Глава 3
Когато тръгнах на пътешествие, вече не се чувствах толкова виновна. Кейти сякаш очакваше с нетърпение да прекара малко време насаме с Боунс. Всъщност и двамата почти ме бяха избутали през вратата. Замислих се за това, докато чаках Денис. Може би в опита си да бъда внимателна майка съм задушавала Кейти? Как някой успява да отгледа дете, без постоянно да се проваля?
– Кат!
Обърнах се и видях красива жена с дълга коса с цвят на махагон и лешникови очи да тича през фоайето на хотела към мен. Едва успях да се овладея, преди Денис да се хвърли към мен. Инерцията и ни завъртя в кръг и докато я прегръщах, вдишвах познатия и аромат на мед и жасмин.
Тя разбра какво правя и се засмя.
– Вдишваш ме, нали?
Усмихнах се притеснено.
– Съжалявам, но хей, поне не съм ти дала и изследователска хапка.
Тя се исмя.
– Аз не съм твоя марка, помниш ли?
Не, не беше. Заради странното ми полукръвно потекло бях единственият вампир, който не пиеше човешка кръв. Вместо това се хранех от други вампири, не че повечето от рода ми знаеха това. Ето защо имах няколко торбички с кръвта на Боунс, опаковани заедно с дрехите ми. Разбира се, можех да ям истинска храна, но тя не ме подхранваше и не ме укрепваше така, както вампирската кръв.
Дениз ме дари с широка усмивка.
– Толкова се радвам, че наистина си тук! Все си мислех, че някаква извънредна ситуация ще те накара да се откажеш.
Преборих се с изтръпването си. През последните няколко години бях отменяла много планове с нея. Предполагам, че това ме правеше лош приятел, освен че имах съмнителни майчински способности. В моя защита трябва да кажа, че обикновено някой се опитваше да ме убие през всички тези пъти, когато отменях. Да се бориш с опит за убийство едва ли беше повод от типа „колкото повече, толкова повече!“.
– Не. Аз съм тук и ще се забавляваме толкова много.
– Сигурно, я виж това място!
Тя махна с ръка към разкошното фоайе, където огромният куполообразен таван висеше като корона над богато оформения под. Всичко това бледнееше на фона на великолепната гледка към Тихия океан през многобройните прозорци. Риц Карлтън в Халф Мун Бей се простираше на върха на стръмни скали като модерна версия на средновековен замък. Само една тясна плажна ивица се простираше между тези скали и прибоя, а по-нагоре по пясъчната ивица имаше басейни, които скоро щяха да бъдат погълнати от настъпващия прилив.
– Пред нас е океанът, а зад нас – горите от секвоя – продължи Денис. – Освен това клубовете в Сан Франциско са само на половин час път. Това е перфектно! Честно казано, не очаквах това. – Тя спря, за да се усмихне отново, когато се размърдах, и после се подигра: – Боунс е избрал това място, нали?
Денис знаеше, че моята пестеливост никога няма да ми позволи да се разтоваря така, дори и да смятах, че е перфектно.
– Разбира се, че той го е избрал.
Тя се засмя.
– По-късно ще му направя комплимент за вкуса. А сега нека се облечем в нещо приказно. Утре ще ходим на поход в секвоите или ще яздим на плажа, но тази вечер ще затворим клубовете.
Не можех да си спомня кога за последен път бях ходила в клуб само за да се забавлявам. В повечето случаи ходех по клубове, за да ловувам и убивам вампири. Тази вечер обаче единственото, което щеше да представлява опасност за мен, бяха джин с тоник.
– Звучи страхотно, а ако това ти харесва, почакай да видиш стаите ни. Имаме си собствена мини вила на плажа.
Денис изстена в присмехулен екстаз. Усмихнах се, като си направих мислена бележка да се обадя на Боунс по-късно и да му благодаря. Може би той беше прав и тази почивка беше точно това, от което имах нужда. Вече се чувствах по-добре, а нощта дори не беше започнала.
