Глава пета
Петдесет нюанса лудост.
– Кутия за кафе
– Това ЛСД ли беше? – Попита Гарет, а тялото му гореше.
– Просто се отпусни.
Той усети ръката на Марика върху рамото си. Отърси се от нея и се опита да се изправи на крака.
– Не бих го направила още сега.
– Майната ти. Какво беше това? Какво си…? – Езикът му се изду в устата и той се бореше да състави просто изречение. Когато се опита да се съсредоточи върху заобикалящата го среда, тя се стопи. Дърветата. Саждивите храсталаци. Гроздовете диви треви. Слънцето се спускаше от небето и се сливаше с планините, като цветовете им се смесваха, за да създадат съвсем различен пейзаж, вълнуващ и нов.
О, да. Определено беше ЛСД. Или нещо подобно.
Той чу гласа на Марика отдалеч.
– Гарет, трябва да седнеш. Тази част няма да продължи дълго.
Той опипа сляпо пейката, за да си помогне да балансира, но не успя да го направи. Вълните продължаваха да се блъскат в него и да го преобръщат като парцалена кукла. Изведнъж се зачуди дали все още има крака. Не ги усещаше. Можеше ли обикновено да усеща краката си? Паникьосан, той безрезултатно потърси ръцете си.
– Гарет, хипервентилираш. Трябва да забавиш дишането си.
Опита се да каже на Марика къде точно може да запрати псевдонаучните си съвети, но гласът му звучеше като надраскана касета.
– По-добре – каза тя с успокояващ глас, но той не помнеше да е направил нещо, за да се почувства по-добре. Дали беше седнал на пейката? Не усещаше задника си. Имаше ли все още задник?
Паниката отново го връхлетя. Жените харесваха задните му части. Ако това беше изчезнало, за какво друго трябваше да живее?
– По-бавно – каза тя, а гласът ѝ беше като хладна океанска вълна през нощта.
Той я усети. Ароматът ѝ му напомни за първия път, когато бе обиколил крайбрежната алея в Калифорния. Солта на океанския бриз. Разтопената захар в захарния памук. Парфюмът на момичето, което му се беше усмихнало, богат и топъл като ванилия. Ароматът и усмивката.
– Гарет, погледни ме.
Той поклати глава.
– Отвори си очите, скъпи.
– Не мога. Нямам такива. – Той осъзна, че тя е коленичила между краката му. Много опасно място.
– Имаш. Обещавам.
– Имам ли все още задник?
Тя се засмя тихо, звукът беше плавен и успокояващ като бърбън, който се спускаше в гърлото му.
– Определено имаш дупе. И очи. Отвори ги.
Той се опита да разтвори клепачите си. След няколко неуспешни опита най-накрая успя. Светът отново придобиваше форма и все пак не беше. Беше някак различен от онзи, в който се бе озовал само преди миг.
– Не си го спомням – каза Марика, гласът ѝ беше тъжен. – Светът, който току-що напусна. Но си спомням, че беше красив, особено Ню Мексико.
– Какво имаш предвид? – Той се обърна към нея и лицето ѝ… беше зашеметяващо, плуващо в море от зелени и златисти цветове. Цветовете на лешниковите ѝ очи бяха подсилени хиляда пъти и те се стичаха като вода около нея. Тогава той осъзна, че по лицето ѝ има ивици.
– Това кръв ли е? – Попита той, опитвайки се да се съсредоточи.
Тя извади кърпичка и я размаза по кожата си.
– Това е част от ритуала.
– Значи е имало и пилешка кръв?
– Не.
Тогава той видя раната на китката ѝ.
– Това беше твоята кръв?
– Трябваше ми човешка кръв. Тя ще заздравее.
Той протегна ръка и прокара палец по устата ѝ.
– Ти си абсолютно красива. Като русалка.
– О-о-о. – Тя прехапа долната си устна, а той би продал душата си, за да направи същото. Беше толкова приятна за хапане. – Забравих за тази част. Баба ми ме предупреди, но аз бях дете, когато тя ми направи това. Все още не бях достигнала този етап.
– Какъв етап?
– Етапът на, хм, свързването.
– А. – Когато той остави ръцете си да се плъзнат по шията ѝ, тя ги взе в своите.
– Как се чувстваш?
– Прекрасно. – И той го почувства. Изведнъж всяка молекула в тялото му забуча от енергия. Някои от тях изтекоха навън и се сблъскаха с нейните, врязвайки се в нея, както той искаше да направи.
– Това е добре. Трябва да поемеш дълбоко въздух, за да се успокоиш, след което да погледнеш надясно.
