Даринда Джоунс – Чарли-Дейвидсън – По-яркa от слънцето – Новела 8,5 – част 1

Даринда Джоунс – Чарли-Дейвидсън

По-яркa от слънцето – Новела 8,5

 

През целия си живот Рейес Александър Фароу е страдал от мъките на прокълнатите. Само едно нещо му дава надежда: жената, която излъчва светлина, която никой смъртен не може да види; светлина, която само починалите могат да видят…
Разказано от негова гледна точка, ПО-ЯРКО ОТ СЛЪНЦЕТО описва първия път, когато Рейес среща Чарли и как връзката им е единственото нещо, което може или да го спаси, или да го обрече.

 

1

Свит съм в ъгъла на мазето, треперя като малка кучка и
облизвам раните си от последната среща, когато чувам сестра ми да плаче на вратата. Опитвам се да я уверя, че съм добре, но краищата на зрението ми потъмняват и в далечината се появява примамлива светлина. Свивам се и се понасям към нея.
Безтегловност. Ефирна.
Винаги се нося към нея.
Не буквално. Психопатът ме е заключил в мазето. Аз не
излизам много физически. Само психически.
Вероятно трябва да знаеш, че въпреки че съм на дванайсет години, обстоятелствата на моето съществуване не са нормални. Нещата, които ми се случват не са нормални. Нещата в главата ми не са нормални. И светлината, която
ме носи към нея, топлината, която усещам от нея, … прошката за всички мои ненормалности, е също толкова ненормална, колкото съм и аз.
На три съм, когато я виждам за първи път, и то в много подобно състояние. Следвам я. Затварям очи, вдишвам дълбоко и се нося към нагорещената до бяло точица на светлина, която изгаря задната част на очите ми. Колкото повече се приближавам, толкова по-ярка става тя
докато, точно когато си мисля, че никога повече няма да я видя…тя се появява.
Това мъничко същество, което наднича между краката на една дама. Аз не знам какво да си помисля, освен че не би трябвало да гледам между краката на жена.
Но тя умира, дамата, така че смятам, че е нормално. Не бих я погледнал с лошо така или иначе. Главата ми невинаги работи правилно, но дори и на тези години знам, че не трябва да гледам жена лошо.
Както и да е, тя се тресе. Дамата. Не трепери, като че ли и е студено, а много по-силно, като че ли нещо не е наред. Главата и е отметната назад, а тялото и е
сковано. Медицинските сестри я държат на масата, докато един лекар дърпа светлината. На това нещо. Малкото същество, което е било в корема на дамата, и изведнъж всичко придобива смисъл.
Не светлината, а цялото това нещо „Откъде идват бебетата?
Това е обезпокоително, но не толкова обезпокоително, колкото дамата. Една от причините, поради които моята
глава не работи правилно, е, че чувствам това, което другите не чувстват. Мога го откакто бях бебе. Малко бебе. Мога да усещам другите хора, когато са сърдити или ядосани
или ги боли. Така знам кога да стоя настрана от Ърл. Кога да бягам и да се скрия. Невинаги се получава, но си струва да опитам.
Но точно сега усещам болката на дамата и от нея ме боли и почти си тръгнах, ако не беше светлината. Опитвам се да си поема дъх още веднъж. Да бъда близо до нея. Близо до нея. Само още малко.
Тя излиза като бебе, течност и толкова ярка светлина, че едва виждам – и съм хипнотизиран. После болката спира и мога да дишам отново нормално. Дамата е неподвижна. В стаята звучи твърда, постоянна нота, и хората се събират около нея и бебето. Всички с изключение на мъжа който държи ръката на дамата. Той е прегърбен. Раменете му се тресат и аз осъзнавам, че хората около бебето – повечето от тях – са мъртви.
Те са хора от миналото, дошли да видят светлината. Призраци. Мъртви.
Лицата им са пълни с удивление, но те блокират гледката ми, затова ги бутам настрани и се приближавам. Тя плаче, както правят бебетата. Тогава тя вижда дамата. Майка и. Жената, която стои до лекаря и гледа надолу към нея.
Никога не бях виждал нещо подобно на емоцията в изражението на майка ѝ и аз си мисля, че това трябва да е любов, защото е меко, грижовно и нежно.
Радвам се за бебето и в същото време ми е тъжно. Майка му докосва с лицето си лицето на бебето. Казва и да бъде силна. По-силна, отколкото е била тя. Тогава тя
