Глава 5
Оу.
Не, наистина, аууууу! Ако нещо е по-болезнено от това, че почти разбитата ми глава се сплита отново, все още не съм го усетила. Повърнах три пъти в устата си, преди да се сдържа достатъчно, за да се опитам да го изплюя, а след това бях разочарована и ядосана, когато не можех да се движа достатъчно, за да го направя.
„Проклето заклинание!“ Нищо чудно, че някои вампири толкова са се страхували от магията, че са убедили управляващия съвет да я забрани в продължение на хиляди години. Обикновено бях достатъчно силна, за да смачкам кола, а сега не можех дори да плюя.
Но, без да плюя или не, и срината в подводна пещера или не, аз все още бях жива. Благодаря ви, чудати способности за поглъщане на енергия. Нямаше да се справя без вас.
Нещо силно ме удари, прекъсвайки благодарността ми. Чудесно, това ли беше последният вампир? Мислех си, че съм завъртяла острието и съм я убила, но може би не беше така. Всичко беше почерняло, преди да мога да се уверя, че е мъртва.
Още един силен удар, а после усетих крак. Топъл.
Тогава не беше вампирът. Нашият вид имаше стайна температура, а в тази студена вода щяхме да се чувстваме направо студени. Който и да беше този крак, беше човек.
Момчето ли беше? Бях му казал да бяга, по дяволите. Или беше последната пееща вещица? Не я бях чула през последните мигове, преди да изгубя съзнание, но това не означаваше, че е така, защото тя беше напуснала пещерата. По-вероятно е да е било, защото не чувах нищо друго, освен че черепът ми се разбиваше.
Ако беше тя, можеше да се опитва да ме довърши. Обикновено човек не би имал шанс срещу вампир, но в моето състояние тя щеше да има причина да се чувства уверена.
Който и да беше, дръпна ръката ми. Опитах се да се отърся от мисловната мъгла, която ме караше да се чувствам така, сякаш памукът е заменил мозъка ми.
Съсредоточи се, Кат! Сигурно трябва да размажеш съзнанието си с още един нож!
Тя дръпна по-силно и главата ми изкочи на повърхността. Първото нещо, което видях, беше косата с цвят на махагон, залепена за познато лице, преди това лице да се пречупи в усмивка.
– Слава Богу, намерих те!
Бях шокирана. Какво правеше Денис тук? Водата беше толкова високо, че тя едва имаше място за дишане.
– Ранена ли си? Защо не се движиш? – Попита ме тя.
Не можех да отговоря, разбира се. Можех само да я гледам.
– Какво ти е? – Сега тя звучеше уплашено.
Би трябвало да е. Открих, че мога да движа очите си, и погледнах към тавана, нивото на водата само на сантиметри под него, и обратно към нея.
Разбираш ли, Денис? Ти си тази, която е в опасност!
– Да, знам – промълви тя и после облекчението отпусна чертите и. – Ако успяваш да покажеш раздразнението си, въпреки че не можеш да се движиш или да говориш, значи все още си там. Добре. Страхувах се, че може да си мъртва.
Тя беше омъжена за вампир от години; нима не помнеше, че се свиваме до истинската си възраст, когато отидем впрахта? Някои вампири след смъртта си приличаха на старовремски мумии. От друга страна, аз не бях се превърнал в пълен вампир толкова отдавна, така че предполагам, че Денис е имала причина да не е сигурна.
– Трябва да се измъкнем оттук, но нямам твоето зрение, а и всички факли са угасени – каза тя по-скоро на себе си, отколкото на мен.
Беше права. Тук беше почти тъмно, а с извивките и завоите на пещерата, които сега бяха скрити под водата, щеше да е лесно да се изгубиш. И в капан. Поне онази част от Денис, която не беше човек, я предпазваше от всички форми на смърт, с изключение на една, а удавянето не беше тя.
И все пак да се удавиш и да се върнеш, само за да се удавиш отново и отново, щеше да е ужасно, докато не дойде отливът и не отнесе водата. Освен това кой знае дали двете вещици, които бяха избягали, нямаше да се върнат с подкрепление преди това?
– Очите ти още ли работят? – Попита внезапно Денис.
Какво имаше предвид под…? А, точно така.