– Това би означавало да гледам встрани от теб.
– Да, това е така. Но само за секунда.
Той отстъпи, бавно обърна глава надясно и се пребори с два порива едновременно. Първият беше да грабне Марика и да избяга, за да спаси живота си. Вторият беше да загуби съзнание.
Той се дръпна настрани и се отдръпна от пейката, падайки по гръб на земята.
До пейката стоеше най-голямото, най-черното куче с вид на върколак и мечка, което някога беше виждал. Само че това не беше куче. Козината му беше набраздена, сякаш имаше люспи. Те бяха покрити с преливащ сребрист прах, който сякаш променяше цвета си при всяко движение. И ако Гарет не знаеше по-добре, щеше да се закълне, че под странно текстурираната му козина тече разтопена лава. Когато съществото се движеше, между люспите изтичаше оранжево сияние.
Кучето бавно напредваше, а масивните му лапи изяждаха земята по-бързо, отколкото Гарет можеше да се отдалечи с крачене. Треперещите му устни се отдръпнаха в ръмжене, което разкри пълна уста с огромни, остри като бръснач зъби.
Марика се засмя и протегна ръка, за да го погали. Гарет започна да драпа с краката си, за да я спаси, но едва се помръдна, когато осъзна, че кучето няма да я нападне и да пирува с червата ѝ.
Вместо това то престана да ръмжи и притисна шията ѝ с тихо, дълбоко хлипане.
– Това – каза тя с кикот, като потупа масивния звяр няколко пъти солидно – може да е твоето Лютиче. Но не съм сигурна на сто процента. Трудно ми е да ги различавам.
Гарет все още беше по гръб, несъзнателно поставяйки колкото се може по-голяма дистанция между себе си и звяра.
– Всичко е наред – каза Марика и се приближи до него. – Той просто те закачаше. Те са много игриви.
– Това е адско куче – каза Гарет, като никога не пропускаше възможността да заяви очевидното. Хрътката застана лице в лице с Марика. Това не беше куче. Беше дракон.
– Наистина е адско куче. – Тя се спусна към него.
Той ѝ хвърли бърз поглед, внезапно унил, и се изправи съвсем сам.
– Пип ги скицира – каза той, като се изправи. – Просто си мислех, че не умее да рисува.
– А сега?
– Момичето има истински талант.
Адското куче се приближи и Гарет направи неволна крачка назад. За щастие то не се интересуваше от него. То искаше повече прегръдки от Марика. Едва ли можеше да обвинява звяра.
– Чакай. Мислех, че не можем да докосваме починалите. Че те не са твърди за нас.
– Не можем – каза тя и потърка лицето си в шията на звяра, въпреки че изглеждаше, че люспите ще разкъсат кожата ѝ.
– Това не е починал. Ако адските кучета искат да ти позволят да ги видиш – или дори да ги докоснеш – те могат. Това зависи изцяло от алфата. Освен когато става дума за Алвин, разбира се. Предполагам, че всяко духовно същество е твърдо за нея, както са били те за майка ѝ.
Гарет кимна точно когато звярът се обърна към хоризонта и сведе глава. След като издаде гърлено ръмжене, което се разнесе дълбоко и ниско, то се втурна през полето, като изрита петна от пръст и чакъл, преди да изчезне.
– Дали някое от кучетата може да я е взело?
– Не мисля – каза Марика и събра вещите си. – Защо да го направят? Освен ако не са го направили, за да я защитят. Но тя не е на това ниво. Сигурна съм в това. Къде биха я отвели?
– Питаш ме? – Той седна обратно на пейката, преди коленете му да поддадат, и се огледа. – Тя мъртва ли е? – Посочи една възрастна индианка, която стоеше в далечината точно зад линията на дърветата.
– Починала – поправи го Марика. – И, да. – Тя извади влажна кърпичка, коленичи отново пред него и започна да избърсва лицето му.
– Значи това е всичко? – Попита той, като я оглеждаше. – Просто издухваш малко пудра в лицето ми и аз изведнъж мога да виждам? Всеки би могъл да го направи? Всеки жив човек би могъл да вдиша тази гадост – която имаше вкус на повръщано, много ти благодаря – и да може да вижда мъртви хора?
– Разбира се, че не. – Тя забърса с кърпичката около очите му, но той почти не я усети. Цялото му лице беше изтръпнало. Страхуваше се да я попита какво е бялото вещество. Твърде краткотрайно, за да е ЛСД. – Човекът вече трябва да е чувствителен към това, което се намира отвъд завесата. Просто съзнанието му трябва да се отвори още малко.
