Глава седма
Смелостта е да знаеш, че може да те заболи, и въпреки това да го направиш.
Глупостта е същото и затова животът е труден.
– надпис върху тениска
– Стой там! – Гласът на Робърт се носеше към Марика отдалеч.
Той се втурна в банята и двамата с вече голия Гарет Суопс я стабилизираха. По някакъв начин тя се беше озовала оформена срещу предната страна на Гарет. Като торса му. И други неща. Други великолепно оформени неща.
– Ебаси, Суопс – каза Робърт. Беше видял и гърба му. – Може би и аз ще припадна.
– Наистина? – Усмихна се Гарет. – Колко е лошо? Имам чувството, че ми се полагат няколко бойни белега.
– Сигурно ги имаш.
– Как можеш да се смееш? – Попита Марика, без да може да спре безсмислените сълзи, които се стичаха между миглите ѝ.
– Здравей. – Гарет вдигна брадичката ѝ, докато тя не застана с поглед в това сребристо сиво, което се беше превърнало в любимия ѝ цвят на света. – Аз съм жив, нали? И двамата сме живи. И следващия път, когато срещна онова нещо, ще бъда по-добре подготвен.
Тя кимна, но не можа да прокара нито една дума покрай буцата в гърлото си.
– Бих те целунал, но в банята с нас има бивш ангел.
– Точно така. Съжалявам – каза Робърт. Той погледна към Марика. – Не си се шегувала за тези нокти.
Не беше. Гарет имаше четири назъбени разкъсвания, които обхващаха разстоянието между горната част на дясното му рамо и лявото бедро, но бяха достатъчно далеч един от друг, за да покрият по-голямата част от мощния му гръб. Някои участъци бяха по-широки от други, а плътта им беше отворена като разкъсана хартия.
– Няма шевове? – Каза тя накрая.
– Докторката каза, че наистина не са достатъчно дълбоки, за да се притесняваме – каза Робърт. – Тъй като раните са толкова назъбени, ще трябва да влезе и да отреже напълно здрава плът, за да ги зашие.
– А с коктейлите, които е създала – добави Гарет, опитвайки се да види гърба си в огледалото, но не я пускаше – те ще заздравеят за нула време.
– Как е възможно това? – Попита тя.
Той погледна надолу и ѝ намигна.
– Имаме тайно оръжие.
Той я дръпна по-близо и да се прокълне, ако не го остави. Толкова за мораториума ѝ.
– Както и да е – прекъсна ги Робърт – донесох и на двама ви нещо за ядене, а Куки намери и свежи дрехи. Ако искаш да се преоблечеш, Марика. Все пак се обличай бързо. Тръгваме след двайсет минути.
– Знаеш ли – каза Гарет, след като Робърт си тръгна – можем да си вземем душ по едно и също време.
Тя се измъкна от ръцете му.
– Ти изобщо не взимаш насериозно желанията ми.
– Разбира се, че ги вземам. – Той включи душа. – Какви са тези желания?
Но тя беше продължила напред. Излизаха след двайсет минути. Отиваха след онова нещо. Страхът се вкопчи в гърлото ѝ и разкъса решителността ѝ.
– Гарет – каза тя, изгубена в образа на съществото, което се приближаваше към тях.
– Хм?
Тя се пребори с желанието да гледа как водата се стича по безупречните му рамене.
– Има нещо, което се чудя, откакто за първи път видяхме съществото.
Гарет я погледна надолу, към крехката ѝ външност, толкова бледа и ефирна, и осъзна, че наистина, наистина, наистина я иска под душа с него. Коктейлът, който докторът беше приготвил, вършеше чудеса.
– Какво, по дяволите, е яло на закуска, за да стане толкова голямо? – Подигра се той, но притесненото ѝ изражение го отрезви.
Тя сложи ръка на ръката му въпреки водата и каза:
– Откъде дойде всичката кръв?
Гарет се пребори с вълната от ужас, която предизвика тази картина. Беше се чудил точно за същото нещо.
Изми се така, сякаш мястото гори, за да може Марика да има възможност да се изкъпе. Малката миньонка затвори вратата, блокирайки гледката му. Какво, по дяволите? Тя влезе и излезе почти толкова бързо, колкото и той, а когато отвори вратата, ароматът, който го удари, почти го повали на колене.
