Глава 14
Менчерес слушаше как Кира подпечатва съдбата си, сякаш беше попаднал в ужасен сън. В продължение на няколко застинали мига той почти виждаше как смъртта ѝ се случва пред него; как Радже пречупва врата ѝ с небрежно движение на китката си. Или пък да отвори яремната и врата и да остави Кира да се задушава от собствената си кръв, която се стичаше от гърлото и. Какво ли щеше да е усещането да я гледа как умира? Дали това щеше да му върне антипатията, която изпитваше към живота, преди да я срещне, и да го накара отново да погледне на предстоящия мрак в бъдещето си като на нещо, което трябва да приветства?
Ако Радже беше някой друг, Менчерес можеше да го убие. Можеше да избие всеки вампир в стаята и да скрие всички следи от останките им. Можеше да изравни цялата сграда със земята, така че дори действията му да бъдат записани, те никога да не се върнат, за да навредят на него или на Кира. Всички тези неща можеше да направи, ако не беше усмихнатият пазител на закона отсреща.
– Ах, стари приятелю, вярвам, че най-накрая разчупих непробиваемия ти саркофаг – каза Радже със задоволство. – Тази наистина означаваше нещо за теб, нали? Колко забавно.
Бавно надигащата се ярост започна да се промъква през него, пулсирайки под кожата му, искайки да се освободи, за да се разпилее. Все още можеш да ги убиеш всичките – прошепна той. Подозренията щяха да паднат върху него, но без трупове като доказателство, Менчерес можеше все пак да избегне наказанието на останалите Пазители, което щеше да се стовари върху него и Боунс. Пусни ме на свобода – подкани го яростта с примамлив шепот. Ти ме държиш окован твърде дълго…
– Ей, човече, не исках да се стига дотук – каза Флейър и хвърли нервен поглед между Радже и Менчерес. – Ако каже, че ще държи човека далеч от мен и собствеността ми в бъдеще, това ми е достатъчно…
– Но за мен не е достатъчно – отвърна Радже. – Вие подадохте официално оплакване за опит за кражба на имущество срещу Менчерес, като ме информирахте за това, което неговият човек направи тук тази вечер. Ако не сте имали желание да го направите, тогава трябваше да си мълчите.
– Не знаех, че да ви кажа е като да подам жалба – промълви Флейър.
Радже се усмихна студено.
– Непознаването на закона не е оправдание. Хората и вампирите имат това едно общо нещо. На вампирите обаче не е позволено да крадат един от друг така свободно, както правят хората, и най-вече няма да бъда милостиви към човек за това, че е откраднал от вампир. Смъртта е моята присъда, така че Менкаре, питам те отново, ти ли ще накажеш този смъртен, или аз?
– Той отвлича тийнейджърка и я принуждава да се съблече за него. – Гласът на Кира беше спокоен, въпреки че лицето ѝ беше зловещо бяло. – За теб това не се смята за престъпление, но аз, който се опитвам да освободя същото момиче, заслужава смъртна присъда? Трябва да се срамуваш да се наричаш пазител на какъвто и да е закон.
Раджедеф дори не благоволи да погледне към Кира.
– Отвличането на непотърсен човек не е престъпление. Хората са нашата храна, те нямат същите права като вампирите. Менкаре, времето ти да решиш кой да извърши това наказание се скъсява.
Кира не отговори на това. Не се опита и да избяга, макар че плешивият вампир я хвана за раменете, сякаш очакваше това. Менчерес срещна погледа ѝ, видя ужас и примирение, плуващи в тези бледозелени дълбини, но не и надежда или молба. Тя не очакваше от него да ѝ помогне. Очакваше да умре по прищявка на човек, който изобщо не се интересуваше от нея.
Яростта му започна да се върти по-настойчиво в него, усещайки, че Менчерес е близо до това да я пусне на свобода. Мрачното приемане на съдбата на Кира беше повече, отколкото можеше да понесе. Без значение дали това щеше да свърши с всички тях, той не можеше да позволи на Радже да я обрече на същия мрак, който очакваше него.
Но нямаше да пусне на свобода и зловредната сила в себе си. Веднъж вече беше съсипала живота му. Нямаше да ѝ даде още един шанс да унищожи отново Боунс или народа му.
– Сам ще изпълня смъртната ти присъда, пазителю – каза Менчерес и видя как усмивката на Радже се задълбочи. – Но вярвам, че след това ще я върна от нея.
Усмивката на Радже спадна.
– Присъдата ѝ трябва да бъде наказание, а не награда, която да подобри оскъдното ѝ съществуване – изсъска той.
– Нейната присъда е смърт, която ще бъде изпълнена за нейното престъпление. Но тъй като тя е човек, никъде не е написано, че не мога да я върна като вампир, след като тази присъда бъде изпълнена. Това момиче може и да не познава нашите закони, Пазителю – Усмихна се студено на Манчерес на Радже, като наблегна на думата – но аз съм добре запознат с тях.