– Какво означава това? – Попита той. – Чувствителен към това, което се намира отвъд завесата.
– Това означава, че ти. Твоето наследство. Твоите преживявания. Твоето обучение. – Когато той не коментира, тя продължи. – Произхождаш от дълъг род хора със свръхестествени способности. И си правил неща, които малцина на Земята са правили.
Той взе кърпичката, притисна я към очите си и се облегна назад на пейката.
– Като например?
– Бил си в ада, например.
– Това е толкова гадно.
– Не се съмнявам. Сражавал си се с демони и си правил компания на богове.
– Които, ако мога да добавя, не винаги са най-гостоприемните домакини.
– Също така си боравил с небесен нож. Такъв, който може да убие всяко свръхестествено същество, дух, демон или бог. Мислиш ли, че нищо от това няма да се отрази на теб? Че няма да остави следа? Следа от силата му.
Той спусна кърпичката, насочи мрачното си изражение към нея и попита:
– Това е бебешка кърпичка, нали?
– Много са удобни – защити се тя и я грабна от него. – Особено с петгодишно дете.
– Като говорим за петгодишни, това не ни води до нищо. Какво ти каза мъртвецът? Чакай. – Хрумна му странна мисъл. Мисъл, която го беше споходила, когато се беше спънал в психеделичния прах с вкус на повръщано. Дълго я изучаваше – русата ѝ коса, острата форма на носа ѝ, деликатните линии на челюстта ѝ. После каза: – Ти беше момичето.
– Извинявай? – Тя опакова принадлежностите си, извади куклата Ош и след това отново го погледна.
– Момичето на пешеходната пътека.
Тя замълча за цели трийсет секунди, след което попита:
– За какво говориш?
– Спомням си. – Кимна той, докато си спомняше. – Бях… не знам, на седемнайсет. Може би на осемнайсет. А ти беше на крайбрежната алея в Калифорния.
– Не мисля. – Тя се изправи и огледа района.
Той също се изправи.
– Не, това беше ти. Помня усмивката ти. И начина, по който миришеше. Начинът, по който винаги миришеш. Като плаж и ванилия.
Марика затвори клепачи, а лицето ѝ се затопли от униние. Знаеше, че бузите ѝ ще заблестят в яркочервено, ако вече не бяха, затова се обърна от него. Но все още го виждаше от периферията си, удивлението се виждаше на красивото му лице.
– Да. – Той посочи към нея. – Спомням си. Изпратихти един приятел с бележка.
– Никога не съм била в Санта Круз.
Той скръсти ръце на гърдите си.
– Никога не съм казвал, че е в Санта Круз.
Тя започна да спори, когато осъзна грешката си. Вместо това пъхна куклата „Ош“ обратно в чантата си, за да прикрие факта, че я бе обхванало поредното замайване и светът се накланяше безразборно наляво.
– Да – призна тя най-накрая.
Тя наблюдаваше как той се опитва да се примири с това, което вероятно щеше да приеме като поредното предателство.
Той поклати замислено глава, сякаш се опитваше да я обхване с последното си откритие, после я зяпна със смесица от изумление и… какво? Отрицание? Отвращение? Омраза? – Това беше преди петнайсет години. Колко време, по дяволите, си ме преследвала?
Тя се върна назад и веднага съжали за това.
– Не съм те преследвал. Е, не и тогава. Просто правех проучване.
– Така ли го наричаш?
– Наистина ли трябва да говорим за това сега? Трябва да намерим твоета подопечна. Помниш ли? Най-добрата приятелка на сина ни?
Среброто в ирисите на Гарет проблесна с опасен блясък. Той се съгласи, но не беше доволен от това.
– Ще се върнем към това.
Тя вдигна брадичката си.
– Очаквам, че ще се върнем.
– И не сме стигнали доникъде. – Той се отвърна от нея с досада и изучи мястото, където за последен път бе видял Алвин.
Каза още нещо, но Марика не го долови съвсем. Земята под краката ѝ изведнъж се почувства нестабилна. Равновесието ѝ беше нестабилно.
Гарет се обърна, сякаш очакваше тя да му отговори, но тя отново бе пропуснала думите му.
Може би то нямаше нищо общо със състоянието ѝ. Може би последиците от ритуала все още се разнасяха във вените ѝ. Или може би се беше събудила в три сутринта, след като си беше легнала само час по-рано. Все пак земята се разтърси около нея и после се наклони около оста си. Ако Гарет не беше наблизо, тя щеше да падне, а малко неща са по-неудобни.