Тя стоеше там, увита в хавлиена кърпа, и сушеше косата си. Познатият аромат на ванилия и плаж го заля. Сякаш се излъчваше от нея. Той бързо навлече дънките си, за да скрие следите от това, което жената му беше направила. Дори и той трябваше да се учуди на нелепото му поведение. Бяха минали почти пет години, откакто я беше хванал в прегръдките на друг мъж. И глупакът, който беше, беше отишъл в дома ѝ, за да ѝ предложи брак. Още тогава се беше заклел, че никога повече няма да опита от този специфичен сочен плод.
Тя прегледа дрехите, които Робърт беше донесъл.
– Откъде знаеш толкова много за техния свят, след като никога не си го опознал напълно?
– Изследване. От години се ровя в древни текстове. И ставам доста добър в четенето на латински. Само не искай от мен да произнасям нещо.
Тя се изправи и го погледна, смееше ли да каже, с поглед на обожание. Но бързо отрезня, сякаш я беше хванал с ръка в буркана с бисквити, и отвърна поглед, за да прерови отново дрехите.
– Отнема ми месеци, за да се справя с най-простия текст, така че нямай прекалено високо мнение за мен.
– О, никога не бих го направила.
Той я улови как прехапва долната си устна, преди да се откаже и да отнесе цялата чанта в банята.
– Просто ще си взема сандвича с мен. Те тръгват в пет. Ще ти се обадя веднага щом науча повече.
Вратата се отвори и се блъсна в отсрещната стена.
– Какво? – Тя стоеше по сутиен и бикини – спиращ дъха комплект със смесица от розов сатен на точки и черна дантела.
Той се поколеба цяла секунда, след което и протегна сандвича – пуйка със зелено чили и швейцарска филийка върху кифличка „Хоаги“, от която устата му беше слюноотделяла още преди тя да се появи. Сега устата му слюноотделяше по съвсем друга причина.
– Искаш ли този?
– Няма да тръгнеш без мен.
– Какво? – Той се намръщи към нея, наистина объркан.
– Дори не си го помисляй.
– Шегуваш се, нали?
– Със сигурност не се шегувам. – Тя дръпна една свободна тениска над главата си толкова силно, че той чу как тя се разкъсва. Изглеждаше, че не ѝ пука. Вдигна дънките, които Робърт беше донесъл, и скочи в тях.
Той наблюдаваше с воайорско увлечение как те се плъзгат по тънките ѝ бедра и оформеното ѝ дупе, преди отново да привлече вниманието и.
– Марика, няма да се върнеш там.
Тя се изправи, а очите ѝ блеснаха като лазерни лъчи.
– Ти ме вкара в този мач в края на деветата част. Няма да ме оставиш на пейката сега.
– Спортни метафори? Помислих си, че те са под твоето ниво.
– И аз си помислих, че гмуркането в кофите за боклук е под нивото ти, но това е единственият начин да обясня гардероба ти.
Той се засмя, все още не напълно убеден в нейната отдаденост на каузата. Гардеробът му беше отличен.
– Не, наистина. Не можеш да отидеш. Няма да отидеш. Няма шибан начин, никакъв шибан начин.
Десет минути по-късно те вече ядяха сандвичите си на задната седалка на джипа на Робърт. Тя го беше измамила. Това беше прахът за повръщане. Трябваше да е. Сега можеше да го контролира с ума си.
– Какъв е планът? – Попита той, пренебрегвайки сандвича си. Същият, от който се бе слюноотделял по-рано. Вместо това провери оръжието си за трети път, преди да го прибере в кобура, след което провери предпазителя на щурмовата си пушка.
– Чакай – каза Марика. – Намали скоростта.
Бяха се насочили през пресечената местност край каньона Диабло. Донован седеше от страната на пътника, а Гарет и Марика – отзад.
Тя преопакова сандвича си и свали прозореца.
– Чуваш ли това?
Робърт кимна.
– Вой. Съществото ли е?