– Не си сменял човек от почти сто години – каза Радже, преминавайки на древноегипетския диалект, който беше първият им език.
– Менчерес позволи на недоумяващо изражение да премине през лицето му, преди да отговори на същия език.
– Наистина ли е минал един век? Още по-голяма причина да я сменя. Твърде отдавна не съм обновявал рода си с нова кръв.
– Твоята малка смъртна може да не иска да бъде твоята нова кръв – подигра се Радже.
Той се обърна към Кира. Дишането ѝ беше накъсано, а пулсът ѝ пулсираше достатъчно силно, за да се чува дори при озвучаването на клуба, но въпреки това тя не молеше за живота си. Кира не би разбрала скорошната му размяна на реплики с Раджедеф. Знаеше, че присъдата ѝ е смърт; това, което нямаше да знае, беше дали щеше да бъде върната след това. Зелените ѝ очи изглеждаха още по-бледи с отразяващата се в тях горна светлина, докато се взираше в него, безсилна да контролира каквато и да е съдба, която Менчерес беше избрал за нея.
Плешивият вампир зад гърба ѝ я освободи с лек тласък към Менчерес. Кира едва не се спъна, но възстанови равновесието си и хвърли мрачен поглед към другите лица в стаята, преди отново да срещне погледа му.
Нямаше нужда да чува мислите ѝ, за да знае какви щяха да бъдат те, докато гледаше заобикалящите я вампири. Нямаше надежда, нямаше облекчение, нямаше къде да избяга. И тя беше права.
Онази изпепеляваща ярост отново премина през Менчерес, изисквайки друго решение, освен да наруши смъртността на Кира. Но той знаеше какво е единственото друго решение и то можеше да осъди съуправителя му за престъпление, в което той нямаше никакво участие.
Менчерес хвърли един-единствен поглед към Раджедеф.
– Преди това можеше да спечелиш войната ни, без да се биеш с мен – каза той, отново на техния отдавна мъртъв диалект. – Но сега няма да отида тихо в гроба си. Вместо това, с кръвта на Каин, ще те завлека в твоя.
Раджедеф го погледна изпитателно.
– Никога не съм искал да търсиш собствения си край. Защо мислиш, че те следя? След последния ни разговор се опасявах, че можеш да се самоубиеш, преди да ми дадеш това, което искам. И ти ще ми го дадеш, Менкаре. Скоро.
Менчерес знаеше какво иска Радже от него. Подхлъзването на Пазителя на закона в дома му през миналата седмица беше достатъчно, за да издаде мотивацията му, но Менчерес нямаше намерение да му позволи да постигне целта си. Той си помисли за тъмната празнота пред себе си. Нямаше представа колко време му остава, докато тя го обгърне, но през това оставащо време щеше да открие средствата, с които да довърши Раджеф. Смъртта на Кира щеше да бъде отмъстена. И двамата знаеха, че това не е въпрос на закон. Единствената причина, поради която Раджедеф бе поискал смъртта на Кира, бе, че бе усетил, че това ще го нарани.
Така и беше, а Менчерес възнамеряваше да се увери, че Раджедеф ще усети цялата болка на него и на Кира, преди да свърши. Очите му засияха в зелено и той отблъсна гнева си, но позволи на силата си да се разгърне. Тя изпълни стаята, обгръщайки всеки човек в нея, карайки другите вампири да настръхнат, а Раджедеф да свие поглед. Със силата си, която се разливаше, докато обгърнеше целия клуб, Менчерес му напомняше за единственото нещо, което Пазителят на закона винаги бе искал, но никога не можеше да има.
След това се обърна от погледа на врага си обратно към Кира. Тя не говореше, не молеше, но една-единствена сълза се търкулна по бузата ѝ. Менчерес протегна ръка и я улови, преди да падне от гордата ѝ, силна челюст. Щом я докосна, цялото тяло на Кира започна да трепери.
– Направи го… направи го бързо.
Гласът ѝ беше не повече от шепот и тя не го погледна, но гръбнакът ѝ беше непоклатим. За пореден път смелостта ѝ го порази. Кира имаше дух на воин в елегантната си женствена рамка, защото истинската доблест се проявяваше най-добре, когато поражението беше неизбежно.
Ръката му погали бузата ѝ, усещайки как топлината ѝ се просмуква в пръстите му. После я придърпа в обятията си, чувайки как сърдечният ѝ ритъм се утроява, когато главата му се потапя в гърлото ѝ.
– Менчерес…
– Недей – прошепна той, опирайки пръст в устните ѝ, докато я държеше в неразрушима хватка.
