Първа глава
„Е, това бързо ескалира.“
-Семеен девиз
Чарли Дейвидсън, бог със склонност първо да осакатява, а после да задава въпроси, щеше да убие Гарет. Не, това не беше правилно. Съпругът на Чарли, Рейес Фароу, също бог със склонност първо да осакатява, а после да задава въпроси, щеше да започне целия процес, като го разкъса на парчета, а после щеше да остави Чарли да го довърши. С удоволствие. И с много радост.
Гарет имаше една задача. Една. Шибана. Работа. Да гледа дъщерята на най-добрата си приятелка, Пип, известна още като Алвин Александра Лоуър, дете, което по случайност е предопределено да спаси света от катастрофално въстание на демони. Той е трябваше да я пази с цената на живота си. Да я пази в безопасност. Да я пази от всички духове и гоблини – метафорично казано, тъй като той нямаше нито една свръхестествена костица в тялото си – които по дяволите искаха да и навредят, преди тя да успее да предотврати споменатото катастрофално демонично въстание.
Той се провали.
Вчера, точно в 15:33 ч., преждевременно порасналото петгодишно дете тичаше през обляно от слънцето поле с храсталаци и диви треви, когато тя изчезна точно пред очите му. В един момент тя се спъна в, ама абсолютно нищо – толкова много приличаше на майка си, че го стресна – и в следващия момент я нямаше.
Ако не я гледаше право в очите, ако погледът му не беше прикован с лазер върху дългите тъмни кичури, които се спускаха по гърба ѝ, ако тя не беше изчезнала между стратегически разположените му мигания, той щеше да постави под въпрос цялото събитие. Но просто нямаше никакво съмнение в това. Тя беше изчезнала във въздуха.
Начинът, по който изчезна, би подсказал свръхестествено влияние, особено като се има предвид фактът, че беше дъщеря на двама богове, но небесните ѝ родители бяха поставили щит над цялата област. Никоя свръхестествена същност не можеше да проникне през него. Имаше ли някаква вратичка, която бяха пропуснали? Някаква клауза за бягство, която да са пропуснали?
Гарет не се поколеба. Веднага повика целия си екип, но дори и най-предвидливо подобрените му членове не можаха да разберат какво се е случило, а един от тях беше добросъвестен ангел. Е, бивш ангел.
След трийсет и шест часа претърсване на всеки сантиметър от Санта Фе и околностите в търсене на дори следа от малкия дявол, се разрази буря и търсенето трябваше да бъде прекратено. Гарет остави екипа си в комплекса, както и Лоуърови, бабата и дядото на Алвин, паникьосани и в опит да разберат какво се е случило. Междувременно той тръгна да търси единствената жена, която познаваше и която можеше да вижда отвъд завесата не само на пространството, но и на времето.
Имаше една единствена улика, по която да тръгне. Последните думи на Алвин, преди да потегли през пресечената местност на Ню Мексико.
Сигурно я е чул погрешно. Той се молеше да я е чул погрешно, докато се бореше с ветровете и ледените пелени на пустинната буря, след което вдигна юмрук и заудря по вратата на бившата си Марика Дюбоа.
* * * *
Марика се мъчеше да преметне през раменете си градински зелен халат, докато бързаше към вратата. Отчасти защото някой блъскаше по нея в 3:00 ч. сутринта. Никога не е добър знак. Но най-вече защото този, който блъскаше по вратата, го правеше доста силно, а тя не се радваше на мисълта, че ще се опитва да накара буйния си син да заспи, ако шумът го събуди. Гръмотевичната буря беше достатъчно лоша. Сега това.
Каквато и да е причината, накарала някакъв задник да почука на вратата ѝ в този час, по-добре да е добра, или да му помогне…
Тя отвори вратата и спря, зашеметена да види от другата страна Гарет Суопс – същият този мъж, когото тази седмица беше зачеркнала от списъка с коледните си картички. Този път завинаги.
Почувства се отпаднала, когато той се извиси над нея. Проклет да е той. Дъждът се стичаше по лицето му и прилепваше мократа тениска към хълмовете и долините на мускулите му, подчертавайки всеки един от тях.
Отне ѝ известно усилие, но накрая откъсна поглед от отпечатъците, които коремните му мускули правеха в черната материя, и върна очите си към лицето му, знаейки какво ще намери там. Твърдост. Отвращение. Омраза.
Мрачната му гримаса подсказваше, че все още не ѝ е простил.
А нейната гримаса подсказваше, че ѝ е все едно.
– Закъсня – каза тя, като не му позволи да влезе въпреки дъжда, който го обливаше.
Как се осмеляваше да и се сърди? Тя беше тази, която се беше събудила от неговото чукане – поправка, непрестанно блъскане – в три часа сутринта. Ако някой трябва да е раздразнителен, това със сигурност не е този глупак, който стои пред нея.
