БРАНДЪН САНДЕРСЪН – Евършор ЧАСТ 19

Глава 18

В пространството пред портала се струпаха още китцени, които примигваха един на друг и на нас. Няколко от тях бръмчаха със сайтоника, макар че някои от по-младите на вид не бръмчаха. Не сайтоници, които са родени от другата страна на портала и са живели целия си живот там.
Джуно едва не падна от платформата си. Той се блъсна в купчината си книги и трябваше да ги хване, за да не се изхлузят през ръба. Започна да рови в книгата си, сякаш може би имаше нужда от медитация, за да се успокои.
– Човек! – Каза ми онзи с набръчканата кожа. – Ти ли си този, който ни освободи?
– Да – казах аз. – Не мога да повярвам… Не мога да повярвам, че това се получи.
Погледнах надолу към Коб и Бабчето, но те лежаха неподвижно със затворени очи. Мамка му, нима това не беше проработило за тях?
Не. Чакай. Усещах нещо, подпис, който се излъчваше от Бабчето.
Това трябваше да означава…
Коб се размърда, а после се изкашля. Кел се наведе над екрана, който показваше жизнените му показатели.
– Добре ли е? – Попитах го.
– Подобрява се – каза Кел.
– Ще се събуди ли?
– Не знам. Но ако го направи, няма да е в състояние да помогне. Трябва да ги върнем вкъщи, в Метален рой.
Звезди. Разбира се, че няма да е в никакво състояние да води. Беше прекарал последните два дни с откъснато от тялото съзнание.
През стените на библиотеката прозвуча силен трясък, сякаш камъкът над нас беше ударен – вероятно от падащ изтребител.
Зинг включи отново радиото и в ефира се разнесе бъркотия от говорене.
Не исках да отделям време, за да разбера това.
Аланик“ – казах аз – „как върви работата с тези подкрепления“?
Ескадри на УрДейл се включиха в битката“ – каза тя. – „Какво правиш там долу“?
Намерих ни още малко подкрепление“ – казах аз. Куна се беше навел до нивото на някои от китценските сайтоници и тихо разговаряше с тях. Надявах се до всички звезди на небето да не ги нарича „по-малки“.
Това е добре, защото имаме нужда от помощ“.
По дяволите
Още три самолетоносача. Все още няма планетарни оръжия, но Артуро е притеснен. Нещо за бомба“.
О, не. Каква бомба“?
Каза, че е забелязал кораб със странна схема на полета“.
Цялото ми тяло изстина. Съсредоточих се, разширявайки обхвата си/
И отново открих впечатленията, умовете на пилотите, всички летящи наоколо в нещо, което ми се стори объркано.
Не, имаше си метод. Артуро ги беше разделил на флангови групи и ескадрите работеха заедно, макар че не можех да определя стратегията от пръв поглед. Ако Артуро беше видял това, което си мислех, че е видял, нямах време да го обмисля. Открих, че умът му лети близо до Аланик. Докато се приближавах, можех да усетя съсредоточеността му, решителността му.
И ужаса му. Той не знаеше къде съм, не беше сигурен какво трябва да правят. Отново забеляза онзи кораб, който се движеше бавно по познатата схема, която никога не искаше да види отново – можех да я видя в съзнанието му. Бяхме се сражавали с много такива кораби в дните, когато бяхме кадети, макар че не бяхме виждали такъв, откакто бяхме прогонили Креляните от повърхността на Метален рой.
Приличаше на животозаличаваща.
Амфи“? – Казах аз.
Усетих, че Артуро се стресна.
Досадник“ – каза той. – „Ти в главата ми ли си“?
Очевидно“- казах аз. – „Видяхте ли животозаличаваща бомба“?
Да, така е. Движи се бавно, както правят те, но се е насочил към Извор на мечтите. Кималин и Нед го следят“.
Затворих очи. Бомба с такъв размер може да унищожи целия остров, а може би и повече. Подобен удар би бил достатъчно голям, за да затрупа пещерите под повърхността на Метален рой – не исках да видя какво ще направи с китния град, докъде ще стигне разрухата.
Щеше да се наложи да бъдем много внимателни при разрушаването му.
Когато отново отворих очи, няколко от китценските сайтоници бяха изчезнали, а останалите се придвижваха към изхода. Джуно беше приземил платформата си и захранваше някои от плаващите дискове, които щяха да им позволят да достигнат горните рафтове на библиотеката, а китценските сайтоници се качваха на тях.
Те щяха да помогнат, но ако позволим на една бомба да удари града, това няма да е достатъчно, за да го спре.
Обърнах се към медиците и Куна.
– Останете тук – казах аз. – Обадете ми се по радиото в момента, в който Коб се събуди.
– Да, сър – казаха Кел и Уиноу. Те не ми казаха отново, че има нужда от повече почивка. Всички имахме нужда от много неща, които не получавахме тази вечер. Оцеляването имаше приоритет.
Джуно се качи обратно на платформата си и се надвеси до рамото ми.