целува преклонената глава на мъжа, а аз си мисля как не знаех, че призраците могат да плачат. Тогава тя прави невъзможното: Тя влиза в светлината на бебето си и изчезва.
Гледам как бебето се успокоява, после се задъхва и започва да плаче и се чудя дали плаче за майка си. Лекарят прерязва пъпната връв която стига до пъпа и, но не я наранява. Аз щях да го усетя.
Друг лекар се опитва да върне майката към живота. Той работи върху жената заедно с няколко медицински сестри. Те не знаят, че тя вече си е отишла.
Вече е от другата страна. От това няма връщане назад.
Това е вторият път, в който виждам някой да умира. Първият беше мъж. Това се случи преди да стана достатъчно висок, за да пикая в тоалетна. Човекът се скара със Сър Ърл. Ърл ме караше да го наричам Сър. Той все още се опитва. Не успява.
Не знам за какво са се скарали, но когато отиде на небето, около него се отвори светлина и той изчезна. Бебето е като тази светлина, и се чудя дали не я е погълнала. По това време съм на три години, спомням си. Чудя се.
за много странни неща. Така или иначе, тя е специална. Знам, го отвъд сянка на съмнение.
Тя спира да плаче и ме поглежда – право в мен – очите и са широки и любопитни. Те блестят като диамантен пръстен и аз мога да видя неща в тях.
Звезди и ленти от светлина. Блестящи златни реки и лилави дървета. И аз осъзнавам, че тя е оттам. От онова място, което виждам. Тя е изпратена тук и ми показва своята галактика. Нейната вселена. И аз не знам как, но знам какво е тя. Жътварката. Тази, която търси изгубени души.
Едно име изниква в главата ми. То е на друг език. Може би на арамейски.
Предполага се, че е нещо като D’AaeAsh. Не, това не е съвсем правилно.
D’MaAeSH? Не. Има нещо повече. Така или иначе, чувам го в главата си. Аз просто не мога да го произнеса, така че когато и казвам каква е, излиза на хонландски „Дъч“.
Знам много думи, които не мога да произнеса на тази възраст, на много езици.
Ърл се ядосва, когато говоря за това. Той ме нарича лъжец, но аз не съм.
Така или иначе няма значение. Холандският ще свърши работа за момента.
Изглежда, че и харесва, но имам чувството, че се страхува, когато ме погледне.
Затова се скривам. Отначало си представям пелерина като тази на Супермен, но решавам да се откажа. Прекалено ярко. Твърде крещящо. Вместо това си представям наметало като това на рицаря в моя комикс. То е дебело и черно, с качулка. Докато мисля, то се появява около мен като голямо черно море и се спуска около раменете ми.
Това е най-хубавото нещо на сънищата.
Докторът вика и проверява часовника. Медицинските сестри почистват момичето и я отвеждат в една стая с други бебета, където тя остава за три дни. Мъжът идва и си отива. Той не се задържа дълго. Но това е нормално.
Ние продължаваме да бдим. Аз и призраците. Тя ги харесва. Усещам го. Дори този с голямата дупка отстрани на
главата си. Но когато се доближа, тя се свива, затова извиквам наметалото и я наблюдавам от ъгъла на тавана. Наблюдавам, докато мъжът не дойде да я вземе за да я прибере у дома.
Тъгата му наранява гърдите ми и затруднява дишането ми. Той прошепва в ухото и. Нещо за това, че сега са само тримата, и аз си спомням че мъжът има още една дъщеря. Той го казваше на една медицинска сестра, докато гледаше
към Дъч. Докато я държеше за първи път. Докато балансираше бутилка в големите си ръце. Докато плачеше, плачеше и плачеше.
Спомням си, че се чудех защо никой никога не му е казал, че това не е добре за момчетата да плачат.
След това тя си отиде, отведена при семейството си. Това, което е останало от него. И аз се събуждам от съня. Сънят за едно момиче, направено от чиста светлина. Ти би си
помислил, че след като е било сън, но не нощен, съм могъл да контролирам това, което се случи. Трябваше да се постарая повече. Ако се бях замислил, щях да накарам дамата да живее и да бъде с малкото си момиченце. Ако се бях замислила за това.

Напред към част 2

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!