Ан Райс – Фермата Блекууд ЧАСТ 2

Глава 1

Лестат,
Ако намериш това писмо в къщата си на улица „Роял“, а аз искрено вярвам, че ще го намериш, веднага ще разбереш, че съм нарушил правилата ти.
Знам, че Ню Орлиънс е забранен за Ловци на кръв и че всеки, намерен там, ще бъде унищожен от теб. И за разлика от мнозина непокорни нашественици, които вече си изпратил, аз разбирам причините ти. Не искаш да ни видят членовете на Таламаска. Не искаш война с почитаемия Орден на психо детективи, както заради тях, така и заради нас.
Но моля те, умолявам те, преди да дойдеш да ме търсиш, прочети какво имам да ти кажа.
Името ми е Куин. На двадесет и две години съм и съм Кръвен ловец, както го нарича моят Създател, от малко по-малко от година. Сега съм сирак, както виждам, и се обръщам за помощ именно към теб.
Но преди да изложа случая си, моля те да разбереш, че познавам Таламаска, че съм ги познавал преди Тъмната кръв изобщо да ми бъде дадена, и знам за присъщата им доброта и легендарния им неутралитет по отношение на свръхестествените неща, и ще се постарая да им се изплъзна, поставяйки това писмо в квартирата ти.
Това, че наблюдавате телепатично Ню Орлиънс, ми е ясно. Не се съмнявам, че ще намериш писмото.
Ако все пак дойдеш, за да ми въздадеш бързо правосъдие за моето неподчинение, уверете ме, моля те, че ще направиш всичко възможно да унищожиш духа, който е мой спътник още от детството ми. Това същество, мое копие, което расте заедно с мен още от времето, когато не се помня, сега представлява опасност както за хората, така и за мен самия.
Позволи ми да обясня.
Като малък нарекох този дух Гоблин, и то много преди някой да ми е разказвал детски стихчета или приказки, в които може да се появи такава дума. Дали името е дошло от самия дух, не знам. Но само при споменаването на това име винаги можех да го повикам при себе си. Много пъти той идваше по собствено желание и не искаше да бъде изгонен. В други случаи той беше единственият ми приятел. С течение на годините той беше мой постоянен познат, който съзряваше с моето съзряване и ставаше все по-умел да ми съобщава желанията си. Може да се каже, че укрепнах и оформих Гоблина, като неволно създадох чудовището, което той е сега.
Истината е, че не мога да си представя съществуването си без Гоблин. Но трябва да си го представя. Трябва да сложа край на Гоблин, преди той да се е превърнал в нещо, което е напълно извън моя контрол.
Защо го наричам чудовище – това същество, което някога беше единственият ми приятел за игра? Отговорът е прост. През месеците, откакто ме направи Кръвен ловец – разбирай, нямах никакъв избор по въпроса – Гоблин придоби собствен вкус към кръвта. След всяко хранене аз съм прегръщан от него и кръвта се влива от мен в него чрез хиляди безкрайно малки ранички, които укрепват образа му и придават на присъствието му мек аромат, какъвто Гоблин никога преди не е имал. С всеки изминал месец Гоблин става все по-силен, а атаките му срещу мен – все по-продължителни.
Вече не мога да го отблъсквам.
Няма да те изненадам, не мисля, че тези нападения са смътно приятни, не толкова приятни за мен, колкото храненето с човешка жертва, но включват смътно оргазмено трептене, което не мога да отрека.
Но не уязвимостта ми към Гоблина ме притеснява сега. Това е въпросът в какво може да се превърне Гоблин.
Прочетох вампирските ти хроники докрай. Бяха ми завещани от моя Създател, древен Ловец на кръв, който според собствената си версия на нещата ми е дал и огромна сила.
В разказите си разказваш за произхода на вампирите, като цитираш древен египетски старейшина, пиещ кръв, който разказал тази история на мъдреца Мариус, който преди векове я предал на теб.