Може би косата в леглото. Или пък прекомерна метеоризация.
– Какво става? – Попита той, като я издърпа на крака, а после пусна ръцете си.
Тя се поколеба, но се държеше на краката си.
– Усети ли това? – Попита тя, опитвайки се да изтръгне паяжините от съзнанието си.
– Какво усети?
Тя отново се залюля и той сложи ръка на лакътя ѝ. Тя разтри слепоочието си и го погледна.
– Сякаш все още съм в ритуала от тази сутрин и земята се издърпа изпод мен. Нещо се измести. Татко Легба все още бди и се опитва да ми каже, че нещо се е променило. – Тя не разбираше. Лоа вече не беше в нея, но никога не беше имала заклинание, което да я дезориентира толкова.
– Кой татко? – Попита той. – Няма значение. Това има ли нещо общо с Пип?
Все още борейки се да се ориентира, Марика погледна покрай него към мястото, където усещаше привличане на енергия. Промяна в тъканта на пространството и времето. Тя примигна. Поклати глава. Примигна, после погледна отново.
– Определено все още съм във воала.
Той насочи притеснен поглед към нея.
– Защо казваш това?
Тя посочи поляна, широка около миля.
– Защото няма как това нещо да е от този свят.
Той погледна през рамо, точно когато едно същество, което не приличаше на нищо, което тя беше виждала досега, ги забеляза и започна да тича директно в тяхната посока. Тя се вгледа в чертите му между ужасените удари на сърцето. Извънземно същество, високо поне осем метра, може би девет – или дванайсет, като се замисли – се втурна към тях, като изяждаше земята бързо като състезателен кон.
Приличаше на нещо от комикс. Или филм на ужасите. Раменете му бяха масивни. Главата му беше триъгълна, с черни рога като на овен и гумени шипове, които израстваха между тях в стил мохоук. Макар да изглеждаше така, сякаш тежи хиляда килограма, и да носеше дебела, люспеста броня, блестяща и кървавочервена, той се движеше като олимпийски спринтьор. Същият пурпур покриваше и долната половина на лицето му – маска, която скриваше носа и устата му. Но не и очите му. Колкото повече се приближаваше, толкова повече Марика успяваше да различи емоцията, която сякаш се излъчваше от погледа му: ярост.
От друга страна, Марика не можеше да помръдне изобщо. Тя стоеше прикована на място, а реакцията ѝ „борба или бягство“ отказваше да излезе от режим на сън.
Всичко беше толкова сюрреалистично и тя благодари на върховното същество Бонди, че съществото не можа да премине от своя план в нейния. Защото това нещо можеше да нанесе сериозни щети, ако го направи. Особено с гигантското копие, което носеше. Копие… Тя отново примигна и се съсредоточи върху него. Оръжие, пропито с кръв.
– Слушай – каза Гарет с предпазлив тон – разбирам, че ще видя неща, които вероятно няма да разпозная, но какво, по дяволите, е това?
Челюстта на Марика се свлече на земята, тъй като още един аспект на ситуацията им потъна в съзнанието. Тя сви пръсти в ризата на Гарет.
– Не мисля, че е мъртво. Или на друго място.
Съществото вече беше близо. Може би само на петдесет метра. Само няколко секунди от тях при скоростта, с която се движеше.
Гарет обгърна с ръка ръката ѝ и започна да отстъпва назад. – Откъде знаеш?
– Мъртвите са тихи. Когато вървят. Когато бягат. Със сигурност не звучат като стадо слонове, които разкъсват земята, докато се движат по нея.
– Кучи син.
* * * *
Инстинктите на Гарет вече не бяха това, което бяха. Той можеше да обвини изгряващото слънце. Заяви, че то замъглява зрението му. Или, още по-добре, прахът за повръщане, който определено беше замъглил зрението му. Но трябваше да се върне с бясна скорост в комплекса още щом забеляза това нещо. Вместо това стоеше там и гледаше като идиот, докато то се носеше към тях.
Когато разумът му се върна, вече беше твърде късно. Нямаше как да го избегнат.
Той бутна Марика толкова силно, че тя едва не падна.
– Бягай! – Изкрещя той, като не откъсваше поглед от инструмента на предстоящата си смърт.
От друга страна, може би то просто искаше да говори. Ако не беше фактът, че и то, и копието му бяха обляни в кръв, Гарет можеше да се успокои с тази мисъл.
– Върви в комплекса!
Той откъсна поглед, за да потърси оръжие. Каквото и да е, защото се съмняваше, че джобното му ножче ще свърши някаква работа.
