Глава 12
Менчерес затвори куфара си и огледа за последен път спалнята. Това беше последният път, в който виждаше това малко пространство с непривлекателен декор. При нормални обстоятелства нямаше да си спести мисълта да си тръгне, но това беше символично за неговото решение. Той нямаше да се върне. Нито в тази стая, нито в тази къща, нито в този град. Вече се бе задържал тук твърде дълго, не искаше да прекъсне последната връзка с човека, който все още преследваше мислите му, въпреки че бе спазил клетвата си да не следва повече Кира.
Горгон влезе в стаята, а сините му очи бяха мрачни. Скандинавският вампир усещаше настроенията на сина си, особено сега, когато нормалната защита, която Менчерес поддържаше, се изплъзваше, докато той отново се оглеждаше. Селин, Кърт и Сам бяха заминали още предишния ден. Беше време той и Горгон да си тръгнат. Той не можеше да отлага повече.
– Самолетът зарежда ли гориво? – ПопитаМенчерес.
– Да.
Менчерес се усмихна сухо на Горгон.
– Не е нужно да вървиш с мен, приятелю. Много пъти съм ти казвал, че трябва да се занимаваш с други неща, освен с домашните ми задължения.
Горгон отвърна на усмивката, като разтегна белега, който се простираше по дължината на бузата му.
– И аз съм ти казвал, че това, което избирам да правя с времето си, е моя грижа.
Лоялността на Горгон се изискваше като член на рода на Менчерес. Приятелството му не беше задължително. Нито пък искрената му обич и загриженост. Някои неща просто не можеха да се командват със страх, уважение или власт.
Менчерес не го каза, но беше благодарен, че Горгон е до него, защото знаеше, че вампирът се грижи за него отвъд границите на задължението. Ако кажеше на Горгон колко голяма утеха му е бил през последните няколко сурови века, това щеше да допринесе за решимостта му да остане – което задържаше Горгон от това, в което трябваше да се превърне.
– Защо отказваш да ме помолиш за свобода от моя род? Знаеш, че бих ти я предоставил. Минало е времето, когато трябва да бъдеш свой собствен господар.
Горгон стисна рамото на Менчерес.
– Когато вече нямаш нужда от мен, ще си тръгна.
Това щеше да стане съвсем скоро. Гробът се очертаваше пред него, независимо дали го търсеше сега, или не. Може би щеше да инсценира смъртта си, за да изглежда така, сякаш това е направил Раджедеф. Тази мисъл предизвика у Менчерес студено удовлетворение. Ти търсиш моя край, Радже, но когато той дойде, ще се погрижа да повали и теб.
Мобилният телефон на Горгон иззвъня.
– Вероятно пилотът – промърмори той и се отдалечи.
Менчерес се насили да не се оглежда повече, докато излизаше от стаята и тръгваше по коридора на третия етаж. Въздухът все още слабо ухаеше на лимон, същността на Кира се задържаше, сякаш беше дух, който го дразнеше.
Менчерес вървеше по-бързо, като вземаше стълбите по две наведнъж. Когато се освободи от тази къща, щеше да се освободи и от напомнянията за Кира, да прекъсне странната, хипнотична власт, която споменът за нея сякаш имаше над него. Нямаше време за този безполезен копнеж по жена, която нямаше да бъде негова.
– Господарю.
Гласът на Горгон прокънтя в празната къща, изпълнен с неотложност, която накара Менчерес да се завърти по средата на крачката. Този път той се изкачи по стълбите, без да ги докосва, и полетя към третия етаж.
Лицето на Горгон беше каменно, докато държеше телефона си. – Трябва да приемеш това.
Кира наблюдаваше Флейър през едно око и мъгла от болка. След като бе завлякъл нея и Дженифър нагоре по стълбите в частта на клуба, в която нямаше никой освен двама други също толкова жестоки вампири, той бе продължил да изисква от Кира да му каже кой вампир я е изпратил тук. Тя отказа. Ударите по лицето ѝ ставаха все по-жестоки, но въпреки това тя не наруши обещанието си към Менчерес. Тогава Флейър бе взел ръката ѝ и бавно я стисна в юмрука си, като през цялото време се усмихваше.