– Не ми казвай, че предпочиташ да останеш в гроба, Кира, защото каквото и да кажеш – аз ще те върна обратно.
След това заби кътниците си в гърлото ѝ, точно в пулсиращата голяма вена, която пулсираше в унисон с пулса на сърцето ѝ. Кира нададе задъхан стон, а ръцете ѝ конвулсивно хванаха раменете му. Менчерес измъкна зъбите си, позволявайки на гореща, сладка кръв да изпълни устата му през тези две пробождания.
Той погълна това богатство, а пръстите му се преместиха от устните на Кира в гъстата ѝ коса. След това отново вкара кътниците си в югуларната и артерия, този път по-дълбоко, като ги потопи до върха. Кира потрепери срещу него, а токсините от кътниците му в комбинация със загубата на кръв я накараха да се люлее на крака. Ръцете му се стегнаха около нея, притискайки тялото ѝ и нежното ѝ гърло към себе си, докато я захапваше за трети път, а трите двойни пробождания изпращаха кръвта на Кира в устата му толкова бързо, колкото той можеше да я погълне.
Цялото му тяло започна да се нагрява, да натежава и да бръмчи от енергията, която поглъщаше с всяко силно глътване. Въпреки че ненавиждаше обстоятелствата, усещането, че кръвта на Кира се влива в него и ги слива по-пълно от всеки сексуален акт, предизвикваше опияняващо вълнение в Менчерес. Никога нямаше да бъде по-близка с никого, отколкото с него в този момент, преливайки го с жизнената сила, която изтичаше от нея, свързвайки ги с връзка, която никога не можеше да бъде разкъсана.
Когато Кира увисна безсилно в ръцете му, а сърдечният ѝ ритъм замлъкна с изключение на няколко упорити, прекъсващи трептения, Менчерес най-сетне се отдръпна от гърлото ѝ. Очите ѝ бяха затворени, устата ѝ леко отворена, тези пълни червени устни сега бяха бледорозови, без да ги вълнува никакъв дъх.
Смъртното и наказание беше платено. Сега да я въведе в нов живот.
Менчерес свали сребърната огърлица на Кира, като уви тънката ѝ верижка около пръстите си. След това заби дългия край на кръстчето във врата си и го разкъса. Придърпа отпуснатата глава на Кира към раната и пожела кръвта му да излезе от него и да влезе в нея. Среброто изгаряше плътта му, заздравявайки по-бавно от рана от друг материал, докато устата на Кира се пълнеше с неговата – тяхната – кръв.
Той усети как тялото ѝ реагира на кръвта, макар че в началото не помръдна нито един мускул. Менчерес наклони главата ѝ назад, изпращайки тази кръв в гърлото ѝ и по-дълбоко в тялото ѝ. Отново впи кръста и в шията му, разкъсвайки още една дупка, желаейки да вкара в нея повече от тяхната съединена кръв заедно със силата си. Този път не му се наложи да помага на Кира да погълне кръвта му; гърлото ѝ работеше дори когато сърцето ѝ замлъкна за последен път.
Менчерес я притисна до шията си и погали косата ѝ, докато усещаше как зъбите на Кира се впиват в същото място, което той бе разкъсал с кръста си. Едно остро убождане по-късно и тя бе разкъсала кожата му, а животът и силата в кръвта му инстинктивно я призоваваха. Тя впи зъбите си по-силно в него и започна да смуче, докато силни, разтърсващи тръпки обгръщаха тялото ѝ.
Той отпусна увитата си с огърлица ръка от гърлото си и я използва, за да подпре Кира, докато спускаше и двамата на пода. Никой от останалите вампири не проговори, докато Менчерес седеше с нея в ръце и искаше да влее още от кръвта си в нея, докато тя разкъсваше и дъвчеше гърлото му с все по-голям глад. Леката болка се усещаше прекрасно, защото при всяко отчаяно преглъщане Кира поглъщаше живот от него, точно както той от нея. Да, това беше по-мрачен начин на живот, но по-силен от смъртността, която се бе изплъзнала с отслабването на сърдечния и ритъм.
Живей, Кира. Живей.
Когато тя погълна повече от кръвта, която Манчерес бе изцедил от нея, той я отдръпна, като впрегна силата си, за да я задържи, когато тя щеше да се бори да се върне в гърлото му. Очите ѝ бяха отворени, но невиждащи, проблясваха ту с по-тъмен, ту с по-ярък нюанс на зеленото, а от досегашните плоски горни зъби на Кира се извиваха два кътника.
– Почини си сега – прошепна Менчерес, като я държеше неподвижно.
Последна тръпка я разкъса, после очите ѝ се извъртяха и тя се свлече до него, човечноста ѝ беше убита, новото ѝ вампирско тяло беше в безсъзнание, но скоро щеше да се надигне.