Глава 10
Добре, може би съм била прекалено амбициозна, когато съм казал, че мога да превърна Денис в боец от световна класа. Дори и при най-добри обстоятелства, да го направиш за по-малко от два дни, щеше да е трудно. А да се опиташ да го направиш, докато си свръхестествено надрусан? Това беше почти невъзможно.
На Денис също не и беше лесно. Представете си да се опитате да се научите да се биете от учител, който е на небето. Ако Дениз стреляше всеки път, когато казвах „Виждаш ли какво направих? Недей да правиш това“, нямаше да съм единственната, която е толкова опиянена, че се налага да включи спъването в бойната ни рутина.
И все пак се справихме, след като намерихме вила в Еърбън на брега близо до Догтаун; невключена общност в окръг Марин, която се е наричала Уудвил. Мястото не разполагаше с всички удобства, на които се радвахме в плажната къща на Риц, и това беше добре. Липсваха и съседи на разстояние поне една миля във всяка посока. Населението на Догтаун наброяваше едва трийсетина души, така че собственикът беше твърде щастлив да направи неочакваната резервация, дори в този предиобеден час.
Малката къщичка с една спалня беше покрита с фин слой прах по оскъдното обзавеждане, а единствените миризми, които долавях, бяха на мухъл и плесен, но занемареността и ме устройваше. Това, че никой не е бил тук скоро, означаваше, че никой няма да влезе в контакт със заразната ни магия. Също така плюсът беше, че къщичката имаше равен двор, граничещ с близката гора. Именно там тренирах Денис, докато не се почувствах много по-трезва, което съвпадна с това, че ми беше по-трудно да се движа, тъй като ефектът от кръвта на Ашаел отминаваше.
Денис ми помогна да се върна в къщата. Все още можех да ходя, но ако преди си мислех, че се препъвам, това беше нищо в сравнение с това как сега мускулите ми се схващаха.
– Сложи ме на дивана – казах аз. – Ти вземи леглото. Имаш нужда от сън, а и няма да има значение къде съм, щом замръзна.
Тя ме погледна съжалително, макар че за щастие не спореше. Просто ми помогна да се кача на дивана.
– Ще сложа ножовете и телефона ти до теб – каза тя и за кратко изчезна в спалнята. Когато се върна, тя постави раницата ми до краката.
– Благодаря. Искам да използвам мобилния си телефон, за да запиша съобщение, докато все още мога да говоря достатъчно, за да го направя.
Изражението и се помрачи, когато седна до мен.
– Записваш съобщение за Боунс?
– Да – беше всичко, което казах.
Тя мълчеше. После каза:
– Предполагам, че трябва да направя същото и за Пик – с много по-плътен откъм емоции тон.
Чувствах се толкова ужасно, че ми отне миг, за да отговоря.
– Съжалявам Денис. Ако не бях тръгнала след този мирис на кръв…
– Тогава ти нямаше да си човекът, който спаси живота ми в нощта, когато се запознахме – прекъсна ме тя, тонът и стана твърд, въпреки че очите и светеха от неизплакани сълзи. – Ако си спомняш, един вампир беше превърнал врата ми в бюфет, в който можеш да ядеш всичко. Ти чу писъка ми, притича, уби го и ме спаси. Така че не, няма да ти позволя да се извиниш и за това, че спаси това момче тази вечер. Спасяването на хора е това, което правиш, и аз се радвам, защото ако не беше така, сега нямаше да съм тук.
Сега аз бях тази, която се бореше със сълзите.
– Аз бях късметлията онази нощ. Твоето приятелство ме е спасявало толкова много пъти.
– Метафорично, може би – допусна Денис с лека усмивка. – Особено когато беше толкова нещастна, докато се криеше от Боунс. Но това не беше единственият път, когато ми спаси живота. Направи го и когато орда зомбита ме нападна в новогодишната нощ, и го направи, когато един вампирски наркодилър се опитваше да ме превърне в най-новия си продаваем продукт.
– Не съм била сама нито един от тези пъти – възразих аз.
Тя хвана ръката ми.
– И сега също не си сама, Кат.
Гърлото ми се сви. Не от заклинанието, което ме обземаше. От всички емоции, които се надигнаха, за да ми отнемат гласа.
– Благодаря ти – успях да кажа накрая.
Тя стисна ръката ми.
– Няма за какво.
Седяхме в мълчание в продължение на няколко минути. После тя каза:
– Не бива да оставяш просто записано съобщение. Трябва да се обадиш на Боунс.
