Джанин Фрост – Вечната целувка на мрака – книга 2 -част 17

Глава 16

Кира седеше в креслото до камината и чуваше пращенето на пламъците толкова остро, сякаш ставаше дума за отсичане на дървета. Все пак тя искаше огъня. Топлината му беше нежен пашкул и се отразяваше по-меко на очите ѝ, отколкото отблясъците от осветлението на високите полюлеи или настолните лампи. Сега можеше да вижда и в пълен мрак, но не искаше всички светлини да угаснат, за да и напомнят за това. Достатъчно трудно се справяше с периодичните студени тръпки, кътниците, които я бодяха в устните без предупреждение, шумотевицата навън от гората и, о, да, силните и припадъци, при които идваше с кръв, стичаща се по лицето ѝ, и изгарящо желание за още от нея.
Имаше само думата на Менчерес, че не е наранила никого по време на тези затъмнения. Е, това, както и хладилника с бързо намаляващи торбички с кръв. Менчерес каза да не се притеснява, че Горгон ще се върне с още до зори. Мисълта едновременно отврати и облекчи Кира. Никой нямаше нужда да ѝ казва, че точно сега е заплаха за всеки – или за каквото и да било – с пулсиращо сърце, но макар че тялото ѝ жадуваше за червената течност с безгранична свирепост, умът на Кира все още не можеше да се примири с факта, че пие кръв. Човешка кръв. Би го сметнала за форма на канибализъм, само че самата тя вече не беше човек.
Тя се облегна назад – и столът се сгромоляса под нея, като я стресна. Още по-изненадващо беше, че в момента не се беше проснала на дървения под, а гледаше надолу към счупения стол с шала, който все още беше около раменете ѝ. Дали беше скочила, преди столът да падне? Боже, наистина ли беше толкова бърза сега?
Изтръпване по кожата ѝ съобщи, че Менчерес е влязъл в стаята. Движенията му бяха почти безшумни; само ароматът му и слабото шумолене на дрехите му щяха да издадат присъствието му, ако Кира не го усещаше. Дори не ѝ беше нужно да се обръща, за да разбере колко разстояние ги дели. Колкото по-силна ставаше тази вибрация по кожата ѝ, толкова по-близо беше Менчерес.
Дали всички хора щяха да се чувстват така, сякаш имат около себе си собствена форма на наелектризирано силово поле? Или това се отнасяше само за вампирите? Кира не искаше да пита. Не беше сигурна, че ще може да се справи с повече информация точно сега.
– Не знам какво стана, столът просто се счупи – каза тя. Толкова за това, че щеше да получи малко време за себе си. Не беше останала сама и десет минути, преди столът да се саморазруши под нея.
– Остави го. Аз ще се погрижа за него.
Дори гласът му звучеше по-различно, отколкото преди да се събуди като немъртва. Беше по-дълбок, нюансите от акцента му бяха по-богати – и сякаш се стелеше около нея като гъста, приканваща мъгла.
– Мога да го изчистя.
Кира тръгна да вдига най-голямото парче от стола, когато дървото се разцепи в ръката ѝ. Тя примигна и опита отново, но се случи същото. Сякаш столът се разпадна веднага щом го докосна.
– Какво? – Започна тя.
Менчерес се премести до нея, близо, но без да я докосва. Всеки път, когато имаше продължителен пристъп на осъзнаване, като този, той се съобразяваше със заповедта ѝ да не я докосва. Знаеше, че това не е така по време на кръвопролитните ѝ затъмнения, но не можеше да го обвинява за това.
Разбира се, с неговия аромат и тръпнеща аура, която се лееше над нея, Менчерес можеше и да я докосва. Като прибавим и гласа му, Кира се чувстваше погълната само от присъствието му.
– Не си свикнала с новата си сила. – Той се спусна надолу и хвана парче от дървения подлакътник. То не се разпадна на парчета, както беше станало с нея. Той го протегна към Кира.
