Глава 7
В полезрението ми попаднаха поне дузина вампири, облечени в същия стил сини одежди като вещиците, които бях убила по-рано. Боже мой, от всички места за почивка трябваше да изберем това, което очевидно беше свърталище на вещици!
Една от облечените в роби фигури пристъпи напред и наклони глава. Качулката и падна назад, разкривайки коса с цвят на тъмна умбра, дълбоки кафяви очи и прекрасна кожа в цвят сепия и крем.
– Аз съм Моргана – каза тя.
– Колко неоригинално – отвърнах аз.
Добре де, да се заяждам с вампирска вещица, докато все още бях почти парализирана, не беше най-умният ми ход, но хайде! Да се наречеш на името на магьосницата, която е хванала в капан прочутия магьосник Мерлин от историите за крал Артур? Тя искаше такъв отпор.
Моргана погледна ръцете и краката ми с усмивка.
– Трябва да си много силна, за да имаш такова движение. Това заклинание изтича чак при изгрев слънце, но това е без значение. Смъртта ти е сигурна.
Не можех да се движа достатъчно, за да се измъкна, но ръката ми работеше достатъчно добре, за да и дам мнението си с един пръст за тази заплаха.
– Чувала съм го и от другите вещици – отвърнах, докато фокусирах енергията си върху сребърните ножове, които бях складирала в спалнята. Дори сега използвах заимстваната си телекинетична способност, за да дръпна тихо ципа на раницата, в която се намираха.
В очите на Моргана проблесна гневна изумрудена светлина. – Имаш ли представа какво си направила тази вечер?
– Попречих едно невинно дете да бъде убито – казах, докато си мислех: Продължавай да говориш. Приятелката ти също направи тази грешка.
Сега кафявият и поглед беше изцяло зелен, а от устните и надничаха кътници.
– Ти прекъсна свещен ритуал и уби седем от най-новите ни сестри от завета. Половината от тях дори още не бяха вампири! След това трябваше да принесем в жертва една от сестрите ни, която оцеля след касапницата ти, защото нашата богиня вече беше призована, а след призоваване се изисква жизнена кръв. Поне оцелялата ни сестра ни даде възможност да си отмъстим. Намерихме те, като последвахме магията в заклинанието, което бяха оставили върху теб.
В някои дни наистина мразех магията. Днешният ден беше един от тях.
– Бихме те убили сега, докато си все още безпомощна – продължи Моргана, почти съскайки от ярост, – но ти не заслужаваш бърза, милостива смърт. Затова те предаваме на нашата богиня.
С това Моргана каза нещо на непознат език и прекара пръст през челото ми. Навсякъде, където тя се докосна, сякаш горещ пожар ме изгаряше.
Престанах да се държа деликатно и разкъсах сандъка с ума си. Няколко сребърни ножа излетяха от спалнята, но въпреки че уцелиха целите си, нито един от вампирите не падна така, както би трябвало да бъде със сребро в сърцето.
Моргана оголи кътниците си в усмивка.
– Преди да се наложи да пожертваме сестрата на нашия завет вместо момчето, което освободихте, тя ни разказа за способностите ти. Ето защо носим тези.
С това вампирите разтвориха церемониалните си одежди, за да разкрият, че всички те носят бронирани жилетки. Убийствени може и да бяха, но не и глупави.
Моргана отново проследи лицето ми с пръст. Този път той не изгаряше.
– Не се притеснявай; няма да умреш тази вечер. Искам първо да помислиш за това, което те очаква. И така, имаш време до пълнолунието и прилива, преди нашата богиня да дойде за теб.
Взех си го обратно – те бяха глупави. Ако не ме убиеха сега, щях да намеря начин да се измъкна от това.
Моргана сигурно прочете част от това от изражението ми, защото ми се усмихна неприятно.
– Продължавай, нека близките ти се съберат около теб, опитвайки се да те спасят. Само ще обречеш на гибел и тях. Всеки, който прекара само пет минути в твое присъствие, също ще бъде отбелязан като жертва, защото това – пръстът и проследи челото ми – е заразно. Ето защо ще си тръгнем, но в случай че си способна отново да ни изненадаш със способностите си…
Тя каза още нещо на този странен език. Изведнъж не можех да помръдна нито един мускул. Това, което беше отнело на другия вампир няколко минути с поддържащо групово пеене, Моргана беше направила сама за секунди.
Може би все пак беше избрала името си удачно.
Входната врата се отвори и разкри Денис. Имаше порезни рани на няколко места и беше мокра… и бясна.
– Отдалечете се от нея, или, кълна се, ще се превърна в дракон и ще изям всички до един!
Другите вампири се засмяха. Веждите на Моргана се вдигнаха и тя погледна забавно Денис.
