Глава 15
Кира беше попаднала в капана на ревящ ад. Чуваше бумтящите трясъци на срутващата се около нея жилищна сграда, усещаше агонията на пламъците, които опустошаваха тялото ѝ, и се молеше на смъртта да сложи край на болката. И тогава смъртта дойде, като обля обгореното ѝ, разбито тяло със сладко облекчение, облекчавайки мъчението, което я изгаряше отвътре. Хладно, лениво нищо я обгърна, предпазвайки я от огъня, който все още бушуваше около нея.
Трябваше да е мъртва, защото болката беше изчезнала, но странно, Кира все още чуваше грохота на сградата си и усещаше миризмата на изпаренията от пожара. Колко странно, че чуваше и усещаше толкова силно миризми, въпреки че беше мъртва. Освен това тя усещаше и нещо невероятно на вкус. Нещо толкова богато и сочно, че караше дори звуците и миризмите да избледнеят. Имаше нужда от още от това, каквото и да беше то. Да. Още…
После този невероятен нектар изчезна и светлините се разляха над погледа на Кира. Ревът на срутващата се сграда се върна, заедно със задушаващия дим на газа, който сигурно беше предизвикал пожара, но имаше и нещо друго. Кира изхлипа. Сигурно още не е мъртва. Все още не, така че всеки момент щеше да усети отново ужаса от изгарянето на плътта и от тялото…
– Кира.
Името ѝ беше котва, която теглеше съзнанието ѝ напред към реалността. Изведнъж тя видя лицето на Менчерес точно пред себе си, очите му бяха като черни диаманти, а кожата му – съвършена като цветен кристал. Тя не беше попаднала в капана на пожара в апартамента. Беше се случило нещо друго.
Менчерес. Той я беше убил… и я беше върнал обратно.
Зад гърба ѝ отново се разнесе онова бумтене, а мирисът на газ се издигна над по-тъмната, по-сладка миризма, която беше навсякъде около нея. Кира се опита да избяга от онова, което бе издало такъв ужасен взривен звук, но Менчерес я притисна. Щом ръцете му докоснаха кожата ѝ, през нея премина тласък. Имаше чувството, че цялото му тяло е наелектризирано и изстрелва токове право в нея.
– Това са само двигателите на самолета, Кира. Не си в опасност.
Този взрив се разнесе отново, толкова силен и стържещ, че не можеше да е самолетен двигател. Кира се огледа наоколо, но всичко се сливаше в едно размазано петно, докато Менчерес не я хвана за брадичката и не я принуди да гледа само към него.
– Остани неподвижна. Все още не си се приспособила към новите си сетива. Те ще ти се сторят непреодолими, но скоро ще свикнеш с тях.
Новите ти сетива. Сред изпепеляващото напрежение, което се впиваше в нея от ръцете на Менчерес, тряскащите звуци около нея, онази маслено-силна смесица от аромати и светкавиците, които сякаш изгаряха очите ѝ, съзнанието на Кира бе завладяно от една-единствена, невероятна мисъл: Тя вече не е човек.
– Аз съм… ти… . . Аз не съм …
Тя не можеше да го изрече на глас. Шокът я връхлетя, когато осъзна, че макар да е използвала въздух, за да говори, не диша. Почти сляпо протегна ръка, за да опипа врата си. Нищо, освен гладка неподвижност под пръстите ѝ, където би трябвало да е пулсът ѝ.
Аз съм вампир.
Менчерес не каза нищо, а ръката му все още галеше лицето ѝ. Едва тогава погледът ѝ престана да се плъзга достатъчно, за да забележи останалата част от него. Той все още носеше същата риза от времето, когато го беше видяла за последен път, но сега на предната ѝ част имаше големи червени петна.
Дали това беше нейната кръв? И Радже. … дали злият, усмихнат вампир, който беше поръчал убийството ѝ, също беше тук? Погледът на Кира се завъртя наоколо, но всичко отново започна да се размива.