О, колко много исках да го направя! Бих дала всичко, за да чуя гласа му точно сега, но ако го направех, знаех как щеше да свърши.
– Не мога. Колкото и да се преструвам, Боунс ще разбере, че нещо не е наред, и ако разбере това, ще ме проследи. Тогава и той ще се зарази. Не мога да му позволя да направи това. Ако нещата се обърнат наопаки, някой от нас трябва да е там за Кейти.
Денис ме дари с тъжна усмивка.
– Ето защо не се обаждам на Спейд. Той също ще настоява да дойде. Нямаме дете, за чието отглеждане да се притесняваме, но независимо от това не искам той да се зарази. Усъвършенстването на силата на Ашаел към моите демонични марки може да ме предпази от заклинанието за обездвижване, но все още съм белязана като жертва на морската богиня, а и все още съм заразна.
Стиснах ръката и.
– Ще убием вещицата, която ни прокълна. Това ще обърне и двете заклинания и двете ще бъдем добре.
Тя отвърна на стискането.
– Знам, че ще стане. А междувременно – тонът и се проясни – ще се науча да се бия. Исках да го направя от години, но Спейд все ме отблъскваше, когато го помолех да ме научи.
– Защо? – Съпругът и беше пословично покровителствен, а светът на вампирите често е изпълнен с насилие. И заради двете, бих си помислила, че Спейд ще се заеме да научи Денис как да се защитава, ако тя го помоли.
– Мисля, че той… го прие лично. – Звучеше озадачено Денис. – Сякаш намеквах, че не си върши добре работата да ме защитава, а то изобщо не беше така. Исках да се науча да се боря за себе си. Това нямаше нищо общо с него или с неговите способности.
Установих, че се свивам в по-малка форма, въпреки че ми беше трудно да се движа. Уау. Това беше попаднало близо до дома ми.
– Е, сега се учиш – казах, докато се чудех дали не дължа извинение на Кейти за това как може би съм изтълкувала погрешно причините за обучението и. – И ще се учиш отново утре, след като Ашаел пусне още кръв.
Денис се изправи.
– Като стана дума за това, ще отида да го повикам, за да знае къде сме. Ще го направя навън, за да имаш малко уединение, докато запишеш съобщението си за Боунс.
Тя излезе, като взе със себе си бутилка и чаша. Изчаках, докато вече не я чувах, след което поставих мобилния си телефон пред себе си и натиснах бутона за запис.
Или се опитах да го направя. Отне ми два опита, преди да натисна правилния бутон. Не ми трябваше много време, преди да замръзна като митична гарга, която се превръща в камък на слънчева светлина.
– Здравей, Боунс – казах, когато най-накрая записваше. После се усмихнах. – Ако гледаш това, нещата не са се развили по план, но искам да знаеш, че те обичам. Толкова, толкова много. Ето защо досега не можех да ти кажа какво се случи…
Петнайсет минути по-късно Денис се върна. Все още записвах, но бях спряла да говоря. Не можех да говоря повече. Не можех дори да се помръдна, за да изключа телефона. Поне бях казала това, което трябваше да се каже, дори и да ми се струваше крайно недостатъчно. Истината беше, че никога нямаше да бъда готова да се сбогувам с Боунс, дори и да имах повече от хиляда години с него. А Кейти… Как да започна да се сбогувам с детето си?
Денис изключи записа. След това преметна краката ми през страничната част на дивана, докато не седях, а лежах върху него. Накрая ме зави с одеяло.
– Ашаел не отговори, но съм сигурна, че скоро ще дойде. Междувременно се опитай да заспиш. Така или иначе няма какво друго да правиш.
В момента нямаше, но се съмнявах, че ще заспя. Прекалено много неща ми се въртяха в главата.
Трябва да убием само един вампир и всичко ще приключи, напомних си аз. Само един. Лесно-лесно.
Само че този вампир също беше могъща вещица, така че нямаше да е лесно. Освен това вероятно нямаше да е сама, така че щяхме да имаме повече от нея, с която да се борим. Освен това нямаше гаранция, че убийството и ще обезсили заклинанията ни. Ашаел беше казал, че би трябвало. Това, което не каза – това, което не можеше да каже – беше, че ще го направи. Понякога убийството на заклинателя не прекратяваше заклинанието. Само завършването на заклинанието го правеше, а нашите заклинания щяха да бъдат завършени едва когато бяхме принесени в жертва на морската богиня.
– Знаеш ли какво ще направя, след като всичко свърши и ние победим? – Каза с възхитително уверен тон Денис. – Ще започна процеса на осиновяване.