* * *
Няколко часа по-късно Денис и аз вървяхме по плажа, като и двете държахме обувките си в ръце, вместо на краката. Пенестият прибой се приближаваше, заплашвайки да намокри краката ни. Хотелът ни беше все още на няколко километра, но бяхме избрали да се разходим пеша, тъй като нощта беше толкова прекрасна. Все пак приливът можеше да ни принуди да променим този план.
Това нямаше да е първият път, в който променяме плановете си за тази вечер. Толкова за затварянето на клубовете. Не бяхме издържали дори до полунощ, преди и двете да решим да се върнем. Дори сега Денис поклащаше глава, озадачена.
– Винаги ли клубовете са били толкова шумни? Почти не чувах нито една твоя дума и, по дяволите, само ние ли не бяхме дрогирани? Кълна се, че в последното заведение видях двайсет продавачи на хапчета, а някои от тези деца изглеждаха като тийнейджъри!
Изпуснах забавно подсмърчане.
– Не бяха. Изглеждаха толкова млади само защото ние остаряваме.
– Тридесетте години не са стари – каза тя веднага.
– Разбира се, че не са, но е достатъчно стара, за да признаем, когато не си прекарваме добре, в сравнение с това да останем и да се преструваме.
Тя поклати глава.
– Не го разбирам. Обичах да танцувам по цяла нощ. А сега? Болят ме краката, звънят ми ушите и искам да се свия на дивана и да си поръчам десерт от рум сервиза.
Засмях се.
– И на мен ми звучи чудесно.
Денис ми се усмихна криво.
– Аз все още съм малко човек, но ти си вампир. Какво е извинението ти, че се прибираш рано?
– Да прекарвам време с теб – отвърнах аз. – Както каза, преди беше твърде шумно, за да говорим, а ти ми липсваш.
– И на мен ми липсваш.
Продължихме да вървим, разговаряйки с откритост, каквато не бяхме имали от известно време. Обажданията, текстовите съобщения и видеочатовете бяха страхотни, но не надминаваха радостта от това да сме заедно.
Скоро стигнахме до това, което беше останало от басейните с приливи и отливи. Забавих крачка, за да не се подхлъзна, а после хванах рамото на Денис, когато тя почти се спъна в неравната скала.
– Искаш ли да се върнем на улицата и да извикаме такси? – Попитах.
– Или можеш да ни прелетиш над тези – посочи тя.
Можех, но вампирите бяха скрили съществуването си от човечеството, защото избягвахме публичните прояви на сила. Все пак беше тъмно, а най-близкият хотел се намираше на една миля разстояние. Изпратих сетивата си навън. Не, не чувах никой друг по плажа… Чакай, напрегнах още повече сетивата си.
Има. Някой се намираше в пещерите, закътани в скалите, граничещи с плажа и морето. Ако бях човек, нямаше да чуя тихото шумолене на гласове, което почти се сливаше със звуците на прибоя, и наистина нямаше да доловя новия привкус на въздуха, преди морските пръски да го изтръгнат.
И все пак този кратък, остър, нов аромат беше неповторим, особено за един вампир.
Кръв.
– Земя до Кат – започна Денис.
Притиснах пръст към устните си в универсалния жест за мълчание. После се наведох и прошепнах:
– Остани тук. Нещо не е наред – до ухото и.
Може би тази кръв беше от нормално престъпление или може би не бях единственият човек тук със свръхестествено добър слух.
Полетях към звуците и миризмата на кръв.
Отначало се обърках, когато стигнах до мястото, където миризмата и звуците бяха най-силни. Нищо друго освен гладка, ненарушена скална стена не срещна погледа ми. Къде беше входът? Трябваше да има такъв и… какво беше това? Нова, по-силна вълна беше изхвърлила морската вода чак до скалата. Тя спря навсякъде, освен на едно място, където водата някак си изчезна в скалата.
Опитах се да докосна това място и подобно на водата, ръката ми изчезна, когато сякаш премина през каменната стена. Измъкнах я и го направих отново. Същият резултат, само че този път се концентрирах и усетих хладен въздух да идва от страната, където вече не виждах ръката си.
Тази част от стената не беше истинска. Беше блясък, терминът за магически мираж. За да го използва, някой наистина не искаше кръвопускането му да бъде прекъснато.
Жалко.