– Можеш да останеш тук – казах аз. – Така ще е по-безопасно.
– Ти си Възстановителят на изгубени души – каза тържествено Джуно. – Този, който чува тихите гласове, отваря заключените врати. Където отидеш ти, ще отида и аз, скитнико на сенките. – Той все още държеше платформата си, натрупана с книги, и аз исках да му кажа, че не мисля, че те ще са полезни за донасяне, но досега ни бяха вършили работа.
– Добре – казах аз. – Хайде да вървим. – Сложих ръка на платформата на Джуно и помолих Снъгълс да ни отведе до моя кораб на плажа. Исках да получа по-добра представа за това, което се случваше.
Появихме се до останките на моя кораб и аз се опитах да не се съсредоточавам върху тялото, което сигурно все още лежеше на пясъка някъде зад мен. Няколко кораба на Китцен летяха надолу по плажа, бягайки от града. Нито един от тях не приличаше на изтребител, а един не беше нищо повече от резервоар за вода, закрепен с болтове към плаващ пиедестал. Не се движеше толкова бързо, колкото останалите, но пък носеше петима китцен, всички натъпкани заедно вътре. Ако бомбата удари, се надявах, че ще успеят да се отдалечат достатъчно, но не бях сигурен, че има достатъчно далечно място, не и на този остров.
Небето над града беше пълно с кораби – превъзходни, човешки, урдайски и китценски. Усещах как някои от китценските сактоници – тези, които можеха да скачат с хиперскок – вече се движеха в канонерките горе и един от тях изстреля светкавица от остриета на ума, разрязвайки на парчета вражески изтребител. Друг изчезна и се появи отново от другата страна на бойното поле, като застигна вражески кораб със свален щит с огън от деструктори. Отломките паднаха от небето.
Това беше добре. Приносът на китценските сайтоници щеше да даде на ескадрата ми известно време да се справи с „Спасител“, без да губи позиции пред Върховенството. Исках да се върна в Метален рой за кораб, но всяка секунда беше от значение. Облегнах се на повредения фюзелаж, като отново се обърнах към Артуро.
Колко далеч е този кораб“?
Твърде близо“ – каза Артуро. – „Трудно е да се каже, без Командата да пусне числа, но ако го свалим, не мога да гарантирам, че няма да унищожи града“.
Сигурно все още не е достигнал оптимално разположение, защото те все още го приближаваха, преди да го взривят. Нямах представа с колко време разполагаме, но ако не можехме да свалим кораба, без да рискуваме да унищожим Извор на мечтите, по-добре да работим бързо.
Кажи на Никога да задейства своя ОМП“ – казах му. – „Тогава Странница може да свали кораба, а някой да грабне бомбата с леко копие. Най-безопасното място, откъдето да я вземем, ще бъде извън атмосферата“.
Спенса беше успяла да отнесе една веднъж и да оцелее, но беше опасно. Ако бомбата беше с таймер и този човек не се измъкнеше, преди да избухне, той щеше да си отиде.
На Артуро не му харесваше тази идея. Знаеше, че така трябва да се постъпи, просто се страхуваше да го направи.
Аз ще взема бомбата“ – каза той.
Не“ – казах му аз. – „Ти командваш. Трябва да я дадеш на някой друг“.
По дяволите, аз го правя“ – каза Артуро. – „Ако някой трябва да рискува живота си по този начин, аз ще го направя“.
Не“ – казах му аз. – „Няма да го направиш. Това е заповед“.
Артуро ме наруга и аз разбрах. Беше ужасно да кажеш на приятелите си, че те трябва да са тези, които да го направят. Все пак всеки от тях би го направил. На мига.
Нека Аланик да носи бомбата“ – казах аз. – „Не е нужно да използва хипердвигател, за да се измъкне. Може да й спести половин секунда време за комуникация“.
По дяволите“ – Артуро намрази това още повече. Той беше… о, беше привързан към Аланик. Все още нищо не се случваше между тях, но той се надяваше на това.
Съжалявам“ – каза му. – „Спенса не се нуждаеше от мен, за да й заповядвам да се забърква в неприятности, но не беше лесно да летя с нея, знаейки, че може би аз съм този, който ще й даде заповедта, заради която ще я убият. Разбирам“.
Знам, че разбираш“ – каза Артуро. – „Аз ще се погрижа за това“.
Отдръпнах се назад, далеч от страха и болката на Артуро. Настроих портативното си радио на общия ни канал – исках всички да чуят следващата част, а това беше най-бързият начин да говоря с всички наведнъж.
– Каури – казах аз – чуваш ли?
– Приемам, Досадник – каза Каури. – Извикахме толкова кораби, колкото можем. Имаме още, но те не са изтребители.
Ако изпратехме цивилни кораби, щяхме ненужно да изхвърляме животи.
– Поддържате ли връзка с вашия сенат?
– Свързвам се – каза тя. – Те са се укрили, но ни насърчават да защитаваме планетата. Страхуват се, че ако се предадем, Върховенството така или иначе ще ни унищожи.