Ако имах някакво движение, очите ми щяха да се разширят. Денис сигурно е усетила изненадата ми, защото се разсмя тихо.
– Знам, не съм ти казвала, че със Спейд сме говорили за осиновяване. Беше твърде сериозно, за да го обсъждаме по телефона, а и аз все още не бях решила. Разбира се, технически можех да имам бебе, тъй като все още получавам менструация, но спермата на Спейд е мъртва от векове, а аз не исках да минавам по пътя на ин витрото. Аз съм демонична. Ами ако детето се появи с демонични сили? Или пък съм направила аборт, защото случайно съм се преобразила в съня си? Направих го веднъж, нали знаеш. Обвинявам те, защото си мислех за теб, когато си лягах. После, няколко часа по-късно, Спейд се събуди и видя в леглото си проклета котка.
Не можах да се засмея на глас, но отвътре се хилех от забавление. Бедният Спейд и бедната Денис! Освен очевидния проблем с внезапното събуждане като друг вид, Денис беше и алергична към котки.
– Така че, никаква бременност за мен – продължи тя. – Но винаги съм искала да бъда майка, така че защо да не осиновя?
Защо не, наистина? Щеше да бъде прекрасна майка, а Спейд щеше да бъде чудесен баща, макар че вероятно щеше да разглези детето си.
Толкова съм щастлива за теб, Денис, и утре ще спечелим – исках да кажа аз. Имаме толкова много за какво да живеем. Никоя убийствена, почитаща морските магьосници кучка няма да ни го отнеме.
Сенките внезапно изскочиха от ъглите, преди да се разтегнат в познатата форма на висок, поразително красив мъж. Този път Ашаел не носеше костюм. Беше в пухкава бяла роба и нищо друго, както разкри вятърът, когато повдигна ъгълчето на късата му роба.
– Съжалявам за закъснението – каза той. – Не очаквах повикването ви толкова скоро.
– Съжалявам, ако сме ти развалили, ами развлечението – отвърна Денис. В този момент забелязах следите от червило на врата му. Предполагам, че не беше с халат, защото го бяхме обезпокоили от банята.
Той махна с ръка.
– Ще почакат.
Те. Значи не само една. Нищо чудно, че му отне повече от половин час, за да отговори.
– Донесох ти още кръв – каза той, извади две торбички и ги подаде на Денис. – Дай и едната преди тренировката утре, а другата – когато тръгнеш да се срещаш с вещиците, но дотогава ще трябва да скриеш втората.
Сякаш ще рискувам живота ни, като я открадна по-рано! От друга страна, няма смисъл да се доверявам на силата на волята на някой надрусан. В края на краищата само преди няколко часа бях облизала нож, покрит с кръвта му.
– Намерих и някои от вещиците – каза Ашаел, приковавайки вниманието ми обратно към него. – Изглежда се подготвят за специален ритуал. На едно място има няколко завета, но досега не съм видял тази, която описахте като Моргана.
Лоша новина върху още по-лоша новина. Късметът ни по време на това пътуване нямаше да е друг. Не можехме да атакуваме, докато не разберем, че Моргана е там. Тя беше заклинателката, така че тя беше тази, която трябваше да убием.
– Но не се притеснявай – продължи Ашаел. – Ако Моргана е толкова високопоставена сред завета, колкото подозираш, тя няма да участва в подготовката. Кралското достойнство никога не се омърсява със слугински труд. Тя ще изчака до края, за да се появи.
Правдоподобно. Моргана също не би била в морската пещера. Предполагам, че някои събития наистина са били твърде долнопробни за нея. Поне този ритуал звучеше важен, щом е имало няколко завета. Тя би трябвало да се появи за края му.
– Не забравяй, че след като атакуваш, всички нови заклинания, които вещиците хвърлят по теб, не би трябвало да се придържат напълно, докато силата в марките ти се увеличава, Денис – продължи Ашаел. – Те също така трябва да отскачат предимно от Кат, защото тя ще е толкова наскоро изпълнена с моята кръв. Вещиците няма да очакват това, така че не забравяй да го използваш в своя полза.
– О, ще го направим – каза Дениз и пое новите торбички с кръв с блясък в очите, какъвто не бях виждала от нея преди. Разбира се, в миналото бях виждала същия поглед от много опасни противници, а несъмнено и в собствените ми очи на няколко пъти. Това беше погледът на очакваното насилие.
– И така, къде ще разбием този ритуал?
Ашаел се усмихна.
– Провери телефона си. Изпратих ти локация.
Назад към част 9 Напред към част 11