Опипах наоколо, докато не открих останалата част от входа. След това се промъкнах в скритата пещера. Щом влязох вътре, блясъкът изчезна и разкри тесен проход. Миризмата на кръв ме насочи, както и звуците, които осъзнах, че са песнопения на непознат език. Сега долавях и откъслечни мисли.
…не може да се случи… о, Боже, не… не, моля те, спри!
Песнопения, молби, магия и кръв – никога не е добра комбинация.
Продължих да вървя и се скрих, когато след острия завой на тунела се появи нова, трептяща светлина. Успях да доловя няколко гласа от песнопенията, а под тях – зловещите звуци на хъркане, сякаш някой се опитваше да крещи, но не можеше.
Измъкнах ножа от ножницата под полата си. Откакто на шестнайсет години разбрах, че сребро в сърцето убива вампири, никога не излизах от вкъщи без него. Едва бях докоснала сребърното острие, когато ледената вода ме напои до глезените.
Приливът беше стигнал до пещерата. Скоро цялото място щеше да е под вода. Аз може и да не се удавя, но този, който кървеше, щеше.
Майната му на прикритостта. Това не беше в моя стил.
– Здравейте! – Изсвирих и излетях зад ъгъла.
Девет глави с качулки се вдигнаха. Всички облечени фигури изглеждаха жени, а четири от тях бяха вампири. Слаби, ако можеше да се вярва на аурите им. Сигурно затова досега не бях усещала енергията им. Силните вампири обикновено излъчваха вибрации като електрически ток.
– Изчезвай – изръмжа един вампир с червена коса като моята.
Светлината на факлите разкри руни и други древни знаци, изрисувани по стените на пещерата. Жените бяха застанали около пентаграма, в който имаше паникьосано момче с запушена устата. Не можеше да е на повече от седемнайсет години, а върху гърдите му бяха издълбани руни, които оставяха кървави следи по тялото му. Не е изненада, че мисловните молби, които бях усетила, идваха от него.
– По дяволите, не – казах аз, ядосана по повече причини, отколкото заради явното им намерение да убият това момче. – По-малко от година след като магията беше обявена за законна, вие, кучки, правите ритуално жертвоприношение на тийнейджър? Първо, това е зло, и второ, опитвате се да дадете на Съвета на вампирите причина отново да забрани магията? Невинните вещици не са се борили толкова упорито за свобода от преследване, че вие, егоистични тъпанарки, да я прецакате по този начин!
Червенокосата не беше единствената, която ме погледна недоверчиво. Предполагам, че последното нещо, което очакваха, беше лекция, но магията не беше единственото нещо, което Съветът на вампирите наскоро беше обявил за законно. Хората от смесени видове като Кейти сега също бяха законни и не беше пресилено да се предположи, че ако единият закон бъде отменен заради задници като тези вещици, другият закон също ще бъде отменен.
– Ние не се подчиняваме на никакви земни съвети – изсъска червенокосият вампир. – А ти си подпечатала съдбата си, натрапнико. Сега ще трябва да дадем две жертви на нашата богиня вместо една.
О, тя беше избрала грешното момиче в грешната нощ. Очакването ме разтърси. Скриването с Кейти ме беше оттеглило от предишния ми начин на живот, в който ритах задници, и досега не бях осъзнавала колко ми липсва.
Около глезените ми се стичаше още вода. Сега беше до бузата на окървавеното момче, тъй като го бяха привързали към пода на пещерата. Той се мяташе, а миризмата на страха му почти го задушаваше.
Не се притеснявай, момче. Няма да умреш тази нощ.
Счупих белезниците му с една-единствена, концентрирана мисъл. Едно от предимствата на това да бъда странен вампир, който се храни от други вампири, беше, че временно абсорбирах всички сили, които другият вампир имаше. Боунс беше любимата ми храна и тъй като той беше телекинетик, аз също имах част от тази сила. Не бях толкова добъра в това, колкото беше той, но малките неодушевени предмети бяха лесни.
– Какво? – Шокирано каза червенокосият лидер.
Усмихнах и се неприятно.
– Да, и това не е всичко, което имам.
Назад към част 2 Напред към част 4