Изпуснах зеленото сияние в погледа си. Изумрудена светлина мигновено освети няколко метра от пещерата. Дениз погледна критично светлината, а после ме вдигна на раменете си.
– Уф, наистина си тежка.
Ето го и подаръкът ти за Ханука – помислих си непочтително.
– Това няма да се получи – каза тя, след като ме повлече няколко метра. – Водата ми пречи, а ти си мъртва тежест.
Върви, опитах се да и кажа с поглед.
Тя беше направила всичко, което можеше. Щеше да се наложи да изчакам заклинанието да отшуми.
Дениз отново погледна нагоре. Таванът вече се допираше до върха на главата и. Скоро нямаше да има достатъчно място, за да може изобщо да диша. Едва ли щеше да има време да се измъкне от пещерата, дори ако ме напуснеше точно сега.
„Върви!“ – помислих си отново, а погледът ми се озари от спешност.
По чертите и се появи упоритост и тя придърпа лицето ми към себе си.
– Знам какво си мислиш и не, няма да те оставя. Никога не би направила това…
Нова вълна от прилива запрати вода в устата и. Тя я изплю, изкашля се и наклони главата си назад. Това беше единственият ъгъл, който можеше да използва, за да си поеме дъх.
„Просто тръгни! – Изревах мислено. Не е нужно и двете да сме заклещени тук, а аз съм единствената, която няма нужда да диша!“
– Боли – каза тя с дрезгав глас, а после се засмя. – Не знам как рибите издържат да дишат това…
Тя спря да говори. Ужасих се, че е изгубила и малкото останало пространство, което и трябваше, за да диша, а аз не можех да наклоня глава, за да видя. Хватката и се беше разхлабила, а теченията на прилива сега ме караха да се обръщам с лице към нея.
– Това ще е странно – струва ми се, че я чух да казва, а после хватката и върху мен изчезна напълно.
Без нея потънах на дъното на пещерата. Опитах се да видя къде е Денис, но зеленото сияние от погледа ми едва прорязваше водата. След това едно огромно мятане превърна ограниченото ми зрение в нищо друго освен движение и мехурчета.
Болката ме разкъсваше. Това трябва да е Денис, който се дави. О, Боже, тя щеше да изтърпи тази ужасна смърт отново и отново, защото отказваше да ме напусне, а аз не можех да направя нищо, за да и помогна! Колко часа остават до отлива…?
Голяма акула внезапно изпълни погледа ми, с отворена уста, сякаш се усмихваше, докато плуваше право към мен. Исус, Мария и Йосиф! Никога през живота си не бях искала да мога да се движа толкова силно колкото сега, но не можех да направя нищо друго, освен да гледам, докато редици от зъби, подобни на ножове, се впиваха в ръката ми.
Агонията ме прониза и вътрешно изкрещях. В най-мрачните си размисли за това как ще умра, а такива имаше много, изяждането от акула никога не беше попадало в списъка ми. Предполагам, че не съм давала достатъчно доверие на съдбата. Добре, ти, болна кучко!
Акулата ме захапа отново, този път улови горната част на рамото ми. Сред новия прилив на болка в съзнанието ми изплува образът на последния път, когато видях Боунс: тъмнокафявата му коса, кремавата алабастрова кожа, високите скули, крилатите вежди, пълната уста и очите, които бяха толкова тъмнокафяви, че можеха да бъдат черни. И Кейти, моето красиво момиченце, което стоеше до него и ме гледаше тържествено, докато обещавах, че ще се върна скоро.
Червена светлина изведнъж заля черните очи на акулата. За няколко секунди шокът ме накара да изтръпна, за да разбера какво означава това. За това кратко време акулата ни извади от жертвената камера и навлезе в криволичещите тунели на пещерата. Там елегантното и тяло с лекота маневрираше по завоите и извивките. Аз бях тази, която се удряше във всяка стърчаща стена. Тези силни тласъци накараха назъбените зъби на акулата да се забият по-дълбоко, но освен че ме задържа в челюстите си, акулата не ме ухапа повече.
Червени очи. Такива имаха само демоните… или хората, които демоните бяха заклеймили със силата си, като по този начин предаваха част от свръхестествените си способности на заклеймения човек.
Исус, Мария и Йосиф, помислих си този път със страхопочитание. Превъзхождаш себе си, Денис!
Назад към част 4 Напред към част 6