Не че той беше там, за да я види. Той никога не е бил там, за да я види. Но в три часа сутринта? Наистина?
– Заир спи – добави тя, като придаде на гласа си толкова хладнокръвие, колкото можеше да събере за толкова кратко време. – А ти трябваше да го вземеш снощи.
В сребристите му очи се появи изненада. Твърдите линии на тъмното му лице омекнаха само за секунда, преди да се съвземе.
– Забрави ли? – Изпищя тя ужасена. После си спомни за спящия си син на трийсетина метра от нея, за леко открехнатата врата на стаята му, и се насили да се успокои. Свивайки зъбите си, тя го погледна право в очите. – Ти си истинска класа, Суопс. Да забравиш собствения си син. Върни се, когато изтрезнееш.
Той трябваше да е пиян. Или поне беше на път да се напие. В противен случай никога не би посетил такава като Марика Дюбоа посред нощ. В края на краищата той я ненавиждаше по няколко причини.
Първо, тя го преследваше. Наистина нямаше друга дума за това. Нуждаеше се от определен тип мъж от определен тип кръвна линия, а той просто се оказа такъв.
Второ, беше го подмамила да я забремени.
И трето, не му е казала за тази бременност. Той разбра за това, когато се сблъска с нея и Заир само месец след раждането му. Като опитна актриса, каквато беше, шокът, който изпита при неочакваната им среща, затанцува в прекрасен техноцвят по лицето ѝ.
Гарет знаеше. Знаеше, че Заир е негов син и че тя не е възнамерявала да му каже.
Тя имаше своите причини. Опитваше се да му спести цял живот вина за това, че е отсъстващ баща, от една страна. Но той не искаше да го чуе. След това никога не ѝ се беше доверявал. Вероятно никога нямаше да и се довери. Въпреки това настояваше да плаща издръжка и да бъде в живота на Заир. Факт, който я изненадваше и до днес.
И все пак сега не беше моментът да се занимава с това. Тя бутна вратата, за да я затвори в яростно съвършеното му лице, но той лесно я спря с ръка върху вратата и, Бог да и е на помощ, тя почти се зарадва, че го направи. Колкото повече стоеше там, толкова повече тя попиваше хълмовете и долините на бицепсите му. Широчината на гърдите му и широчината на раменете му. Твърдата линия на челюстта му и пълните извивки на устата му.
Тя се закани на хормоните си, ама на малкото, които ѝ бяха останали, тъй като бързо наближаваше голямото три-о, а беше чувала, че оттам нататък всичко върви надолу.
Явно на Гарет му трябваше много, за да стои там. Очите му блестяха от неприязън. Едва ли можеше да понесе гледката ѝ. Не можеше да понесе присъствието ѝ. Във всеки случай не и през последните няколко години. Той не се притесняваше от това.
Така че, когато се вкопчи и изтръгна думите, които вероятно мразеше да изрича толкова, колкото и тя да чува – защото кой не се радваше на кипяща насмешка от време на време? – това я шокира до самата дълбочина на същността ѝ.
– Имам нужда от помощ – каза той между стиснатите си зъби.
– Не мога да не се съглася, но не познавам добри психиатри. Сега, ако нямаш нищо против…
Тя започна да затръшва вратата въпреки факта, че синът им спеше в съседната стая, но той заби обут крак между нея и рамката, за да я спре. Тя погледна през процепа, а лицето ѝ беше картина на учудване от неговата наглост.
– Имам нужда от помощта ти – каза той, а поведението му на добродушен толкова не приличаше на него. Наведе глава, а силната му челюст работеше двойно, докато казваше: – Тя си отиде.
– Какво…? – Значението му попадна в Марика, преди тя да довърши изречението. Ужасът заля всяка клетка в тялото ѝ.
Тя отвори широко вратата и му махна да влезе. След като я затвори, тя се втурна към банята, взе една кърпа и му я подаде.
– Какво имаш предвид, че си е отишла? – Попита тя, преди да потъне на дивана.
Той избърса дъжда от лицето си, след което омота кърпата около врата си.
– Изчезна.
– Какво имаш предвид, че е изчезнала? – Опита се той да не долови паниката в гласа и. Не успя. Освен сина си, Алвин Александра Лоуър беше единственото нещо, което обичаше на тази земя. Освен баба си. И мъжа, който напояваше килима ѝ, но той никога нямаше да разбере това.
– Моля те, седни.
Той посочи дрехите си с ръце.
– Мокър съм.
Тя беше забелязала. Много.
– Този диван е виждал и по-лошо.
– Като?
– Като сина ти. Седни.
Той се отпусна и прокара ръка по лицето си.
– Искам да кажа, че тя изчезна. Буквално. В един момент беше там, а в следващия я нямаше.
Тя се намести на ръба на седалката си и скръсти ръце пред себе си, за да не се размърда – най-омразният ѝ нервен навик.
– Започни отначало. Трябва да знам всичко.