Агонията от разцепването на костите ѝ под тази безмилостна хватка беше по-силна от всичко, което беше изпитвала досега. Флейър държеше ръката си затворена върху раздробената и ръка, продължавайки да я стиска, докато другата му ръка започна да дърпа полата и нагоре.
– Как би ти харесало да те чукам, докато стискам ръката ти все по-силно с всяко помпане, а, скъпа? – Провикна се Флейър.
Кира си помисли, че ще припадне от болка, което щеше да е добре дошло за отдих, но остана в съзнание. Всичко в нея се бунтуваше срещу нарушаването на думата ѝ, но това животно имаше предвид това, което казваше. По изражението му личеше, че и на Флейър ще му хареса.
– Менчерес – измърмори тя. – Той не ме изпрати тук, но… Познавам Менчерес.
Флейър я пусна толкова рязко, че тя падна, а зрението ѝ почерня за няколко мига. Когато Кира отново успя да фокусира, видя как Флейър разменя предпазлив поглед с другите двама вампири.
– Това е шибан проблем – промърмори плешивият.
– Ако казва истината – контрира Флейър. Жизнерадостното изражение, което носеше през последния час, се изплъзна и той започна да крачи. – Сложи я там. Трябва да проверя това.
Плешивият вампир вдигна Кира и я настани на един стол. За няколко мига всичко се разми в погледа ѝ при агонията от разклатената ѝ ръка, но тя направи няколко дълбоки вдишвания и се сдържа да не изкрещи. Дженифър се приближи малко до стола на Кира, без да я докосва, но я гледаше с мълчаливо съчувствие.
Кира мълчеше, докато Флейър започна да прави серия от телефонни обаждания, повтаряйки на няколко души, че спешно трябва да се свърже с Менчерес. Тя нямаше представа какъв отговор получава Фларе, но от време на време той хвърляше пресметлив, изпитателен поглед към нея.
Не беше сигурна кое е по-лошо: болката или срамът, че е нарушила обещанието си към Менчерес. Все пак не можеше да позволи на Флейър да изпълни заплахата си. От това, което знаеше за Менчерес, той щеше да я разбере.
– Най-накрая се справих – каза Флейър, като я погледна остро. – Той вече идва на телефона. Моментът на истината за теб, скъпа.
Кира потисна треперенето си. Не беше нужно Флейър да добавя, че случилото се през следващите няколко секунди определяше дали тя ще умре, или не. Тя вече знаеше това. Въпросът, който изникваше в съзнанието ѝ, беше дали ще може да издържи на онова, което Фларе щеше да направи с нея, преди да я убие.
– Това Менчерес ли е? – Попита Флейър. – Да, съжалявам, че те безпокоя, но при мен има един човек, който настоява, че ти принадлежи.
– Казах, че го познавам – поправи го веднага Кира, като се закашля малко от кръвта в устата си.
Една тежка ръка кацна на рамото ѝ, петте пръста се стегнаха предупредително. Дори това леко движение взриви още повече болка в ръката ѝ.
– Шшшш – изфъфли заплашително плешивият вампир.
– Тя е на около тридесет години, с мръсно руса коса, хубава. Името на шофьорската ѝ книжка е Кира Грейслинг – продължи Флейър.
В следващия миг той се изправи от лекия си наведен вид, а изражението му стана мрачно.
– У-ха. Точно така. Не, в повечето случаи е добре… в един клуб, наречен „Около света“, на Стейт Стрийт, Чикаго Хайтс. Защо да не…
Флейър свали телефона си и го затвори.
– Той затвори и каза, че е на път – каза той на цялата стая.
Ръката на плешивия вампир напусна рамото на Кира.
– По дяволите, братко.
– Не съм знаел, курво! – Измъкна се Флейър. – Искам да кажа, какви са шансовете?
Кира въздъхна от облекчение, когато чу, че Менчерес е на път, но имаше твърде много подтекст, за да знае дали това означава, че е извън опасност, или не. А и ѝ беше трудно да се концентрира, докато умопомрачителната болка продължаваше да я пронизва.