– Нещо не е наред с очите ми… кой още е тук? – Попита тя и паниката ѝ започна да се засилва.
– Никой освен мен, Горгон и пилота не е на този самолет. Както казах, ти си в безопасност.
В безопасност? Кира се пребори с истеричния си смях. Предполагаше, че е в безопасност, тъй като вече беше мъртва.
Менчерес седеше пред нея, тъмният му поглед беше мрачен, едната му ръка беше на рамото ѝ, а другата галеше лицето ѝ. Тя примигна, забелязвайки, че той изглежда по-жизнен. Поразителните черти на лицето му бяха по-ясно очертани, ръждиви отблясъци правеха косата на Менчерес по-богат нюанс на черното, очите му бяха оцветени с най-слаби сребърни петънца, а кожата му… кожата му беше като пясък на слънце, златисто-кремава смес, която се усещаше наелектризирана от искрящата от него сила.
Повече от красив – великолепен. Менчерес, нейният убиец. Нейният спасител. За Кира това беше твърде много, за да го обработи.
– Не ме докосвай – прошепна тя и отвърна поглед.
Ръцете му се отпуснаха. Чувството на съжаление се плъзна по емоциите ѝ, изчезнало толкова бързо, че Кира не беше сигурна дали го е почувствала, или е било халюцинация, както при адския апартамент.
Този взрив продължаваше да се разнася навсякъде около тях. Тя погледна настрани, този път нещата се люшкаха по-малко в погледа ѝ, за да види, че наистина се намират на малък самолет. Един поглед надолу разкри, че Менчерес не беше единственият с червени пръски отпред. Това не беше костюмът, с който, ах, беше умряла, но все пак беше покрит с нещо лилаво, което миришеше на течен захарен памук.
Кира подсмъркна, без да се замисля, носът ѝ почти се пръсна от наплива на аромати, твърде много, за да ги различи. Над всички беше опияняващият, пристрастяващ аромат, идващ от червените петна по ризата ѝ. Тя я сграбчи и натъпка материала в устата си преди следващата си последователна мисъл, хленчейки от силната болка, която се разрази в гърдите ѝ.
След това нещо прекрасно се изля в гърлото ѝ. Богато, опияняващо, жизнено, необходимо, то охлади онзи мигновен изблик на агония, успокоявайки я отвътре навън. Тя дори не съзнаваше, че е затворила очи, докато размазваща светлина и движение не замениха моментната спокойна празнота на зрението ѝ.
– Какво ми е? – Успя да попита Кира, опитвайки се да спре безумното накланяне, когато се огледа наоколо.
Чертите на Менчерес се размиха, преди да изкристализират в следващия момент. Той беше над нея, а косата му се спускаше около него в тъмна завеса. Ако беше права, твърдата, трепереща плоскост на гърба ѝ беше подът на самолета. Беше ли паднала? Не си спомняше да е правила това. Нещо мокро покри лицето и устата ѝ. Без да може да се спре, Кира го облиза. През нея премина тръпка на удоволствие, почти толкова силна, колкото и при оргазъм. Какво беше това?
– Ти си в разгара на кръвната лудост. – Гласът му погали ушите ѝ, карайки я да потръпне отново. Звуците, гледките, ароматите, вкусовете, текстурите . … всичко това беше твърде много. Имаше чувството, че е на път да се пръсне от кожата си.
– Ще намалее – продължи Менчерес. Кира откри, че се навежда към гласа му, сякаш той можеше да я докосне физически със същия ефект, с който галеше сетивата ѝ. – Дотогава не мога да те пусна на свобода. Ще убиеш, Кира, и ще съжаляваш за това.
– Не… – изстена тя и затвори очи. Това не е реално. Не е реално.
В следващия миг в гърлото ѝ се изля още блаженство, по-тежко от вода, по-сладко от сироп. Тя преглътна, гърбът ѝ отново се изви, стремейки се да се доближи до какъвто и да е източник, въпреки че не можеше да помръдне ръцете си, за да го хване.
