Глава 3
Пустинята Гоби. Преди векове, в епохата на саурите, както са я наричали хората, големите гущери са умирали в тази странна част на света с хиляди. Никой не знае защо са дошли тук; защо са загинали. Дали това е било царство на тропически дървета и парещи блата? Не знаем. Всичко, което имаме сега на това място, е пустинята и милиони и милиони вкаменелости, разказващи откъслечна история за гигантски влечуги, които със сигурност са карали земята да трепери при всяка тяхна стъпка.
Затова пустинята Гоби е огромно гробище и подходящо място да погледна слънцето в лицето. Лежах дълго време в пясъка преди изгрева, събирайки последните си мисли,
Трикът се състоеше в това да се издигна до самия предел на атмосферата, така да се каже, в изгрева на слънцето.
След това, когато изгубех съзнание да падна в ужасната жега и тялото ми да се разбие от това голямо падане върху пустинния под. Как тогава то би могло да се вкопае под повърхността, както би могло да направи по своя зла воля, ако бях цял и в земя с мека почва?
Освен това, ако светлинният взрив беше достатъчно силен, за да ме изгори, гол и толкова високо над земята, може би щях да бъда мъртъв и да си отида, преди останките ми изобщо да се ударят в твърдото пясъчно дъно.
Както се казва в стария израз, в онзи момент това ми се струваше добра идея. Нищо не би могло да ме възпре. И все пак се чудех дали другите безсмъртни знаят какво смятам да направя и дали са най-малко загрижени. Със сигурност не им изпратих прощални послания; не подхвърлих случайни образи на това, което възнамерявах да направя.
Най-накрая голямата топлина на зората се промъкна през пустинята. Изправих се на колене, съблякох дрехите си и започнах да се изкачвам, като очите ми вече горяха от най-слабата светлина.
Все по-нагоре и по-нагоре се издигах, като се движех далеч отвъд мястото, където тялото ми обикновено спираше и започваше да се носи от само себе си. Накрая не можех да дишам, тъй като въздухът беше много разреден и ми бяха необходими големи усилия, за да се задържа на тази височина.
Тогава се появи светлината. Толкова огромна, толкова гореща, толкова ослепителна, че ми се стори, че е по-скоро силен рев, отколкото видение, което изпълва погледа ми. Видях жълт и оранжев огън, който покриваше всичко. Взирах се право в него, макар че имах чувството, че в очите ми се излива вряща вода. Струва ми се, че отворих уста, сякаш за да погълна, този божествен огън! Слънцето изведнъж стана мое. Виждах го, протягах се към него. А после светлината ме покриваше като разтопено олово, парализираше ме и ме измъчваше до непоносимост, а собствените ми викове изпълваха ушите ми. Все пак не исках да отвърна поглед, все пак не исках да падна!
Така се противопоставям на теб, небе! И изведнъж нямаше нито думи, нито мисли. Аз се въртях, плувах в него. И когато мракът и студът се надигнаха, за да ме обгърнат – това не беше нищо друго освен загуба на съзнание – осъзнах, че съм започнал да падам.
Звукът беше звукът на въздуха, който се носеше покрай мен, и ми се струваше, че гласовете на други ме викат, а през ужасния смесен рев чух ясно гласа на дете.
После нищо… Сънувах ли?
Намирахме се в малко, тясно помещение, болница, миришеща на болест и смърт, и аз сочех към леглото и детето, което лежеше на възглавницата, бяло, малко и полумъртво.
Чу се остър смях. Усетих миризмата на маслена лампа – онзи момент, когато фитилът е прегорял.
– Лестат – каза тя. Колко красиво беше гласчето ѝ.
Опитах се да обясня за замъка на баща ми, за падащия сняг и за кучетата, които ме чакат там. Това е мястото, където исках да отида. Изведнъж ги чух, онзи дълбок лай на мастифите, който отекваше нагоре по заснежените склонове, и почти видях кулите на самия замък.
Но тогава тя каза:
– Още не.
Когато се събудих, отново беше нощ. Лежах на земята в пустинята. Дюните, които вятърът бе разпръснал, бяха разпръснали фина пясъчна мъгла по всичките ми крайници. Усещах болка навсякъде. Болка дори в корените на косата ми. Чувствах такава болка, че не можех да си наложа да помръдна.
Часове наред лежах там. От време на време надавах тихи стонове. Това не промени болката, която изпитвах. Когато помръдвах крайниците си дори малко, пясъкът се стоварваше като малки частици остро стъкло върху гърба, прасците и петите на краката ми.