– Може би ще искаш да я оправиш – заяви вампирът с дрейдовете. – Ако Менчерес идва сам да я вземе, значи тя е по-високо в хранителната верига от обикновена кръвна закуска за един от хората му.
– Може би. Сигурно е наблизо, щом каза, че ще е тук след двайсет минути – почти мрачно отвърна Флейър. – А ако си прав, ще бъде още по-ядосан, ако му каже, че съм я прецакал, но той не може да се убеди сам, че не е било лошо.
Не беше лошо? Вярно, че в сравнение с това, което и бяха сторили гулите, Кира беше в звездно състояние, но колко жестоко трябва да е било времето на Дженифър с него, ако това е, което Флейър смята за „нелошо“.
Дженифър. Още повече срам я обзе. Каква спасителка се беше оказала.
– Колко близо си до Менчерес? – Попита я внезапно Флейър. – Чукаш ли го, или само го храниш?
Кира отвърна глава в мълчалив отказ да отговори. Ако разчете правилно настроението в стаята, Флейър нямаше да посмее да я бие повече, освен ако Менчерес не стигнеше дотук, след което да я остави с Флейър от гняв, че Кира е нарушила думата си. Но тя не вярваше, че Менчерес ще направи това, независимо колко е разстроен от нея за това, че е разкрила, че го познава.
Макар че едва ли така се бе надявала да го види отново.
– Няма да ми отговориш, а? – Каза с блясък в очите Флейър. – Умно момиче, знае, че не мога да я докосна, когато голямото куче идва да я вземе. Но мога да докосна Дженифър, защото тя е моя.
Флейър за миг се озова зад Дженифър, а кътниците му прорязаха тънка червена следа по рамото ѝ. Кира се изправи на крака, преди още да е успяла да се размърда от това колко я боли да се движи.
– Не спя с Менчерес – измъкна тя през стиснати зъби.
Флейър пусна Дженифър. Тя се запъти към другия край на стаята, изглеждаше уплашена, но не и наранена, освен тези две червени драскотини. Дребосъците и Плешивият издадоха звуци, които звучаха като облекчено охкане.
– Това е разтоварващо – промълви Флейър.
– О, да – каза Дредлок. После се засмя. – Знаеш ли колко мъртъв щеше да бъдеш, ако работеше над първата жена, с която Менчерес се е захванал от дълго време насам?
– Щеше да ти смели костите, за да си прави шибания хляб – пошегува се Балди и се разсмя още повече.
– За момент се уплаших – призна Флейър, но сега не изглеждаше уплашен.
Кира погледна настрани от тях. Може би, ако се концентрира много, ще успее да се съсредоточи върху нещо друго, а не върху усмихнатия им смях или върху болката, която се разнасяше по ръката ѝ. Облегна се на стената с добрата си страна, затвори функционалното си око, пое си дълбоко въздух и се опита мислено да се разсее.
За съжаление дори след няколко минути опити никоя медитативна техника, която Кира опита, не можа да издържи на пулсиращата болка в ръката ѝ. Ако Флейър я пуснеше, тя можеше да използва част от кръвта във флаконите в къщата си, за да се излекува. Но можеше ли да вземе част от тези ограничени запаси, като знаеше, че това може да доведе до лишаване на Тина от година или повече живот?
– Чувстваш ли това? – Промълви Флейър.
Кира отвори очи навреме, за да види как двете врати от другата страна на стаята се взривяват навън, изтръгнати от пантите от някаква невидима сила. Те се сгромолясаха на пода с трясък, който сякаш отекна в цялата стая. Флейър, Балди и Дредлок подскочиха и се отдръпнаха.
Тогава в стаята се вмъкна висока фигура с наметало, дългата тъмна коса се развяваше с бързата му крачка, а погледът с цвят на въглен се превърна в пламтящо зелен.
Сърцето на Кира сякаш прескочи един удар. Менчерес.
Очите му сякаш срещнаха нейните, без да се спират над никого другиго в стаята. После Менчерес спря, чертите му се втвърдиха като пясък, превърнат в стъкло. Яростта, която се излъчваше от него, беше осезаема и накара сърцето ѝ отново да прескочи един удар.
Дали нейното пребито състояние беше причината за гнева му? Или Менчерес беше толкова ядосан на нея?