– Опитай се да вземеш това, но много внимателно.
Тя хвана дървото – и то се разпадна в ръката ѝ. Разочарована, Кира се завъртя, но само за да усети как нещо я боде в глезена. Тя погледна надолу. Десният ѝ крак беше преминал през дървения под.
– Какво, по дяволите? – Възкликна тя и издърпа крака си навън. Още част от пода се издигна заедно с него, оставяйки парцалива дупка.
– Както казах, не си свикнала със силите си – отбеляза Менчерес, без порицание да оцвети тона му, въпреки че тя току-що беше съсипала стола и пода му. – Това е още една причина, поради която не можеш да бъдеш сред хора, докато не се аклиматизираш към новите си способности.
Тя не можеше дори да се люлее на стола или да тропа с крак, без да причини огромни щети? Като прибавим това към безумните кръвоизливи на всеки час, тя се беше превърнала в ходеща машина за смърт!
Очите на Кира горяха, сякаш ги бяха напръскали с лимон, а твърде острото ѝ зрение стана розово и размазано. Дали някога щеше да може да прегърне сестра си отново? Или щеше да смаже Тина така лесно, както беше съсипала този стол, ако я докоснеше?
– Проклет да си за това – задави се тя и се обърна от погледа на Менчерес. И веднага след това и се прииска да не го беше казвала. Не беше честно да го обвинява. Беше направил всичко възможно да ѝ помогне, както преди пристигането на Радже, така и след това, когато кривокракото ченге направи онази смъртоносна присъда срещу нея.
С ъгълчето на окото ѝ изглеждаше, че думите ѝ нямат никакъв ефект върху Менчерес, но вълна от тъга заля съзнанието ѝ. Кира се успокои. Тя не беше тъжна. Беше ядосана, объркана и вече започваше отново да огладнява, но не и тъжна.
Дали тази тъга беше от него? Можеше ли сега наистина да усеща емоциите му, както усещаше силата му и докосването на гласа му?
Кира си спомни последните думи, които бе чула като човек: Независимо какво казваш – аз те връщам обратно. Дали Менчерес беше тъжен, че е принуден да я убие, или съжаляваше за решението си да я върне като вампир? Кои бяха истинските му чувства: предишното му, пренебрежително отношение към нея пред Радже вчера? Или колко грижовен беше, когато за пръв път дойде в клуба и я излекува? Не беше положил никакви усилия да я види, след като я пусна, но тогава Радже, след като нареди смъртта ѝ, намекна, че може да каже, че Менчерес се грижи за нея.
Преди чуденето какво мисли за нея мистериозният вампир беше източник на мрачните, тайни представи на Кира, но сега беше наложително да знае. Менчерес беше променил самото ѝ съществуване и се беше превърнал в ключова фигура в новия ѝ живот, но тя нямаше представа дали той я смята за нищо повече от временен дразнител.
Тя го погледна и забеляза, че обичайното му безстрастно изражение си остава на мястото. Нямаше значение. Искаше да получи някакви отговори, преди да изгуби ума си в поредното затъмнение или съзнанието си в настъпващата зора.
– Защо хипнотизира шефа ми, за да ми даде кола и повишение на заплатата? – Попита тя, като почти се напрегна в концентрацията си, за да види дали може да усети някакви емоции от него.
В подсъзнанието ѝ се появи слаб оттенък на изненада, който после изчезна. Кира почти изохка. Това не можеше да е от нея; тя не би се изненадала от собствения си въпрос!
– Това си ти, нали? – Попита тя, без да даде време на Менчерес да отговори на другия ѝ въпрос. – Невероятно, вече те усещам.
Също толкова внезапно около него сякаш се захлопна стена, която отряза всичко от Кира, дори тръпнещата вълна на аурата му.
– По-добре би било да се концентрираш върху управлението на силата си и консумацията на кръв – каза Менчерес с хладна дистанцираност в тона си.