Помислих си за всички онези, към които можех да се обърна за помощ. Не се обадих. Едва постепенно осъзнах, че ако остана тук, слънцето ще дойде отново, естествено, и ще бъда хванат отново и изгорен отново. И все пак можех да не умра.
Трябваше да остана, нали? Кой страхливец би потърсил убежище сега?
Но трябваше само да погледна ръцете си в светлината на звездите, за да видя, че няма да умра. Бях изгорял, да, кожата ми беше кафява, набръчкана и ревяща от болка. Но не бях близо до смъртта.
Накрая се претърколих и се опитах да облегна лице на пясъка, но това не беше по-успокояващо от взирането в звездите.
Тогава усетих, че слънцето идва. Разплаках се, когато голямата оранжева светлина се разля над целия свят. Болката първо застигна гърба ми, а после ми се стори, че главата ми гори, че ще се пръсне и че огънят изяжда очите ми. Бях побеснял, когато тъмнината не настъпи забравата, напълно полудял.
Когато се събудих на следващата вечер, усетих пясък в устата си, пясък, който ме покриваше в агонията ми. В тази лудост очевидно се бях заровил жив.
В продължение на часове останах така, мислейки си само, че тази болка е повече, отколкото всяко същество може да понесе.
Най-накрая се преборих за повърхността, хленчейки като животно, и се изправих на крака, като всеки жест дърпаше болката и я усилваше, а след това се издигнах във въздуха и започнах бавното пътуване на запад и в нощта.
Силите ми не намаляха. Ах, само повърхността на тялото ми беше дълбоко увредена.
Вятърът беше безкрайно мек от пясъка. Въпреки това той носеше своето собствено мъчение, като пръсти, които галеха изгорялата ми кожа навсякъде и дърпаха изгорелите корени на косата ми. Убождаше обгорелите ми клепачи и дращеше по обгорелите ми колене.
Пътувах леко с часове, като се канех отново да стигна до къщата на Дейвид и за няколко мига почувствах най-прекрасното облекчение, докато се спусках през студения мокър сняг.
Беше малко преди утрото в Англия.
Влязох отново през задната врата, като всяка стъпка беше мъчително изпитание. Почти на сляпо намерих библиотеката и паднах на колене, пренебрегвайки болката, и се свлякох върху килима от тигрова кожа.
Сложих главата си до главата на тигъра, а бузата си – до отворените му челюсти. Такава фина, плътна козина! Протегнах ръце върху краката му и усетих гладките му, твърди нокти под китките си. Болката ме прониза на вълни. Козината се усещаше почти копринена, а стаята беше хладна в своята тъмнина. И в слаби отблясъци на безмълвни видения видях мангровите гори на Индия! видях тъмни лица и чух далечни гласове. И веднъж много ясно, за цял миг, видях Дейвид като млад мъж, както го бях видял в съня си.
Струваше ми се такова чудо, този жив млад мъж, пълен с кръв и тъкани и с такива чудодейни постижения като очи, биещо сърце и пет пръста на всяка дълга стройна ръка.
Видях се да се разхождам в Париж в старите дни, когато бях жив. Носех червеното кадифено наметало, подплатено с козината на вълците, които бях убил в родната ми Крепост, и не бях сънувал, че в сенките се крият неща, които могат да те видят и да се влюбят в теб, само защото си млад, неща, които могат да ти отнемат живота, само защото те обичат и си убил цяла глутница вълци…
Дейвид, ловецът! В каки с колан, с тази великолепна пушка.
Бавно осъзнах, че болката вече е намаляла. Добрият стар Лестат, богът, който се лекуваше с противоестествена бързина. Болката беше като дълбоко сияние, което се настани по тялото ми. Представих си как давам топла светлина на цялата стая.
Долових аромата на смъртните. В стаята беше влязъл слуга и бързо излезе. Горкият старец. В полусъня си се разсмях на себе си, като си помислих какво е видял – тъмнокож гол мъж с кичури неподдържана руса коса, легнал върху тигъра на Дейвид в затъмнената стая.
Изведнъж долових аромата на Дейвид и отново чух ниския познат грохот на кръвта в смъртните вени. Кръв. Бях толкова жаден за кръв. Изгорялата ми кожа плачеше за нея, както и горящите ми очи.
Върху мен беше положено меко памучно одеяло, много леко и прохладно за мен. Последваха поредица от малки звуци. Дейвид придърпваше тежките кадифени драперии на прозорците, което не си беше правил труда да направи през цялата зима. Той бъркаше в плата, така че да няма шевове от светлина.
– Лестат – прошепна той. – Позволи ми да те заведа долу в мазето, където със сигурност ще бъдеш в безопасност.