Дали ти и Мариус сте измислили част от написаното в книгите ви, не знам. Ти и твоите другари, Заветът на артикулиращите, както ви наричат сега, може би имате склонност към лъжи.
Но аз не мисля така. Аз съм живото доказателство, че Кръвопийците съществуват – независимо дали се наричат Кръвопийци, вампири, Деца на нощта или Деца на хилядолетията – и начинът, по който бях създаден, отговаря на това, което описвате.
Наистина, макар че моят Създател ни нарече Ловци на кръв, а не вампири, той използва думи, които се появиха във вашите приказки. Дарът на облака ми даде, за да мога да пътувам без усилие по въздуха; а също и Дарът на ума, за да търся телепатично греховете на жертвите си; както и Дарът на огъня, за да запаля огъня в желязната печка тук, която ме топли.
Така че вярвам на историите ви. Вярвам във вас.
Вярвам ви, когато казвате, че Акаша, първият от вампирите, е била създадена, когато зъл дух е нахлул във всяка фибра на нейното същество, дух, който, преди да я нападне, е придобил вкус към човешката кръв.
Вярвам ти, когато казваш, че този дух, наречен Амел от двете вещици, които можеха да го виждат и чуват – Махарет и Мекаре – сега съществува във всички нас, а тайнственото му тяло, ако можем да го наречем така, се е разраснало като буйна лоза и разцъфтява във всеки Кръвен ловец, създаден от друг, чак до наши дни.
От вашите разкази знам, че когато вещиците Мекаре и Махарет са били превърнати в Ловци на кръв, те са загубили способността си да виждат и да разговарят с духове. И наистина моят Създател ми каза, че ще загубя своята.
Но те уверявам, че не съм изгубил способностите си да виждам духове. Аз все още съм като магнит. И може би именно тази моя способност, тази възприемчивост и ранният ми отказ да отхвърля Гоблина му дадоха сили да ме тормози за вампирска кръв сега.
Лестат, ако това същество става все по-силно и изглежда, че нищо не мога да направя, за да го спра, възможно ли е да влезе в човешко същество, както е правил Амел в древността? Възможно ли е да се създаде още един вид вампирски корен, а от този корен – още една лоза?
Не мога да си представя, че ще останеш безразличен към този въпрос или към възможността Гоблин да се превърне в убиец на хора, макар че в момента е далеч от тази сила.
Мисля, че ще ме разбереш, когато кажа, че се страхувам за тези, които обичам и ценя – моето смъртно семейство, – както и за всеки непознат, когото Гоблин евентуално би нападнал.
Трудно е да напиша тези думи. През целия си живот съм обичал Гоблин и съм презирал всеки, който го е очернял като „въображаем приятел за игра“ или „глупава мания“. Но той и аз, толкова дълго време тайнствени съседи, сега сме врагове и аз се страхувам от атаките му, защото усещам нарастващата му сила.
Гоблинът се оттегля напълно от мен, когато не ловувам, само за да се появи отново, когато във вените ми потече свежа кръв. Сега нямаме духовно общуване, Гоблин и аз. Той сякаш гори от ревност, че съм станал Кръвен ловец. Сякаш детският му ум е изтрил всичко, което някога е научил.
Това е мъка за мен, всичко това.
Но нека повторя: не заради себе си ти пиша. Страхувам се от това, в което може да се превърне Гоблин.
Разбира се, че искам да те погледна. Искам да говоря с теб. Искам да бъда приет, ако това е възможно, в Завета на артикулиращите. Искам ти, великият нарушител на правилата, да ми простиш, че съм нарушил твоите.
Искам ти, който си бил отвлечен и превърнат във вампир против волята си, да погледнеш благосклонно на мен, защото на мен ми се случи същото.
Искам да ми простиш проникването в старата ти квартира на улица „Роял“, където се надявам да скрия това писмо. Искам също така да знаеш, че не съм ловувал в Ню Орлиънс и никога няма да ловувам.