Ерик и Майкъл бяха зад тях на моторите си. Щом се приближиха, моторите им заглушиха звука. Очевидно. Гарет изобщо не беше чул нищо.
Тя изскочи от все още движещия се автомобил, а Робърт натисна спирачките. Гарет наблюдаваше как тя изтича до момчетата на моторите и им направи жест да изключат двигателите си. Робърт направи същото с джипа.
Те излязоха и се заслушаха. Отначало нищо, после…
– Как, по дяволите, чу това?
– Съществото ли е? – Повтори Робърт.
– Не мисля. Звучи като… – Тя се завъртя към Донован. – Звучи като Артемида.
Донован беше първоначалният собственик на Артемида, преди ротвайлерът да умре и да стане настойник на Чарли. След това на Пип.
Донован се огледа, макар че не би могъл да я види, ако беше точно пред него. От мотоциклетистите само Ерик можеше да вижда починалите, благодарение на злополучното обладаване от демон преди няколко години.
Преди Гарет да успее да се ориентира във воя, който се отразяваше от дърветата и скалите, които ги заобикаляха, Марика излетя с бърз спринт.
– По дяволите – каза той, събра оръжията си и я последва. – Марика, почакай!
Но тя беше изчезнала. Изчезна сред дърветата.
– Следвайте ни с моторите! – Изкрещя Гарет, докато тръгваше след нея. Малката жена беше бърза.
– Марика, по дяволите – каза той, знаейки, че тя не го чува. Макар че, за нейна чест, изглеждаше, че е на прав път.
– Артемида! – Чу я да крещи, но не можеше да разбере защо е толкова притеснена. Кучето беше починало преди години. Нищо не можеше да я нарани. А можеше ли?
Най-накрая настигна Марика, когато тя се спъна в един клон на дърво. Тя се изправи бързо и се отправи навътре в гората.
Сега се намираха на територията на резервата, а Гарет не я познаваше добре.
– Марика, почакай – каза той през задъхано, учестено дишане.
Макар че коктейлът, който докторката му беше дала, вършеше чудеса, изглеждаше, че вече отслабва. Болката го притискаше от двете страни, а гърбът му гореше.
Когато най-сетне настигна Марика, тя беше коленичила в пръстта и се опитваше да притисне Артемида до себе си. И след като знаеше за кучето през последните шест години, Гарет най-сетне успя да я види.
Тя беше истинска красавица. Черна и с петна на всички правилни места. Достатъчно мускули, за да изглежда мускулеста. Но лицето ѝ беше ангелско. Тъмни, изразителни очи.
Докато Марика се опитваше да я подкани да се приближи, Артемида сякаш се опитваше да накара Марика да я последва.
– Така че това е тя – каза той, коленичил до избягалата художничка.
– Не е ли прекрасна?
Друг вой разцепи въздуха около тях и Гарет едва не се спъна, опитвайки се да скочи на крака. Въпреки че воя не беше от Артемида, тя се присъедини към него, добавяйки своя.
– Това вълци ли са? – Попита Марика.
– Може би. Искам да кажа, че трябва да са, нали?
Тогава Робърт се затича към тях, последван бързо от Донован.
– Тя добре ли е? – Попита Донован.
Марика отново коленичи.
– Изглежда, че е. Но нещо не е наред.
– Алвин – каза Робърт и се втурна покрай тях, за да последва кучето.
– Пип? – Попита Гарет и също тръгна, но не преди да хване Марика за ръка.
Чуха как в далечината се изключват моторите. В този терен можеха да стигнат с Харлитата само дотам. Жалко, че не бяха банда за каране на кросови мотори. Те щяха да са много по-удобни.
Тръгнаха през гората, клоните драскаха лицата им, но Робърт беше човек с мисия.
– Има само един жив човек, когото Артемида би пазила по този начин – каза той през рамо.
Беше прав. Артемида, заедно с дванадесет адски кучета и истинска армия от живи и мъртви, живееше само за да защитава Пип. Можеше ли тя наистина да е тук? Ако е така, как? Тя не е била на това измерение…
Робърт спря на място. Гарет направи същото и Марика се блъсна в гърба му микросекунда преди да си поеме рязко дъх. Дълбоко, гърлено ръмжене се отрази от дърветата около тях. Пропити с кръв дървета. Счупени дървета, някои от тях разкъсани напълно наполовина.
