Дванадесета глава
Истинските мъже няма да ти разбият сърцето, ще счупят таблата ти.
– Mама
Гарет лежеше в пълно отчаяние на седалката. Марика лежеше върху него, а краката им стърчаха през вратата.
– Какво става? – Попита го тя.
Как можеше да ѝ каже? Как можеше да признае, че е свършил, преди да иска? Въпреки че не беше точно преждевременна еякулация, можеше и да е така.
– Кажи ми – подкани го тя, както беше подканила него да получи оргазъм, преди да е готов.
– Нищо.
– Кажи ми – каза тя, гласът ѝ беше тих и сладък.
Той повдигна рамо.
– Имах големи планове. Щях да ти подаря една нощ, която никога няма да забравиш.
– О, не мисля, че ще забравя това за много дълго време.
– Обещаваш ли?
Тя се захили.
– Обещавам. Но трябва да попитам. Каза ли ми всичко това за родителите си, само за да ми влезеш в гащите?
– Да.
– Е, получи се.
– Ебаси, че се получи. Утре ще ти разкажа как случайно убих Моджо, моята източна шипобедрена костенурка.
– О, не – каза тя, а гласът ѝ беше изпълнен с присмехулна загриженост. – Колко тъжно.
– Да. Умря от ужасна смърт.
– Хм.
– Инцидент с моторен трион.
– О, Боже мой. Той е умрял от моторна резачка?
– Не. Смъртта му беше по-скоро в съседство с верижен трион.
Гарет чу глас и замълча.
– Чу ли го?
Тя изчака и се заслуша.
– Не чувам нищо.
Той го чу отново. Някой изкрещя отдалеч и на Гарет му отне около три секунди да се облече и да излезе от джипа. Той потегли към главната къща, като се огледа, за да се увери, че Марика го следва. Тя тичаше, докато се опитваше да нахлузи ризата си през главата.
Това беше Куки. Тя се втурна към тях, като размахваше трескаво ръце. Когато беше на около десет метра от тях, забави ход, държейки се за гърдите от усилието.
Той я хвана за раменете.
– Какво става, скъпа?
– Няма я – каза тя между вдишванията. – Алвин я няма.
Ударна вълна премина през тялото му.
– Съществото ли…?
– Не – каза тя, почти хипервентилирайки. – Тя се измъкна. Проверихме записите. Изпълзя през прозореца и се насочи към поляната.
– Мамка му. Имахме план. Защо би го направила?
– Защото е точно като майка си.
– Бог да ни е на помощ. – Той се обърна, за да провери отново какво става с Марика.
Тя се мъчеше да обуе обувките си. Джипът, който бяха взели назаем, спря до нея. Тя махна на Гарет да се качи.
– Добре съм. Просто тръгвай – каза тя, преди да се качи в автомобила.
– И аз – каза Куки. – И аз ще се кача. – Тя посочи джипа с кимване. – Чакай, Гарет. Моля те, просто…
– Знам, скъпа. – Той стисна успокоително раменете ѝ, след което потегли с бясна скорост към къщата.
Докато стигне дотам, предвечерната светлина тъкмо пробиваше хоризонта. Всички присъстваха и се бяха погрижили да съберат оръжията си. Ейнджъл наблюдаваше от един ъгъл. Той се приближи до Гарет.
– Къде е тя? – Попита тийнейджъра.
– На поляната.
– От снощи си развълнуван – каза Гарет. – Какво става?
– Мисля, че не ти е казала цялата истина.
Той беше пристегнал пистолет на кръста си. И спря.
– Какво имаш предвид?
– Не съм сигурен. Мисля, че тя знае повече за това същество, отколкото казва.
– Трябва да бъдеш по-конкретен.
– Мисля, че тя се съгласи с плана ти, за да те успокои.
– Майната му. – Гарет прокара ръка по главата си. – Тя наистина е дъщеря на майка си.
– Идентична. Мисля, че през цялото време е имала свой собствен план. И мисля, че съществото го знае.
Той замълча, а ръката му се спря върху ципа на чантата.
– Защо казваш това?
– Сякаш я е чакал. Сякаш е знаел, че тя ще отиде при него, защото не ѝ е дал избор.