Тя пристъпи към него, без да се интересува, че усеща как подовете скърцат и се огъват под краката ѝ.
– Не, не е така – избухна тя. – Нямаш право да се ограждаш от единствения индикатор, който имам за това какво мислиш. Ти ме уби вчера и ме върна в съществуване, в което всичко е различно, особено аз. Но това, което е почти толкова плашещо, е, че не знам дали това означава нещо за теб, освен едно голямо, скучно неудобство. Така че дай ми нещо. Може да са думи, нескрито изражение, проблясък на емоциите ти, каквото и да е, но го направи сега, защото имам нужда от намек за това къде се намирам с теб.
Ако Кира все още можеше да диша, щеше да се задъха от емоциите, които се въртяха в нея, но тя беше неподвижна като вампира отсреща, докато чакаше отговора му. Менчерес не изгуби неразгадаемата си маска, нито пък се срути онази невидима стена около него, но най-сетне наклони глава.
– Работиш до късно през нощта и както беше повече от доказано в деня, в който се запознахме, не беше безопасно за теб да ходиш до и от работното си място.
За секунда Кира не разбра за какво говори. После си спомни за първоначалния си въпрос към него и през нея премина разочарование. Цялото това време, което беше прекарала в търсене на Менчерес, се основаваше на предположението ѝ, че действията му с шефа ѝ означават, че той иска да я види отново. Колко много е грешала. Всъщност грешеше жестоко. Това не беше нищо повече от небрежен жест, направен от съжаление. Внимавай какво си пожелаваш – помисли си мрачно тя. Беше успяла в стремежа си да види отново Менчерес, но това струваше живота на Кира.
– Благодаря – каза тя тихо. – А сега ми кажи защо не ме остави да остана мъртва?
Менчерес погледна настрани, а лицето му стана още по-нечетливо, ако това беше възможно.
– Решението на Радже беше злоупотреба с властта му. Единствената причина, поради която те осъди толкова сурово, беше враждебността му към мен, така че най-малкото, което можех да направя, беше да се погрижа да не останеш мъртъв.
Поредният жест на съжаление, помисли си Кира и поклати глава с недоверие. Колко блестящо жалко е да знаеш, че сегашното ѝ съществуване се дължи само на злобата на един вампир и на угризенията на съвестта на друг. Ако само се беше държала настрана от Менчерес, след като той я пусна, щеше да има нова кола, повишение на заплатата, сестра, чийто живот не беше трагично прекъснат, няколко приятели, безотговорен, но донякъде любящ брат и случаен социален живот. Но не, тя бе захвърлила всичко това, преследвайки вампир, който вероятно не ѝ бе отделил нито една мисъл, откакто я бе захвърлил на онзи покрив. Глупачка – изруга Кира.
– Не е нужно да се страхуваш, че всичко от предишния ти живот е изгубено за теб – продължи той и почти накара Кира да се засмее. – След няколко месеца би трябвало да имаш достатъчно сили след зазоряване, за да се върнеш към работата си. А само след седмица-две би трябвало да имаш достатъчно контрол над глада и способностите си около хората, за да възобновиш срещите със семейството си…
– Ти просто не го разбираш, нали? – Прекъсна го тя, като в нея се надигна безразсъдство. – Всичко това – това, че изведнъж си станал нещо друго, е достатъчно лошо, но да знаеш, че единствената причина, поради която не съм в гроба, е не защото животът ми е значел нещо за теб, а защото си смятал, че това ще балансира някакви въображаеми везни на справедливостта. … ами, това е гадно. И да, осъзнавам иронията на това твърдение.
Нещо мокро се плъзна по бузата на Кира. Тя го забърса и с изненада видя розовата течност по пръстите си. Дали това бяха сълзи? Можеше ли все още да плаче, въпреки че вече беше вампир?
Преди да успее да се замисли върху това, Кира се разкъса от болка, която ѝ стана твърде позната. Тя се наведе, държейки се за стомаха, сякаш можеше някак да натъпче нуждата си от кръв обратно в себе си.