И Гарет, и Робърт вдигнаха пушките си. Донован вдигна пистолет, когато се появи, а Марика държеше смъртоносна хватка за ризата на Гарет.
В унисон, сякаш движението беше хореография, всички те сведоха погледи към засенчената земя около тях.
Ръцете на Марика полетяха, за да покрият устата ѝ, докато възприемаха касапницата, сред която сега стояха. Половин дузина адски кучета лежаха ранени. Някои от тях изглеждаха мъртви. Други се задъхваха, езиците им висяха, а погледите им бяха празни.
– Какво става? – Попита Донован, без да може да види хрътките. Но виждаше бойното поле, на което се бяха сражавали. Видя кръвта.
Артемида захленчи и Армията пропълзя по-близо до едно от ранените адски кучета. То и отвърна с хленчене и тя легна на няколко сантиметра от него.
– Какво става? – Изрече Гарет със строг шепот. – Какво, по дяволите, стана, Робърт?
– Съществото. – Той започна да коленичи до едно от кучетата, когато тихо ръмжене предизвика статично електричество по кожата му.
Обърнаха се в един миг, за да видят момиче на не повече от тринайсет-четиринайсет години, заобиколено от останалите шест много здрави адски кучета. Главата ѝ беше сведена. Копието ѝ, подобно на това на съществото, беше в готовност и двете ѝ ръце го стискаха, сякаш се готвеше да атакува.
Гарет свали оръжието си и даде знак на другите двама да направят същото. Поправка, четирима. Ерик и Майкъл бяха излезли на арената и също бяха насочили оръжията си към момичето.
– Няма да те нараним – каза Гарет, объркан както винаги, защото момичето изглеждаше напълно човешко. И все пак, подобно на съществото, тя носеше копие и беше покрита почти от главата до петите с кръв. По някаква причина той се надяваше, че тя не е нейната.
Тя не помръдна нито един мускул. Само ги наблюдаваше изпод клепачи, частично закрити от гъсти кичури дълга, подобна на мастило коса, която изглеждаше така, сякаш не е била сресвана от седмици.
Гарет вдигна ръка в знак на капитулация и коленичи, за да постави полуавтомата си на земята.
– Просто искаме да знаем какво се е случило. Съществото ли е направило това?
Той отново се изправи, без пушката.
Тя не помръдна, но той видя как погледът ѝ прелита от един човек на друг, сякаш преценяваше противниците си. След това с мъчителна бавност се отдръпна встрани от едно от адските кучета, като държеше копието си насочено към групата.
Сърцето на Гарет се сви, когато тя коленичи и побутна с копието си хрътката.
Адското куче захленчи, но Гарет бързо разбра, че тя не го наранява. Тя го оценяваше. Отдели най-краткия си поглед на раната, после отново се съсредоточи върху групата, вдигна окървавената китка към устата си и я разкъса със зъби.
Марика затегна пръсти върху ризата му, докато гледаха как момичето капе кръв в раната, а след това и в устата на хрътката.
Хрътката поклати глава и веднага излезе от ступора си, след което се изправи на четири крака.
– Робърт, какво става? – Прошепна Гарет.
Чичо Боб не отговори. Веждите му бяха смъкнати от загриженост, но той не изгуби нито един дъх с хаотично предположение.
Точно тогава Гарет си спомни, че адските кучета могат да позволят на хората да ги видят, ако искат. Той хвърли бърз поглед през рамо и осъзна, че останалите от групата определено могат да видят огромните зверове. Класическата комбинация от шок и страхопочитание се отрази на всяко едно лице около него.
– Тя ги лекува – прошепна Марика до него, докато момичето се придвижваше към следващото куче.
Въпреки че раната ѝ беше прясна, трябваше отново да захапе китката си, за да накара кръвта отново да потече. Беше толкова дивашко, че Гарет съчувстваше на момичето. Възхищаваше се на смелостта ѝ.