Звярът беше достатъчно близо, за да чуе тежкото му дишане. Отдели скъпоценен миг, за да се обърне към Марика, която не беше помръднала и на сантиметър. Той я сграбчи грубо и я разтърси.
– Върви, по дяволите! – Каза той и отново я запрати по посока на комплекса.
Тя притисна чантата си до гърдите, очите ѝ бяха като чинии и тръгна към най-близката стопанска сграда.
Когато звярът промени посоката си и започна да я следва, Гарет застана на пътя му.
Той се фокусира отново върху него, очите му бяха море от черно, и не показваше признаци да забави темпото. Гарет се засили, подготвяйки се за удара. Когато го удари, той се почувства така, сякаш беше разкъсан наполовина.
Болката избухна в него и той се зачуди дали това е усещането да лежиш върху граната. По-късно щеше да регистрира писъка на Марика, но в момента единственото, за което мислеше, бяха звездите, обикалящи потъмнелите краища на зрението му, и фактът, че ще умре. Щеше да провали най-добрите си приятели. И Пип. И Заир. И Марика.
Марика. Какво щеше да и направи това нещо?
Той се плъзна по терена, който му се стори като километър, през храсти и кактуси, докато звярът отново преследваше единствената жена, която Гарет някога бе обичал истински. С херкулесовски усилия той се изтърколи от пясъка, спря и се хвърли като спринтьор от стартовите блокове.
Звярът вече беше почти върху Марика, когато Гарет го връхлетя отстрани. Той удари рамото си в гръдния кош на звяра с всички сили, с които разполагаше. Този път и двамата се плъзнаха по негостоприемния терен.
Но съществото беше бързо. Много по-бързо от Гарет. Преди да успее да стъпи на краката си, звярът го хвана за гърлото. Тогава той забеляза масивните нокти. Защото, защо не?
То с лекота вдигна Гарет от земята, докато издаваше нещо, което той можеше само да си представи като боен вик.
Поне в своята некомпетентност Гарет бе постигнал едно нещо. Беше успял да изтръгне копието на съществото. Не че го е регистрирал, докато не е зърнал дългото, тежко оръжие с ъгълчето на окото си. И жената, която го държеше.
Паниката го връхлетя толкова силно и бързо, че отново видя звезди.
– Хей! – Изкрещя Марика и заприлича на заек, който провокира вълк. Свиреп заек, но все пак плячка.
В момента, в който звярът я погледна, тя запрати копието с гърлено хъркане към лицето му, а после се спъна назад, спъвайки се в чантата си.
Ударът, който нанесе, беше един на милион. Окървавеният връх на копието се заби в дясното око на съществото. То се отдръпна назад, като при това изпусна Гарет, и с вик на болка измъкна оръжието. И гняв.
Гарет се хвърли към копието с надеждата да го изтръгне от ръцете на звяра. Но той отново беше твърде бърз. Той замахна към Гарет, а ноктите му прорязаха гърба му, оставяйки след себе си огнена следа.
Той се приземи по корем, а звярът вдигна копието. Гарет щеше да бъде прободен след няколко секунди, затова направи единственото, което му хрумна. Извади джобното си ножче и го заби в горната част на крака на звяра.
Копието потъна в земята до него, като набразди кожата над ребрата му, докато звярът отново изрева. Но Гарет не беше приключил. Той извади ножа, обиколи с ръце крака му и плъзна острото като бръснач острие по ахилеса му. Това нещо може и да беше от друг вид, но Гарет знаеше достатъчно за анатомията, за да разбере, че трябва да има някакво сухожилие, което да му позволява да ходи изправено. Структурата му беше почти човешка.
Звятът се спъна назад, като извика от агония, след което тръгна на четири крака към пондеросите, които се намираха непосредствено след пътеката в пустинята, влачейки ранения си крак след себе си.
– Гарет! – Изкрещя Марика и той усети ръцете ѝ върху раменете си.
Опита се да се обърне, но гърбът му беше в пламъци. Както и ребрата му. И главата му. Реши просто да полежи известно време на земята. Тъкмо се канеше да каже на Марика да се качи в джипа му и да се маха от Додж, когато чу мъжки глас. Робърт Дейвидсън, чичото на Чарли – Боб.
– Гарет!
Той щеше да я закара на безопасно място.
Гарет погледна към Марика, към влагата в очите и по бузите ѝ, докато тя изглаждаше ръката си отстрани на лицето му. После каза със слаб глас:
– Мисля, че трябва да се оженим.