– Как е успял да и съобщи това?
– Адските кучета. Ти и Марика. Той нападна, така че тя знаеше, че ще го направи. За да не прескочи отново в измеренията.
– Трябва да се движим – каза Робърт точно когато Куки и Марика нахлуха в къщата.
– Идвам – съобщи му Куки.
– Садовски – каза Гарет и кимна към охранителя.
Момчето се приближи до Куки и посочи един стол на масата.
– Съжалявам, госпожо Д.
– Ти ме командваш? – Попита тя съпругът си, ужасена. – Аз съм потресена.
– Можеш да ми се разсърдиш по-късно.
– О, вече е твърде късно за това, господин Д.
Той издиша и каза под носа си:
– Чудесно.
– Е, аз ще дойда – каза Марика и прободе Гарет с предизвикателна гримаса.
– Марика…
– Не. Не смей. Ти ме въвлече в това.
След дълъг миг, в който измисляше какви ли не начини да я задържи тук, той се предаде. Тя наистина имаше право.
– Добре, но трябва да си сложиш сутиена от вътрешната страна на ризата.
Тя се задъха, погледна надолу и го погледна.
– Печеля.
– Не, не печелиш. Това беше измама. – Каза той с вдигане на рамене, точно преди да ѝ подаде деветмилиметров полуавтомат. – Добре ли се справяш с него?
Тя се поколеба, но само за секунда. Провери наоколо и го пъхна в един от кобурите на Гарет.
– Този колан няма да ти пасне.
Тя го закопча около кръста си, но той висеше свободно отстрани.
– Достатъчно добре.
– Само не се опитвай да го извадиш бързо.
– Не се притеснявай. Ако се наложи да вадя, ще е всичко друго, но не и бързо.
* * * *
Тръгнаха през пресечената местност, като Гарет следваше джипа на Садовски. Малка армия го последва. Точно когато излязоха на една поляна на около три мили от комплекса, джипът на Садовски се удари в нещо толкова силно, че вдигна задната част на автомобила от земята.
Гарет спря, изскочи от пикапа си и се затича към джипа. Останалите се измъкнаха и заеха позиции в отбранителна формация, докато той проверяваше купето. Въздушните възглавници се бяха разкъсали, но Садовски щеше да е добре. След това изтича до предната част, за да види какво е ударил.
Нищо. Абсолютно нищо.
Той махна с ръка на дима, който се стелеше от двигателя, и тръгна да заобиколи отпред, когато, също като при джипа, се удари с рамо в нещо. Той примигна и опипа въздуха. Ръката му се приземи върху хладна, твърда повърхност, гладка и невидима.
– Какво става?
Марика се затича към него. Тя вдигна ръце, но той протегна ръка, за да я спре.
– Не го докосвай. Може да е вредно. – Доколкото знаеше, можеше да причини мозъчни тумори или косопад. Не се знаеше каква радиация може да се излъчва от него, докато те стояха там.
– Какво е това? – Попита тя.
– Някаква научна фантастика е това, което е. Това е някаква бариера.
– Като силово поле?
– Точно така.
Той сканира района и направи жест с кимване.
– Ето защо адските кучета се разхождат и рият тревата. Те също не могат да влязат.
– Погледни Артемида. – Посочи Марика.
Той я видя на около половин метър разстояние.
– Тя е напълно безплътна – каза той изумен. – Как може да не мине през него?
– Не знам, но не ми харесва.
Той се обърна и сканира вътрешността на огромния кръг, където трябваше да е бариерата, ако адските кучета бяха някакъв показател. Разпръснати малки дървета осеяха района, както и няколко огромни камъка. Пип се изправи изпод едно дърво и тръгна към тях с копие в ръка.
– Кучи син – каза той под носа си.
– О, Боже мой, Гарет – каза Марика. – Трябва да я измъкнем.
– Мисля, че точно това се опитват да направят Артемида и кучетата. – Той наблюдаваше как малкото момиче, което обичаше повече от въздуха, се приближи до тях, изражението ѝ беше тържествено, а очите ѝ – извинителни. – Какво правиш тук, скъпа? – Попита я той.
– Съжалявам. Нямах избор.
– Винаги имаме избор, бебе.