Но не хранеше особена надежда за хрътката. Тя беше една от двете, които Гарет беше взел за мъртви. Тя не помръдна дори когато момичето капна кръвта си в устата и, отново без да отмества поглед от групата. Когато хрътката все още не помръдваше, тя рискува да хвърли бърз поглед, наведе се и доближи устата си до ухото и.
Кучето оживя, точно както и първото, и поклати глава, сякаш се опитваше да си възвърне сетивата.
– Това е великолепно – прошепна Донован, явно впечатлен.
Гарет се съгласи.
Момичето повтори трика, докато само един адски пес не остана проснат на горската земя. Този, който Артемида държеше нащрек.
Тя захлипа, когато момичето се приближи, и заопипва мръсотията. Адското куче беше изкормено. Фактът, че все още беше жива, беше малко чудо.
Това като че ли притесняваше момичето повече от останалите. Тя избърса бузата си, размазвайки кръвта по нея и Гарет разбра, че плаче. Тя прошепна нещо на кучето и притисна главата му с едната си ръка, а в другата държеше копието. През цялото време хвърляше нервни погледи към тях.
Накрая спусна копието и го подпря на кучето, за да има лесен достъп, ако и потрябва. След това, за всеобща изненада, тя се наведе и започна да изгребва червата на кучето.
То нададе остър вик, но тя продължи, докато не върна по-голямата част от вътрешностите обратно в телесната кухина на хрътката. После вдигна окървавената си ръка и отново разкъса китката със зъби. Този път обаче влезе по-дълбоко, като заля раната с кръвта си и я остави да потече в устата на хрътката.
Адското куче облиза бузите си, но това не му помогна. Той не се възстанови като останалите. Няколко минути лежа настрани, дишането му се забавяше, докато не спря да се движи напълно.
Брадата на момичето трепереше, докато се навеждаше над него. Групата най-сетне беше забравена, тя зарови лице във врата му, но само за секунда. Пое си дълбоко дъх и отново разкъса китката си. Това действие изтръгна хлипове от Марика, докато гледаха как момичето се бори за живота на кучето.
Тя принуди масивните му челюсти да се разтворят, дръпна главата му към себе си и остави кръвта си да капе в гърлото му. След това прокара ръка по външната му страна, сякаш се опитваше да го накара да преглътне.
Артемида отново захлипа, а останалите кучета, огромните, подобни на мечки кучета, заобиколиха падналия си другар.
Момичето имаше сила. В това нямаше съмнение. Но да върне едно небесно същество от ръба на смъртта не беше една от тях. Или поне така си мислеше Гарет.
Докато гледаха, страната на хрътката започна да се издига и да пада. Групата стана още по-тиха, ако това беше възможно, вслушвайки се за признаци на живот. Изведнъж то поклати глава, издаде гърлен стон и се изправи на крака.
Беше като да наблюдаваш новородено жребче, което се опитва да стъпи на краката си. То падна и после отново се вдигна, за да се изправи на клатещи се крака.
Останалите кучета бяха във възторг. Те скачаха, ръмжаха и се хапеха игриво едно друго. Дори Артемида се включи в забавлението, размахвайки мъничката си опашка и лаейки по приятелите си, които бяха няколко пъти по-големи от нея. Беше като да я сравняваш с чихуахуа, само че в обратна посока. Дори птиците започнаха да пеят, всички те се присъединиха към празненството. Всички, с изключение на момичето.
Когато Гарет погледна нагоре, тя беше изчезнала. Той се завъртя, точно навреме, за да види как мъничкото същество, стиснало копие в двете си ръце, се втурва към него толкова бързо, че той едва успя да я различи.
Времето престана да съществува, докато я гледаше. Тя се стремеше към сърцето му. Това беше най-добрата ѝ възможност. И щеше да постигне целта си, ако Марика не беше скочила пред него. Той видя как върхът на копието, който преди малко беше само на сантиметри от гърдите му, поряза гърлото на Марика. Беше като забавена сцена от филм.
Неверието се бореше с инстинкта, но преди да успее да реагира, Робърт изкрещя, гласът му беше достатъчно твърд, за да разсече въздуха с остра като бръснач точност.
– Алвин! – Каза той, а Гарет насочи зашеметеното си изражение към малкото момиче.