. Единствената ми надежда беше да потопя този човек в объркване, така че да запази мълчание.
Но другият, високият и образован англичанин, беше много по-лесен за омагьосване и той започна да разказва цялата история без уловки.
Оказа се, че д-р Стокър всъщност не е д-р Стокър, а човек от Англия на име Дейвид Талбот, макар че защо е използвал измисленото име, той отказа да каже.
– Знаете ли, този господин Талбот е имал оръжие на борда на този кораб, сър! – Каза високият офицер, докато другият продължаваше да ме гледа с дълбоко нечленоразделно недоверие. – Разбира се, тази организация в Лондон, тази Таламаска, или каквато и да е тя, се извиняваше най-много и се стремеше да оправи нещата. Накрая всичко беше уредено с капитана и с някои лица от домашните офиси на „Кунард“. Не бяха повдигнати никакви обвинения срещу господин Талбот, когато той се съгласи да опакова вещите си и да позволи да бъде ескортиран до брега и до самолета, който незабавно отпътува за Съединените щати.
– За къде в Съединените щати?
– В Маями, сър. Всъщност аз самият го придружих до полета. Той настоя да ми предаде съобщение за вас, сър, че трябва да се срещнете с него в Маями, когато ви е удобно. В хотел „Парк Сентрал“? Даде ми това съобщение няколко пъти.
– Разбирам – отговорих аз. – А човекът, който го е нападнал? Човекът, по когото е стрелял с пистолет?
– Не сме открили такъв човек, сър, макар че несъмнено този човек е бил видян на този кораб по-рано от някакъв брой хора, и то в компанията на господин Талбот, както изглежда! Всъщност това е каютата на младия джентълмен там и вярвам, че вие бяхте в нея и разговаряхте със стюарда, когато пристигнахме?
– Цялото това нещо е много озадачаващо – казах аз по най-интимния си и поверителен начин.
– Мислите ли, че този кафявокос млад мъж вече не е на кораба?
– Доста сме сигурни в това, сър. макар че, разбира се, е напълно невъзможно да се ангажираме с цялостно претърсване на кораб като този. Вещите на младия мъж все още бяха в каютата, когато я отворихме. Разбира се, наложи се да я отворим, след като господин Талбот настояваше, че е бил нападнат от младежа, а и той е пътувал под чуждо име! Разбира се, багажът му е на съхранение. Сър, ако дойдете с мен в кабинета на капитана, мисля, че може би ще можете да хвърлите малко светлина върху…
Бързо отвърнах, че всъщност не знам нищо за всичко това. По това време не бях в каютата. Всъщност вчера бях слязъл на брега в Гренада, без изобщо да знам, че някой от двамата мъже се е качил на кораба. А тази сутрин бях слязъл от кораба в Барбадос за еднодневно разглеждане на забележителности, без изобщо да знам, че се е случил този инцидент със стрелбата.
Но цялата тази спокойна умна бъбривост от моя страна беше прикритие за убеждението, което продължавах да използвам и върху двамата – че трябва да ме оставят сега, за да мога да се преоблека и да си почина.
Когато затворих вратата пред тях, знаех, че те са на път към капитанската каюта и че ми остават само няколко минути, преди да се върнат. Това нямаше значение. Дейвид беше в безопасност; той беше напуснал кораба и беше отишъл в Маями, където трябваше да се срещна с него. Това беше всичко, което исках да знам. Слава Богу, че беше взел незабавен полет от Барбадос. Защото само Бог знаеше къде може да е Джеймс в този момент.
Що се отнася до господин Джейсън Хамилтън, чийто паспорт носех в джоба си, той все още имаше пълен гардероб с дрехи в този апартамент и възнамерявах веднага да се възползвам от някои от тях. Съблякох измачканото сако за вечеря и другите нощни глезотии – вампирско влачене, par excellence! – и намерих памучна риза, прилично ленено сако и панталони. Разбира се, всичко беше изящно ушито за това тяло. Дори платнените обувки бяха удобни за носене.
Взех със себе си паспорта и една значителна сума американски долари, които бях намерил в старите дрехи.
След това излязох отново на верандата и застанах неподвижно под сладкия ласкав ветрец, а очите ми се движеха мечтателно по дълбоко синьото и светло море.
Сега „Кралица Елизабет 2“ се носеше с прочутата си скорост от двадесет и осем възела, а ярките полупрозрачни вълни се разбиваха в мощния му нос. Остров Барбадос напълно се бе изгубил от погледа. Погледнах нагоре към огромния черен комин, който изглеждаше като самия комин на ада. Беше великолепна гледка да видиш как гъстият сив дим излиза от него и се спуска назад и надолу към самата вода под непрекъснатия порив на вятъра.
Погледнах отново към далечния хоризонт. Целият свят беше изпълнен с прекрасна и красива лазурна светлина. Отвъд тънката мъгла, която смъртни не биха могли да открият, видях мъничките трептящи съзвездия и мрачните блестящи планети, които се носеха все така бавно. Изтеглих крайниците си, обичайки усещането за тях и сладките вълнички на усещане, които се спускаха по раменете и гърба ми. Разтърсих се целият, обичайки да усещам косата си по тила, а после се облегнах на перилата.
– Ще те настигна, Джеймс – прошепнах аз. – Можеш да бъдеш сигурен в това. Но имам други неща, които трябва да свърша сега. Засега напразно кроиш малките си планове.
След това се издигнах бавно нагоре – наистина толкова бавно, колкото можах да го направя – докато не се озовах много високо над кораба и не го погледнах надолу, възхищавайки се на многото му палуби, наредени една върху друга и украсени с толкова много малки жълти светлини. Колко празнично изглеждаше той и как беше лишен от всякакви грижи. Смело се движеше през вълнуващото се море, ням и могъщ, носейки със себе си цялото си малко царство от танцуващи, вечерящи и бъбрещи същества, от заети служители по сигурността и бързащи стюарди, от стотици и стотици щастливи същества, които изобщо не знаеха, че някога сме били там, за да ги безпокоим с нашата малка драма, или че сме си тръгнали толкова бързо, колкото сме дошли, оставяйки след себе си само най-малкото объркване. Мир на щастливата кралица Елизабет 2, помислих си аз, а после пак разбрах защо Крадецът на тела я беше обикнал и се беше скрил в нея, колкото и тъжна и безвкусна да беше тя.
В края на краищата, какво е целият ни свят за звездите над него? Какво ли мислят те за нашата малка планета, запитах се аз, пълна с безумни съпоставки, случайности и безкрайни борби, и за дълбоко лудите цивилизации, разпръснати по лицето ѝ, и държани заедно не от воля, вяра или общи амбиции, а от някаква мечтателна способност на милионите хора по света да забравят за трагедиите на живота и отново и отново да потъват в щастие, точно както пътниците на онова малко корабче потъваха в него – сякаш щастието беше толкова естествено за всички същества, колкото глада или съня, или любовта към топлината и страха от студа.
Издигах се все по-високо и по-високо, докато вече не виждах кораба. Облаци се носеха по лицето на света под мен. А горе звездите проблясваха в цялото си студено величие и поне веднъж не ги намразих; не, не можех да ги намразя; не можех да намразя нищо; бях прекалено изпълнен с радост и тъмен горчив триумф. Бях Лестат, носещ се между ада и рая, и бях доволен, че съм такъв – може би за първи път.
Назад към част 23 Напред към част 25