– Ще се грижа за теб – обеща коприненият, дълбок глас. – Ще се погрижа да преминеш през това.
Не е реално, не е реално, не е реално – продължи да си пее Кира в ума си. Нищо толкова интензивно не можеше да бъде истинско.
И през взривяващите се звуци на двигателите, вибрациите от пода, този прилив на болка и блаженство, който се разрастваше и се издигаше в нея, течния екстаз, който се стичаше в гърлото ѝ, и шоковете, които усещаше всеки път, когато Менчерес я докосваше, тя отново чу гласа му.
– Прости ми.
Менчерес наблюдаваше лицето на Кира, докато лежеше до нея в леглото. Тя не се беше размърдала от сутринта. Първите слънчеви лъчи я бяха накарали да заспи дълбоко, както се случваше с всички нови вампири. Сънят ѝ улесняваше престоя им в населените с хора места, като например частното летище, на което кацна самолетът му, и колите покрай него по пътя към къщата му в Джаксън Хоул, Уайоминг. Менчерес беше избрал това място внимателно. Най-близките му съседи се намираха на поне една миля разстояние във всички посоки, а Горгон се беше погрижила за незабавното преместване на хората, които бяха отседнали там, щом пристигнаха. По-малко звуци, изкушения и ограничения в близост до Кира беше най-добре, докато тя се справяше с новото си състояние.
Въпреки че все още щеше да ѝ е трудно. Обикновено хората, избрани да станат вампири, преминаваха през продължителен период, в който поглъщаха вампирска кръв във все по-големи количества. Това им даваше представа какво ще бъде усещането за новия глад, сетива и увеличена сила, което правеше окончателната промяна по-малко шокираща. Кира нямаше такава подготовка. Отначало всичко щеше да бъде зашеметяващо за нея.
А и тя не беше избрала този преход по своя воля. Това щеше да е най-голямото препятствие, което трябваше да преодолее. И все пак Менчерес знаеше, че не би могъл да постъпи по друг начин. Ако трябваше да избира между смъртта на Кира и това тя да го презира, той винаги щеше да избере да бъде обект на омразата ѝ, а не инструмент за нейното постоянно унищожение.
Чакълът, който се разпиля по пътя, съобщи, че Горгон се е върнал. Манчерес изпита облекчение. Кира беше изпила почти всички торбички с кръв, които той набързо беше откраднал от болницата по пътя им от стриптийз клуба до самолета му. Животинската кръв би била достатъчна при отчаяни обстоятелства, но той подозираше, че ако Кира се събуди от съня си и се окаже, че се храни от мъртъв елен, щеше да таи още по-голяма неприязън към него.
– Тя вече събуди ли се? – Извика Горгон веднага щом влезе в къщата.
– Още не. – Менчерес погледна към изтичащите слънчеви лъчи, които се напрягаха през пукнатината в завесите. Скоро щеше да стане. Най-късно до настъпването на нощта.
Горгон влезе в спалнята, носейки хладилна чанта от стиропор, която постави на пода. – Това трябва да стигне до зори. Ще се върна навън да донеса още. Тук няма много болници и ще се чувствам зле, ако им взема целия запас.
Както и Менчерес, макар че и в този случай нещата, които щеше да направи, за да защити Кира, изместваха загрижеността му за неприятностите, които можеше да причини на някои непознати смъртни.
– Осигури и прясна кръв. Ако се наложи, пренеси някои от моите хора в близките хотели.
– Ще го направя. – Горгон хвърли поглед към спящата форма на Кира. Менчерес я беше изкъпал и преоблякъл отново, като я покри с дебелото одеяло върху нея. Не беше необичайно за новите вампири да изпитват необясним студ, докато се приспособяват към променената си телесна температура, а дори и през пролетта на тази голяма надморска височина беше по-хладно, отколкото в Чикаго.