– Няма значение, Дейвид. Мога ли да остана тук, в тази стая?
– Да, разбира се, можеш да останеш. – Такава загриженост.
– Благодаря ти, Дейвид. – Отново започнах да спя, а през прозореца на стаята ми в замъка духаше сняг, но тогава беше съвсем различно. Отново видях малкото болнично легло и детето беше в него, и слава Богу, че сестрата не беше там, а беше отишла да спре онзи, който плачеше. О, такъв ужасен, ужасен звук. Мразех го. Исках да бъда… къде? Вкъщи, в дълбоката френска зима, разбира се.
Този път маслената лампа се запалваше, вместо да угасне.
– Казах ти, че не е време. – Роклята ѝ беше толкова съвършено бяла, а вижте колко много мънички бяха перлените ѝ копчета! И каква прекрасна лента от красиви рози около главата ѝ.
– Но защо? – Попитах.
– Какво каза? – Попита Дейвид.
– Говоря с Клодия – обясних аз. Тя седеше в креслото с изпънати пред себе си крака, събрани на пръсти и насочени към тавана. Дали това бяха сатенени чехли? Хванах глезена ѝ и го целунах, а когато вдигнах поглед, видях брадичката ѝ и миглите ѝ, докато отмяташе глава назад и се смееше. Такъв изискан смях с пълно гърло.
– Има и други там – каза Дейвид.
Отворих очи, въпреки че ме болеше да го направя, болеше ме да видя неясните форми на стаята. Слънцето почти изгря. Усетих ноктите на тигъра под пръстите си. Ах, скъпоценен звяр. Дейвид стоеше до прозореца. Беше надникнал през малък шев между двата панела драперия.
– Там навън – продължи той. – Дошли са да видят дали си добре.
Представете си това.
– Кои са те? – Не ги чувах, не исках да ги чувам. Мариус ли беше? Със сигурност не са от най-древните. Защо биха се интересували от такова нещо?
– Не знам – каза той. – Но те са там.
– Знаеш старата история – прошепнах аз. – Не им обръщай внимание и те ще си отидат. – Почти изгрев слънце във всеки случай. Те трябва да си тръгнат. И със сигурност няма да те наранят, Дейвид.
– Знам.
– Не ми чети мислите, щом не ми позволяваш да чета твоите – казах аз.
– Не се сърди. Никой няма да влезе в тази стая и няма да те безпокои.
– Да, аз мога да бъда опасен дори в покой… – Исках да кажа още нещо, да го предупредя допълнително, но после осъзнах, че той е единственият смъртен, който не се нуждае от подобно предупреждение. Таламаска. Учени на паранормалното. Той знаеше.
– Спи сега – каза той.
Трябваше да се засмея на това. Какво друго мога да правя, когато слънцето изгрее? Дори ако то грее с пълна сила в лицето ми. Но той звучеше толкова твърдо и успокояващо.
Като си помисля, че в старите времена винаги имах ковчега и понякога го лъсках бавно, докато дървото придобиеше страхотен блясък, а после лъсках малкото разпятие отгоре му, усмихвайки се на себе си, на грижите, с които лъсках малкото изкривено тяло на убития Христос, Божия син. Обичах сатенената подплата на кутията. Обичах формата и акта на възкресяване от мъртвите в полумрака. Но вече не…
Слънцето наистина идваше, студеното зимно слънце на Англия. Усещах го със сигурност и изведнъж се уплаших. Чувствах как светлината се прокрадва над земята навън и се удря в прозорците. Но от тази страна на кадифените завеси мракът се задържаше.
Видях как пламъчето на маслената лампа се покачва. Това ме изплаши, просто защото изпитвах такава болка, а това беше пламък. Малките ѝ заоблени пръсти върху златния ключ и онзи пръстен, онзи пръстен, който ѝ подарих с малкия диамант, вграден в перли. А медальонът? Трябва ли да я попитам за медальона? Клодия, имаше ли някога златен медальон. . . ?
Върти пламъка все по-високо и по-високо. Отново онази миризма. Ръката й с вдлъбнатини. През целия дълъг апартамент на Rue Royale се долавяше ароматът на маслото. Ах, тези стари тапети и хубавите ръчно изработени мебели, и Луи, който пишеше на бюрото си, острата миризма на черно мастило, тъпото драскане на перото…
Малката ѝ ръчичка докосваше бузата ми, толкова вкусно студена, и онази смътна тръпка, която преминава през мен, когато някой от другите докосне мен, нашата кожа.
– Защо някой иска да живея? – Попитах. Поне така започнах да питам … а после просто изчезнах.
Назад към част 3 Напред към част 5