И като стана дума за лов, аз също съм научен да ловувам Злосторника и макар че рекордът ми не е перфектен, се уча с всеки празник. Също така съм овладял Малкото питие, както елегантно го наричаш, и съм посетител на шумните смъртни партита, където никога не съм забелязан, тъй като се храня с бързи и ловки движения.
Но в по-голямата си част съществуването ми е самотно и горчиво. Ако не беше моето смъртно семейство, то щеше да е непоносимо. Що се отнася до моя Създател, аз отбягвам него и кохортите му, и то с основание.
Това е история, която бих искал да ти разкажа. Всъщност има много истории, които искам да ти разкажа. Моля се моите истории да ти попречат да ме унищожите. Знаеш ли, бихме могли да поиграем на една игра. Срещаме се и аз започвам да говоря, а ти пляскаш по дяволите, убиваш ме, когато направя словесен завой, който не ти харесва.
Но сериозно, Гоблинът е моя грижа.
Преди да приключа, нека добавя, че през тази последна година, в която бях начинаещ Кръвен ловец, в която четях твоите хроники и се опитвах да се уча от тях, често се изкушавах да отида в майчината къща на Таламаска в Оук Хейвън, извън Ню Орлиънс. Често съм се изкушавал да поискам съвет и помощ от таламаските.
Когато бях момче – а сега едва ли съм повече от това, – имаше един член на Таламаска, който можеше да вижда Гоблина толкова ясно, колкото и аз – нежен, неосъждащ англичанин на име Стърлинг Оливър, който ме посъветва за моите сили и как те могат да станат твърде силни, за да ги контролирам. За много кратко време обикнах Стърлинг.
Влюбих се силно и в едно младо момиче, което беше в компанията на Стърлинг, когато го срещнах, червенокоса красавица със значителна паранормална сила, която можеше да вижда и Гоблин – една, за която Таламаска беше отворила щедрото си сърце.
Това младо момиче сега е извън обсега ми. Тя се казва Мейфеър, име, което не ти е непознато, макар че това младо момиче вероятно не знае нищо за твоята приятелка и спътниша Мерик Мейфеър дори до днес.
Но тя със сигурност е от същото семейство на могъщи екстрасенси – те сякаш с удоволствие наричат себе си вещици – и аз съм се зарекъл никога повече да не я виждам. Със значителните си способности тя веднага би разбрала, че с мен се е случило нещо катастрофално. А аз не мога да допусна злото ми да я докосне по никакъв начин.
Когато прочетох твоите Хроники, бях леко учуден да открия, че Таламаска се е обърнала срещу Кръвните ловци. Моят Създател ми беше казал това, но аз не го повярвах, докато не го прочетох в книгите ти.
Все още ми е трудно да си представя, че тези нежни хора са нарушили хилядагодишния си неутралитет, за да предупредят всички от нашия вид. Изглеждаха толкова горди с доброжелателната си история, толкова психологически зависими от светското и доброжелателно определение за себе си.
Очевидно е, че сега не мога да отида при Таламаска. Те могат да се превърнат в мои заклети врагове, ако го направя. Те са мои заклети врагове! И поради предишните ми контакти те знаят точно къде живея. Но по-същественото е, че не мога да потърся помощта им, защото ти не я искаш.
Ти и другите членове на Завета на артикулиращите не искате някой от нас да попадне в ръцете на орден учени, които твърде много искат да ни изучават отблизо.
Що се отнася до моята червенокоса любов от Мейфеър, нека повторя, че не бих си и помислил да се приближа до нея, макар че понякога съм се чудил дали нейните необикновени сили не биха могли да ми помогнат по някакъв начин да сложа край на Гоблина за всички времена. Но това не би могло да стане, без да я уплаша и объркам, а аз няма да прекъсна човешката ѝ съдба, както моята беше прекъсната за мен. Чувствам се още по-откъснат от нея, отколкото в миналото.
И така, с изключение на моите смъртни връзки, аз съм сам.
Не очаквам съжалението ти заради това. Но може би разбирането ти ще ти попречи веднага да унищожиш мен и Гоблина, без да ни предупредиш.