Изражението ѝ беше толкова скръбно, че разби сърцето му.
– Този път не.
Разочарованието го задуши.
– Какво е това? – Попита той, удряйки с юмрук по бариерата.
– Непауистка елементарна светлина. Тя е непробиваема. Хаял не иска да получа помощ от, ами, от теб. – Тя се обърна и сканира вътрешността на купола. – За съжаление, той е по-малко почтен, отколкото вярвах досега.
– Искаш да кажеш, че освен да затвори едно дете в това нещо, за да се бори с него до смърт, само защото не може да понесе отхвърляне? – Гарет се огледа. – Това е това, нали?
Тя стисна устни.
– Няма значение.
– Отстъпи. – Той извади страничното си оръжие и изстреля два куршума в бариерата. Те отскочиха без следа. Материалът просто проблясваше преливащо, след което се поправяше.
Отчаянието започна да го обзема. Той прибра оръжието си и попита:
– Защо си тръгна? Имахме план.
– Първо, нямаше да проработи. И второ… второ, не исках да видиш това.
Той постави ръка върху прозрачната преграда.
– Какво да видя, бебе?
Брадичката ѝ трепна и тя отвърна поглед.
– В какво съм се превърнала.
– Алвин – каза той, гласът му се задъхваше от ридание, молейки я да бъде в безопасност. Да оцелее.
Тя се усмихна и постави ръката си от другата страна на щита, огледално на неговата, почти като че ли се докосваха.
– Никога не ме наричаш с името ми.
– Ще те наричам с каквото си поискаш, ако само ме вкараш там вътре. Моля те, бебе.
– Ще ме наричаш ли кралица Салмон Пати?
Той се опита да се усмихне. Не успя.
– Ще те наричам. – Видя как звярът се развихря иззад един камък и усети как коленете му отслабват. Гърдите му се издигаха и спускаха бързо, сякаш не можеше да си поеме дъх.
Той бавно се приближи зад нея, без да бърза за началото на битката. Тя наведе глава, сякаш приемаше неизбежното.
Точно преди да се обърне, тя срещна погледа му и прошепна:
– Обичам те.
Гарет се срина. Той удари по бариерата. Беше студена като стъкло, но под юмрука му тя поддаваше – едва-едва. Удряше по-силно, отново и отново, крещейки и да се счупи.
Марика се опита да го издърпа. Той спря и наблюдаваше това, което щеше да се случи, сякаш беше на забавен каданс. Разликата в размерите беше толкова голяма, че беше почти комична. Полска мишка се изправяше срещу гризли.
– Съжалявам, Хаял – каза Алвин и изглеждаше истински натъжена. – Не исках това да свърши така за теб.
Говореше му на английски, но то сякаш разбираше.
То наклони глава, сякаш я преценяваше, насочи копието си към нея и иззад кървавочервената си маска каза на скован, гърлен английски:
– Ти… не си… спечелила… още… момиченце.
– Въпреки това съжалявам.
Ейнджъл се появи до тях. Гарет се паникьоса. Опита се да го хване за яката. Ръката му мина направо през него.
– Влез там – каза той, а гласът му беше съскащ. – Тя може да скочи през теб. Тя може да избяга.
– Не мога. Опитах. – Той натисна бариерата. За него тя беше толкова солидна, колкото и за Гарет. – Тя ни пречи да влезем.
Съществото се обърна, за да заеме позиция, но Пип продължи.
– Моля, предайте моите поздрави на майка ви.
Звярът се извърна. Каквото и да имаше предвид с това, то определено го вбеси. Той се втурна напред и мускулите на Гарет се стегнаха.
Пип се спусна на земята и го наблюдаваше изпод тъмните си мигли. В един момент тя се оказа пред него и се приготви да скочи. В следващия момент тя беше зад него и се приземяваше на земята с мек шепот.
Всички гледаха объркано, докато не видяха копието ѝ, забито под брадичката на звяра, чийто връх стърчеше от върха на главата му.
Хаял се спъна, после се овладя, но само за няколко зашеметени секунди. Когато Пип се обърна да го наблюдава, той падна напред като дърво, което се свлича на земята.
Приземи се със силен трясък. Мръсотията се издигна около него и образува облак над тялото му.
