За Дарси Коул,
която ми позволи да взема назаем вярата й за известно време
-Дж. П.
Пролог
– Джорген, готов ли си? – Попита баща ми, застанал на вратата на салона. Той огледа униформата ми за дипломиране – възхити се от нея, но и потърси нещо не на място.
– Да – казах аз. Застанах пред стъклената витрина, пълна с медалите на майка ми. Тя беше един от най-награждаваните пилоти, които отбранителните сили на планетата някога са виждали. В центъра на кутията имаше оловна фигура на изтребител от клас „Сиго“ – корабът, на който майка ми е летяла. Като дете стоях тук и се взирах в този кораб с часове, представяйки си какво би било един ден да бъда пилот и да се бия с Креляните: цялата тръпка, героизъм и слава. Никога не извадих фигурата от калъфа – майка ми щеше да ме убие, но в съзнанието си летях с този кораб до звездите и обратно.
Виждах отражението си в стъклото, униформата ми беше изчистена и прилепнала. След днешния ден щях да бъда пълноправен пилот.
– Надявам се, че знаеш колко се гордеем с теб – каза баща ми. – Толкова много кадети започват летателното училище, но да го завършиш е истинско постижение.
Баща ми беше прав. Бях започнал с това, което по моя преценка трябваше да бъде най-добрата ескадра от пилоти, който ЗСД някога е виждал. Те бяха невероятни хора, всички до един. Не бих могъл да искам по-добър екип.
И от всички нас останаха само двама. През месеците на кадетското обучение бяхме загубили няколко невероятни хора.
Родж, Бим, Утринна роса, Никога, Амфи, Странница,.
Пумпал.
Имахме нужда от тях, но никой от тях не се дипломираше днес и заради това ЗСД беше по-беден.
Това не се усещаше като постижение. Усещаше се като трагедия – трагедия, която се дължеше най-вече на мен. Каква стойност имах аз? Лидер, който не може да вземе със себе си екипа си?
Майка ми слезе по стълбите в собствената си униформа. Тя нямаше да бъде съдия, но все пак щеше да бъде там с всичките си медали. Тя прекоси стаята до куфарчето и го отвори, като свали медалите си и ги закачи. Вдигна поглед към мен, разглеждайки униформата ми, макар че нямаше усещането, че търси несъвършенства, както беше при баща ми.
Имах чувството, че тя вижда себе си.
– Това е важен ден – каза тя. – Справил си се толкова добре, колкото се надявахме.
– Благодаря ви – казах, защото това беше правилният отговор, а не защото го чувствах. Бях заслужил значката за пилот повече, отколкото тази за кадет – това беше автоматично заради постиженията на майка ми. И все пак не можех да не се запитам. Заслужавах ли да бъда тук? Щеше ли някой, ще ме изхвърли от обучението за кадети? Синът на Алджърнън и Джешуа Уайт? Бях се опитал да дам най-доброто от себе си, бях направил всичко, което знаех как да направя. Но ако не го бях направил, сигурно още щях да стоя тук, целият ми живот щеше да е изложен пред мен, предопределен точно като униформата ми.
– Какво е усещането най-накрая да станеш пълноправен пилот? – Попита баща ми.
Това също имаше правилен отговор.
– Чувствам се страхотно – казах аз. Погледнах назад към вече празните рафтове за медали и си позволих това единствено признание: – Не че ще летя още дълго.
Устните на майка ми се свиха в линия.
– Благодаря на звездите, че няма да ти се наложи.
Преди да започна летателното училище, ми бяха казали, че ще летя на активна служба само шест месеца. Трябваше да съм благодарна за това, но не бях. Чудех се дали Еф Ем ще може да продължи да лети или дали цялата ни ескадра е била обучена – използвайки ресурсите на ЗСД, цялата концентрация, която бяхме вложили в него, живота на приятелите ми – напразно.
Знаех, че е по-добре да не го казвам на глас. Не се нуждаех от лекция за това как всяка жертва е част от една по-голяма цел. Знаех го наизуст. От време на време я бях изнасял и сам.
Никога не можех да кажа, че майка ми не ме разбира – тя разбираше по-добре от всеки друг. Тя беше награждаван пилот. Беше загубила приятели, щурмови командири, съотборници. Можех да видя тежестта в очите ѝ, бремето, което носеше. Тя продължаваше напред, правеше всичко, което можеше, за нашите хора, защото вярваше в каузата – защото трябваше да оцелеем.
Аз се страхувах, че никога няма да имам куража за това, че съм мек и слаб и никога няма да мога да се закаля, за да направя това, което трябва да се направи.
Но ако трябва да бъда честен със себе си, също толкова се страхувах, че мога и, че ще го направя.