Че ще успееш да намериш и двама ни, не се съмнявам. Ако дори половината от Хрониките са верни, ясно е, че Дарът на ума ти е без мярка. Въпреки това ми позволи да ти кажа къде съм.
Истинският ми дом е дървеният Ермитаж на остров Захарен Дявол, дълбоко в блатото Захарен Дявол, в североизточна Луизиана, недалеч от границата с Мисисипи. Блатото на Захарния Дявол се захранва от река Западен Руби, която се отделя от Руби при Рубивил.
Акрата от това дълбоко кипарисово блато принадлежи на семейството ми от поколения и никой смъртен никога не е попадал случайно тук, на остров Захарния Дявол, сигурен съм в това, макар че моят прапрапрадядо Манфред Блекууд е построил къщата, в която седя и ти пиша сега.
Родният ни дом е имението Блекууд, августейша, ако не и разточителна къща в най-величествения гръцки възрожденски стил, изпълнена с огромни и главозамайващи коринтски колони, огромна постройка на високо място.
При цялата си надута красота тя няма грацията и достойнството на нюорлеанските къщи, тъй като е истински претенциозен паметник на алчността и мечтите на Манфред Блекууд. Построена през 80-те години на XIX в., без да има плантация, която да я оправдае, тя не е имала друго истинско предназначение, освен да доставя удоволствие на тези, които са живеели в нея. Целият имот – блатото, земята и чудовищната къща – е известен като фермата Блекууд.
Това, че къщата и земята около нея са обитавани от духове, е не само легенда, но и факт. Гоблинът без съмнение е най-силно действащият от духовете, но тук има и призраци.
Искат ли от мен Тъмната кръв? В по-голямата си част те изглеждат твърде слаби за подобна възможност, но кой може да каже, че духовете не виждат и не се учат? Бог знае, че имам някаква проклета способност да привличам вниманието им и да ги дарявам с някаква решаваща жизненост. Това се е случвало през целия ми живот.
Изпитвам ли търпението ти? Надявам се, че не.
Но това писмо може би е единственият ми шанс с теб, Лестат. И затова казах нещата, които са най-важни за мен.
И когато стигна до апартамента ти на улица „Роял“, ще използвам всяко остроумие и умение, което ми е на разположение, за да поставя това писмо там, където никой освен теб няма да го намери.
Вярвайки в тази способност, се подписвам с името Тарквин Блекууд, известен винаги като Куин Постскриптум.
Не забравяй, че съм само на двадесет и две години и съм малко тромав. Но не мога да устоя на тази малка молба. Ако наистина възнамеряваш да ме проследиш и изкорениш, би ли ми дал един час предизвестие, за да кажа някакво сбогом на единствения смъртен роднина, когото най-много обичам на целия свят?
Във вампирската хроника, наречена „Мерик“, си описан като човек, който носи палто с камеини копчета. Това истина ли е или нечие фантастично украшение?
Ако носиш тези камеи – ако си ги избирал внимателно и си ги обичал – тогава в името на тези камеи, преди да бъда унищожен, позволи ми да се сбогувам с една възрастна жена с невероятен чар и добронамереност, която обича всяка вечер да разстила стотиците си камеи на мраморната си маса и да ги разглежда една по една на светлина. Тя е моята пралеля и учителка по всичко, жена, която се е постарала да ме дари с всичко, от което се нуждая, за да живея важен живот.
Сега не съм достоен за нейната любов. Сега не съм жив. Но тя не знае това. Нощните ми посещения при нея са предпазливи, но въпреки това са от решаващо значение за нея. И ако ѝ бъда отнет без предупреждение и без някакво обяснение, това ще бъде жестокост, която тя не заслужава.
Ах, има още много неща, които бих могъл да ти разкажа за нейните камеи – за ролята, която те изиграха в моята съдба.
Но засега нека само те помоля. Остави ме да живея и ми помогни да унищожа Гоблина. Или сложи край и на двама ни.
С уважение, Куин

Назад към част 1                                                                   Напред към част 3

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!