– Тя се движи като Чарли – каза Гарет, като си спомни за майката на Пип и за първия път, когато я видя да се движи със скоростта на светлината. Невъзможно за човешкото око да я проследи.
– Тя го направи. – Марика стисна ръката му.
Пип отиде до падналото същество. С единия си крак, подпрян на главата му, тя хвана копието и с едно дълго замахване измъкна напоената с кръв дължина. След това тя се обърна към празното вече поле, с широка стойка, сякаш се готвеше за нова битка.
Гарет я гледаше объркано, докато не видя как на двайсетина метра пред нея се материализира второ същество, това по-хуманоидно, но някак по-диво. То държеше два масивни ножа, по един във всяка ръка, извити и зли. Създадени, за да убиват.
– Това е то – каза Ейнджъл.
Гарет погледна между двамата.
– Съществото, което я следваше?
Тийнейджърът кимна и отново натисна бариерата.
– Ейнджъл, какво не ми казваш? – Поне този човек беше по-малък от предишния. И пак, колкото по-големи бяха те…
– Той е силен – каза Ейнджъл. – Усетих го, когато мина покрай мен. Като топлина от ядрен реактор.
Изведнъж отново притеснен, Гарет също се притисна към бариерата. Марика се присъедини към него, бутайки с рамото си. Робърт, вероятно единственият здравомислещ, не се притесни. Той просто гледаше, а устата му беше поставена в мрачна линия.
Те спряха, когато Пип потъна ниско на земята. Готова да се впусне отново в действие, тя взе копието си в двете си ръце и го насочи към натрапника.
Ръцете на противника ѝ се огънаха върху ножовете. Той я гледаше дълго, наклони глава, сякаш я изучаваше, после ѝ обърна гръб. В същия миг тя се обърна с гръб към него и сърцето на Гарет заседна в гърлото. След това двамата зачакаха. Пип се нави да удари, стабилно и ниско до земята. Съществото стоеше така, сякаш не му пукаше за нищо на света.
– Това е демон – каза Робърт и се намръщи. – Какво, по дяволите, е…?
– Чакай. Тези камъни. – Гарет посочи камъните, които маркираха границите на бариерата. Бяха общо девет. Не, десет. – Никога преди не съм ги виждал.
Макар да се сливаха идеално с пейзажа, загорели, подчертани със златисто и засенчени с по-тъмнокафяво, те бяха някак си с неподходящ размер за района. Неправилна форма.
Докато Гарет и екипът стояха безпомощно встрани, скалите се раздвижиха. Пип потъна по-ниско и демонът последва примера и, лактите му бяха изпънати, а ножовете му – разположени перпендикулярно на земята под него.
Изведнъж думите на Пип за това, че Хаял не е толкова почтен, колкото се надяваше, придобиха смисъл. Всяка скала се превръщаше в едно от съществата. Друго от Непау.
След като придобиеха форма, те се отърсваха от последните остатъци от това, което бяха.
– Как може това да излезе от един малък камък? – Попита Ейнджъл.
– Има десет – каза Гарет на Робърт. – Трябва да имаш някакъв трик в ръкава си. Трябва да знаеш нещо.
– Това е новост и за мен. Нямам представа как да вляза там. Как да сваля това.
Преди да довърши, битката започна. Марика падна на колене и закри лицето си, без да може да гледа. Но Гарет не би могъл да откъсне поглед от нея, ако му бяха платили за това. Белите му дробове забравиха как да работят, когато битката започна наново.
Почти толкова бърз, колкото и Пип, демонът спринтира към един от тях, изкатери го с един гигантски скок и преряза гърлото му, преди той да успее да реагира. След това скочи на гърба на следващия и го ликвидира по същия начин.
Докато стигне до третия обаче, те вече го бяха настигнали. Единият от тях заби нокти във въздуха и разкъса рамото на демона. Но той не спря да се бори.
Пип направи почти същото, само че се движеше още по-бързо. Твърде бързо, за да могат да я следват. Преди да се усетят, две от съществата падаха смъртоносно, прерязали гръбнаците си в шията с копието ѝ, но трето я беше хванало. Малкото ѝ тяло беше в масивните му нокти. Тя се мъчеше да се освободи, докато то свиваше юмрука си.