Лунната светлина в цвят слонова кост проблясваше от парчетата на покривалото на счупения ми кораб.
– Точно това ще се случи – казах аз. – Искам да им отправиш предложение за евакуация. Можем да предоставим на лидерите ви сигурно пристанище. Метален рой има щит. Той е защитен. Можем да изведем сената ви. Семействата им. Вашите семейства. Може би някои цивилни от Извор на мечтите. Ще продължим да се бием тук, но не знам дали ще успеем да спасим града, а така поне правителството ви ще оцелее. Някои от вашите хора ще успеят да се измъкнат.
Бихме могли да поберем много китцен на един човешки транспортен кораб. Разполагахме с този, който бяхме донесли, за да превозим Коб и Бабчето. Можех да отида да взема друг или да изпратя някой друг да вземе такъв. С хипердвигател може би ще успеем да изведем някои от китцените, преди да пристигне животозаличаващата бомба.
– Ще изпратя съобщение до сената за предложението ти – каза Каури. – Благодаря ви за щедростта.
Вярвах, че благодарността ѝ е искрена, но гласът ѝ звучеше уплашено. Не я обвинявах.
– Кажи им да побързат – казах аз. – Ще наредя на транспортния кораб да ги посрещне в заседателната зала на Сената.
– Благодаря – каза Каури.
Отново погледнах към небето. Отломки се разбиваха в скалата на може би половин километър от мен. Помислих си, че е УрДейл, но не можех да бъда сигурен.
– Досадник? – Каза Артуро. – Какво можем да направим, за да подпомогнем евакуацията?
– Искам Еф Ем и Сейди да кацнат и да организират евакуацията – казах аз. – Можеш ли да ги отделиш?
– Да – каза Артуро.
– Добре. Еф Ем, Сейди, качете на борда на медицинския транспортен кораб колкото се може повече китценски лидери. Аланик или аз ще ги изкараме веднага щом корабът се напълни. Ще ни трябва достатъчно прикритие над Извор на мечтите, докато се евакуираме. Всички, които можете да отделите.
– Аз ще им кажа – каза Артуро.
– Планираме ли да се изтеглим? – Попита Еф Ем.
– Не – казах аз. – Но ако тази бомба удари острова, искам да сме спасили колкото се може повече хора.
– Приемам, Досадник – каза Еф Ем. – Занимаваме се с това.
Видях как корабите на Еф Ем и Сейди се издигат от небето над града, за да кацнат близо до сградата на Сената. Ако някой щеше да направи всичко възможно, за да спаси буквално всички, които можеше, това беше Еф Ем.
Протегнах ръка.
Аланик“ – казах аз. – „Статус“?
Приближаваме се към бомбата“ – каза тя. – „Щитът е свален. Кималин – тя удари кораба“!
Аланик отпадна, вероятно нахлувайки с леката си кука, а аз се протегнах към умовете около нея, откривайки Артуро.
По дяволите, целият му ум беше озарен от страх. Гледах през очите му как Аланик улови животозаличаващата със светлинната си кука и изчезна, издигайки го във вакуума.
Тя я хвана“ – каза Артуро. Беше се навил здраво и почти помолих Джуно да му прочете медитация.
Това нямаше да помогне. Не и в ситуация като тази. Можех да усетя останалите, осъзнах. Кималин, Нед, Ти-Сал, Катнип – всички ние затаихме дъх. Те нямаше да се отпуснат, докато…
Усетих как Аланик се появи от другата страна на бойното поле.
Тя се върна“ – казах аз.
Животозаличаващата проблясна в небето с трите си отчетливи експлозии. Почувствах дълбоко облекчение, не само от Артуро, но и от всички нас. Сега вече можехме да го направим. Все пак трябва да натоварим кораба за евакуация за всеки случай, но без тази бомба…
О, По дяволите.
С ужас наблюдавах как корабите на Върховенството започнаха да се разпръскват, разпръсквайки се далеч от острова. Сега в небето имаше повече самолетоносачи, които бълваха още изтребители, но всички те се разпръскваха, отдалечавайки се от Извор на мечтите. Какво, по дяволите, правеха те?
Разпръскват ни“ – каза Артуро. – „Знаят, че не е нужно да ни победят, за да спечелят. Ние защитаваме Извор на мечтите, така че те ще си отмъстят другаде“.
Това също би сработило. Те ни превъзхождат по численост. Ако се разделим, ще загубим позицията си. Ако битката се разпространи навсякъде, те биха могли да заобиколят и да обстрелват Извор на мечтите, докато ние сме навън и се опитваме да защитим другите градове. Не бяхме достатъчно на брой. Щетите щяха да бъдат неизмерими.
На Върховенството не му пукаше кого ще нарани, стига да получи това, което иска. Бяхме им бягали твърде много пъти. Сега щяха да ни дадат урок.
И китцените щяха да платят цената.

Назад към част 18                                                                 Напред към част 20

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!