– За най-забавната заплаха, която съм чувала от известно време насам, можеш да живееш. Засега – добави тя, като ме погледна лукаво.
Изкисках се, но не можех да кажа на Денис да стои далеч от мен. Вече не можех дори да мигна.
Моргана ми се усмихна за последен път. След това, с дим, достоен за филм на ужасите, тя и другите вампири изчезнаха.
Денис се втурна към мен.
– Кучките ме запратиха чак в морето – каза тя, докато ме обхождаше с ръце, за да провери за наранявания. – Съжалявам, че ми отне толкова време да се върна. Ранена ли си?
Аз само я погледнах, надявайки се, че заплахата на Моргана е фалшива. Може би ми беше казала, че белегът е заразен, само защото искаше да се страхувам да поискам помощ, за да се отърва от него, ако приемем, че мога да намеря начин да го направя.
Денис издаде съчувствено звучене.
– Направиха ти още едно заклинание за обездвижване, а?
Когато не мигнах и не проговорих, тя каза:
– Предполагам, че е така. Това е по-силно, щом сега дори не можеш да мигнеш.
Боже, какво жестоко проклятие – да накараш някого да бъде затворен в собственото си тяло, като в същото време обречеш и всички около него. Ако намерех начин да се измъкна от това, щях да накарам тези кучки да си платят.
– Нещо има на челото ти – каза Денис и използва подгъва на мократа си роба, за да го избърше. След това се намръщи и потърка по-силно.
– Съжалявам. Не може да се махне.
Не, неможе, защото това е проклетия, което е ужасно заразно! Искаше ми се да изкрещя, но не можех да направя нищо, за да я предупредя, а безпомощността ми изгаряше повече от паренето на белега.
Денис въздъхна и се отказа да се опитва да го изтрие.
– Поне знаем, че парализата ти е временна, макар че няма смисъл да те намерят, да те парализират отново, а после да не те убият. Да, заплаших да ги изям, но те не знаят, че наистина мога да се превърна в дракон и да го направя.
Надеждата се засили в мен. Точно така, Денис, разбери, че тук става нещо повече!
– Нещо се случва, нали?
Взирах се в нея толкова категорично, колкото можех.
– Мислех си. – Тя звучеше примирено, но не и уплашено. – Обаждам се отново на Иън. Той не може вечно да игнорира звънящ телефон.
Тя прекара следващите десет минути в това да звъни отново и отново на Иън и Веритас. Докато времето минаваше, аз се люшках напред-назад между надеждата и ужаса. Моргана беше казала, че всеки, който прекара повече от пет минути в мое присъствие, също ще бъде прокълнат, но досега Денис изглеждаше добре. Може би вещицата е излъгала…
Денис изведнъж изпусна телефона.
– Не се чувствам много добре…
Ужасът ме прониза, когато на челото и се появи линия. После друга бавно си проправи път над веждите и. После още една. Денис се хвана за челото, докато аз вътрешно крещях.
„Не, не, не!“
Дениз се приближи до огледалото над бара, докосвайки челото си, докато отражението и показваше появата на още следи. След няколко крачки тя се запъна и едва не падна.
„Не! – Изръмжах отново мислено. – Моля те, Боже, не!“
– По дяволите – промърмори тя. – Това е… лошо, нали?
Думите и се размиваха, сякаш се затрудняваше да говори. Боже мой, не само проклятието „жертва“ беше заразно. Заклинанието за обездвижване също трябваше да е заразно!
А аз можех само да гледам, а от очите ми се стичаха сълзи. О, Денис. Толкова, толкова съжалявам…
Тя изведнъж грабна бутилка и чаша от бара. И двете почти паднаха от ръцете и, но тя се задържа и успя да разлее малко от тъмно кехлибарената течност в чашата.
Какво правеше? Обичах алкохола колкото всеки друг човек, но едва ли сега беше моментът да пия!
Тя падна на колене, но едната и ръка остана вдигната, държейки чашата.
– Ашаел – измърмори тя, след което погълна част от ликьора.
Ашаел? Демонът, който в повечето случаи не беше зъл и беше брат на Веритас? Разбира се, ако някой знаеше за магията, това бяха демоните, тъй като техният вид беше измислил магията, но не изискваха ли демоните специфични символи, нарисувани с девствена кръв, плюс истинските им имена, за да бъдат призовани? Точно този сложен ритуал трябваше да направя единствения път, когато ми се наложи да призова демон.
– Ашаел, става дума за Денис – продължи тя, като толкова много запъваше думите си, че ми ставаше все по-трудно да я разбирам. – Ела… сега.
С това Денис отново преглътна. После чашата падна от ръката ѝ и тя се срина на пода.
Назад към част 6 Напред към част 8