Силата щеше да я сломи. Щеше да смаже дробовете ѝ и да разбие костите ѝ. Краищата на зрението на Гарет потъмняха и целият свят се наклони настрани, докато звярът не нададе раздиращ ушите писък. Пип падна на земята. След нея се появиха локви с кръв, докато съществото държеше отрязаната си ръка.
Момичето се окопити, после погледна през полето. Демонът беше повалил още един и му бяха останали само двама. Той се промъкна между краката на единия и преряза ахилесовата му пета по същия начин, както беше направил Гарет.
Но петият го чакаше с готово копие.
Когато демонът се измъкна от схватката, съществото вдигна копието.
Пип скочи на крака и изпрати копието си. Целта ѝ беше толкова бърза и вярна, че съществото нямаше представа, че е убито с копие в черепа си. То потъна на колене точно когато копието избухна от гърдите на Пип.
Гарет стоеше невярващо в продължение на цяла минута, без да може да осмисли металния връх, стърчащ от гръдната кост на любимото момиче. Това не беше истинско. Нищо от това не беше истинско. Той чу как някой крещи името ѝ отново и отново, удряйки с все сила по бариерата, и осъзна, че е той.
Пип погледна надолу, лицето ѝ беше безизразно, и потъна на колене, преди да рухне в дивите треви.
Демонът се справи бързо с този, когото беше обезвредил, и погледна към другата страна на полето. Спря като зашеметен, толкова шокиран, колкото и Гарет, после се втурна напред.
Хвърли ножовете без усилие. Те се завъртяха като бумеранги и прерязаха гърлото на онзи, чиято ръка Пип беше прерязала, на онзи, чието копие беше пронизало малките ѝ гърди. Ножовете се завъртяха обратно към него и той ги улови лесно, когато пръстите на Гарет се свиха около падналото копие на Хаял.
Той го вдигна и го изпрати да лети през полето към последното от десетте чудовища. Онова, което беше вдигнало крак и се канеше да го стовари върху крехкото тяло на Пип.
Без да поглежда назад, демонът заобиколи смъртоносното оръжие, докато то прелиташе над главата му, след което се плъзна да спре до Пип. Копието прелетя точно според целта на Гарет и прониза съществото в средата между очите му. То стоеше замръзнало, сякаш невярващо, в продължение на няколко мъчителни секунди, преди да приеме съдбата си и да падне право назад, приземявайки се със силен трясък.
Гарет се обърна към Пип. Преди да успее да спре демона, той отчупи върха на копието, след което издърпа дръжката през гърба ѝ, изтръгвайки от нея раздиращ въздуха писък.
– Не! – Изкрещя Гарет. Тя щеше да изкърви до смърт още по-бързо.
Той се втурна напред, но беше твърде късно. Кръвта бликна като гейзер от гърдите ѝ. Гарет спря и се загледа невярващо. Демонът бе коленичил и я бе прибрал в безсъзнание в ръцете си.
Ръката на Гарет се приземи върху страничното му оръжие, докато тичаше напред. Целият му екип го последва, вдигна оръжията си и ги насочи към демона. Всички с изключение на Робърт. Той никога не би изложил Пип на опасност. Той излезе на бойното поле, сякаш го беше правил хиляди пъти. Той обаче беше ангел. Може би го е правил хиляди пъти.
Гарет даде знак на останалите от екипа си да свалят оръжията си.
Тя не дишаше. Не се движеше. Демонът сведе глава и постави устата си върху нейната. Той издиша и гърдите на Пип се повдигнаха, но „уста в уста“ нямаше да направи нищо, за да спре кървенето.
Гарет отново тръгна напред. Робърт го спря с ръка върху ръката му.
След миг демонът стоеше с мъничкото си тяло, преметнато през ръцете му, и ги наблюдаваше иззад завеса от гъста черна коса.
– Трябва да я заведем на лекар – каза му Гарет, като се напрягаше да говори през буцата в гърлото си.
Демонът пристъпи напред, като ги гледаше предпазливо. Начинът, по който я носеше, всяко негово движение, нежно като летен бриз, говореше много. Беше я следвал, за да ѝ помогне да се предпази. Само глупак не би могъл да види това.