– Пазителят беше прав. Чувстваш нещо необичайно към нея. Когато си около нея, ароматът ти се променя, а защитата ти се изплъзва повече, отколкото някога съм виждал да се случва – каза тихо Горгон.
Менчерес върна емоциите си обратно в стената, която прекъсваше способността на другия вампир да ги усеща.
– След това, което и направих, мисля, че няма значение.
– Ти нямаше избор. Щом Кира приеме това и се приспособи към това да бъде вампир, тя ще спре да ти се сърди. – Тогава Горгон се усмихна. – Макар че междувременно може да е забавно да я наблюдаваш. Никога досега не ти се е налагало да се трудиш, за да съблазниш жена, нали?
– Да – каза той.
Всъщност досега на Менчерес не му се беше налагало да привлича жена в леглото си със сладникави думи или страстно преследване.
– Дори и да беше така, като се има предвид дългото ми безбрачие, това би ме направило много непрактичен, ако използвам съвременния израз – отбеляза сухо той.
Горгон се засмя.
– Като карането на колело, някои неща никога не се забравят.
Менчерес си пожела единствената пречка между него и Кира да бъде предизвикателството да я спечели. Ако беше така, щеше да се радва на възможността да спечели доверието, обичта, тялото и – дай Боже – сърцето ѝ. Но за пореден път черната празнота в бъдещето му беше истинското препятствие.
– В момента имам по-големи грижи – беше всичко, което Менчерес каза.
Усмивката на Горгон избледня.
– Раджедеф.
Менчерес въздъхна и затвори очи.
– Знам какво иска и трябва да се уверя, че няма да намери начин да ме принуди да му го дам.
– Трябва да кажеш на Боунс.
Очите му се отвориха.
– Не. И ще ми се закълнеш, че няма да го направиш.
Горгон изглеждаше разтревожен, но кимна.
– Ако настояваш. Той обаче ще чуе за Кира. Обзалагам се, че онези трима вампири в клуба вече са подпалили текстовите съобщения и телефонните линии, говорейки за нея.
Без съмнение Флейър, Дредлок и Балди бяха разказали на други за събитията от миналата вечер, но Менчерес не се притесняваше, че Боунс ще научи за Кира. Той щеше да разбере за нейната важност за него веднага щом отвори плика с наследството, който Менчерес му остави. Сега единствената разлика беше, че Боунс щеше да чуе за Кира преди това, но беше наложително да не научи за нарасналата враждебност на Раджедеф. Самата Кат съвсем наскоро бе избегнала сблъсък със смъртта от един от Пазителите на закона. Нито тя, нито Боунс можеха да рискуват да разгневят друг Пазител за дълго, дълго време, ако искаха да останат живи.
Още повече че борбата с Раджедеф се беше зародила много преди Боунс да се роди. Менчерес нямаше никакво намерение да остави съуправителя си да води тази битка вместо него. Той трябваше да я спечели.
Теченията в стаята се промениха и започнаха да се концентрират над леглото. Менчерес погледна към Горгон, който безмълвно извади от хладилника торбичка с кръв.
Той вдигна Кира с едната си ръка, а с другата взе торбичката с кръв от Горгон и се отправи към банята. Събуждането в напоено с кръв легло едва ли щеше да облекчи стреса на Кира от това, че е нов вампир.
От друга страна, събуждането в напоена с кръв баня вероятно нямаше да я накара да се справи много по-добре, но поне беше по-лесно да се почистят плочките, отколкото килима и чаршафите.
– Искаш да изчакам или да тръгна сега, за да събера още кръв? – Попита Горгон.
Менчерес хвърли още един поглед към Кира, която бе започнала да трепери – предвестник на това да се втурне в съзнание с изгарящ, безсмислен глад.
– Можеш да тръгнеш. Аз ще се погрижа за нея.
И щеше да го направи през времето, което му оставаше.