Гарет се отдалечи още малко от безумната тълпа, за да облекчи притеснението на демона.
Точно когато се приближи достатъчно, за да я вземе, очите на Пип се отвориха.
Гарет я погледна, коленете му почти се подкосиха, и благодари на всички висши сили за странното разположение на органите ѝ.
– Имаш късмет, че сърцето ти е на грешното място.
– Или на правилното – каза тя слабо, а най-малкият намек за усмивка повдигна едното ъгълче на красивата ѝ уста.
Той отиде да я вземе, а тя се намръщи през пристъп на това, което той можеше само да си представи, че е мъчителна болка. Демонът се спря и я изчака да се възстанови, преди да тръгне отново.
Когато това стана, тя го погледна и тихо въздъхна. Въздишката беше последвана от нова гримаса, но въпреки това, което трябваше да ѝ струва, тя вдигна ръка към лицето му.
Смутен, Гарет се вгледа по-отблизо. След това примигна, тъй като разпознаването го шокира до дъното на душата му.
Пип произнесе името, за което и двамата си мислеха, гласът ѝ беше шепнещо мек и крехък като крила на пеперуда.
– Ошекиел.
Той сведе глава, а изражението му беше нечетливо.
Това беше той, но не беше. Беше станал повече демон и по-малко човек от последната им среща. Дори и така, Гарет разпозна ъгловатата форма на челюстта му. Високомерната му брадичка. И очите. Преди да отвърне поглед, той видя онези дълбоки бронзови очи, които винаги го бяха очаровали. Нещата, които трябваше да е видял през вековете.
Робърт се приближи точно когато Ош подаде Пип на Гарет.
– Ош – каза Робърт, също толкова зашеметен, колкото и останалите.
В момента, в който момичето се измъкна от окървавените му ръце, Ош се отдръпна и бавно се дематериализира, попивайки за последен път образа на Пип, преди да изчезне напълно като пясък на вятъра.
Гарет погледна надолу. Малкото момиче отново беше в безсъзнание, така че можеше да се движи по-свободно. Адските кучета и Артемида искаха да я проверят лично, но нямаха време. Въпреки хленченето им, Гарет изтича с Пип до джипа, където Марика и Ерик чакаха с медицински комплект. Сложиха я отзад върху одеяло и натиснаха раната в гърдите ѝ.
– Как го направи? – Попита го Марика.
Той я вдигна в чакащите ръце на Ерик и попита:
– Какво?
– Ти… ти счупи бариерата. – Тя грабна медицинския комплект и го разкъса.
Скочи в джипа и помогна на Ерик да я постави върху брезента, докато Донован и Робърт също скочиха. Донован разкъса ризата на Пип, докато Робърт оказваше натиск върху раната ѝ, въпреки че кървенето се беше забавило драстично.
– Как направи това? – Попита отново Марика, като подаде на Робърт марлен тампон. – Пробил си я. Бариерата. Свали я.
Гарет погледна нагоре, но само за секунда, достатъчно дълго, за да осъзнае, че всички го гледат така, сякаш му е пораснала допълнителна глава.
– Не. Тя просто изчезна.
– След като я счупи – каза Робърт. Изглеждаше впечатлен.
– Е, нямам представа какво се е случило. Ерик, можеш ли да шофираш?
– Имаш го. – Той изскочи от джипа, като избърса кръвта върху дънките си, и забърза към шофьорската врата.
– Къде ще я закараме? – Попита той през рамо.
Робърт отговори.
– Към медицинския. Не можем да я закараме в болница.
– Какво? – Попита зашеметена Марика.
– Всичко е наред, мила – каза Гарет. – Тя вече се лекува.
Тя погледна надолу и кимна, не напълно убедена.
Ерик караше толкова бързо, колкото можеше, без да тласка прекалено много скъпоценния си товар. Пип остана в безсъзнание през целия път, тялото ѝ използваше цялата си енергия, за да се излекува, но по обратния път тя бълнуваше от време на време.
– Ошекиел – каза тя насън.
Марика хвана ръката ѝ и я стисна.
Пип се усмихна.
– Той ме намери.
Назад към част 12 Напред към част 14