Вятърът, който повдигаше косата ѝ, беше единственият индикатор, който имаше, че Менчерес си е тръгнал и се е върнал в миг на движение. В ръката си държеше две от тези проклети червени торбички и вътрешният скок, който Кира усети, когато ги видя, я накара да се изкриви от зверски пориви. Искаше ѝ се да изхвърли торбите през прозореца от отвращение. Искаше и се да ги изтръгне от ръцете на Менчерес и да ги погълне с бесни глътки.
Той протегна една от торбите към нея, но Кира отвърна поглед. Не искаше да пие повече кръв. Беше грешно, гадно…
Двойни болки в долната устна подсказаха на Кира, че кътниците ѝ са се откъртили от горните зъби, което доведе до дразнещ меден вкус в устата ѝ. Още повече болка се разнесе из тялото ѝ, омразното усещане, че е изгорена отвътре навън, се засили до свирепа степен.
В следващия миг Менчерес я прегърна, притиснал до устата ѝ хлъзгавия пакет.
– Трябва да го направиш.
Тя разбра, че се е впила в нея, едва когато невероятно облекчение запълни предишното мъчение в нея. Кира усети, че започва да плува, че умът ѝ изтръпва от прилива на възбуда и глад, но преди да се изгуби в чернотата, нещо я подразни в подсъзнанието. Нещо, което беше твърде разсеяна, за да долови, когато Менчерес за първи път ѝ каза защо е хипнотизирал шефа ѝ, за да ѝ даде колата и повишението. Работила си до късно през нощта…
Имаше само един начин, по който Менчерес можеше да разбере какви часове е работила Кира през тази седмица. Той я е следил.
Менчерес вървеше до Кира в гората. Въздухът беше приятно хладен в предпразничните часове, но Кира носеше дебел пуловер и панталони, сякаш беше много по-студено. Докато вървеше, тя изглеждаше заета със земята, а очите ѝ от време на време се стрелкаха настрани само когато нощните животни се стреснеха от присъствието им.
Той не каза нищо, оставяйки я да се приспособи към потока от околностите, който заливаше сетивата ѝ. Беше се събудила няколко часа преди здрач на втория си ден като вампир, настоявайки да се изкъпе сама, след като засити глада си с пресните торбички, с които Горгон се върна. Както я предупреди Менчерес, това не доведе до положителни резултати. Кира изтръгна вратата на душа, когато се опита да я отвори, а след това изтръгна кранчето от стената, когато се опита да изключи водата, след като приключи с душа без врата. След това разочарованието ѝ от невъзможността да контролира силата си доведе до нов пристъп на глад, което също не беше изненада. Гневът и желанието да се хранят бяха тясно свързани за новите вампири, а с всички емоции на Кира, изострени до неизследвани досега нива, през следващите няколко дни тя щеше да бъде рояк от изменчивост.
– Не ми се струва правилно да не виждам мрака – каза Кира, като най-накрая наруши мълчанието си. – Знам, че е нощ, но вместо това ми прилича на по-остър, облачен следобед със слънце, от което не ме болят очите. Вече няма сенки. Само петна от сянка. Колко време ти трябваше, за да свикнеш, че няма тъмнина?
Менчерес се опита да си припомни първите си дни като вампир. Беше толкова отдавна, че имаше чувството, че трансформацията се е случила с някой друг. Помнеше глада, когато се събуди за първи път; никой вампир не забравя това. Но не можеше да си спомни как е изглеждала истинската нощ, когато беше човек, затова не можеше да си спомни колко време му е отнело, за да спре да му липсва.
– Голяма част от тези първи дни съм забравил – призна той.
– Защото си по-възрастен от мръсотията, нали? – Кира му хвърли косо поглед. – Така че кажи ми, дали и на теб ти прилича на площадка за разрушаване тук? Или с годините си се научил да настройваш фоновия шум?
Той се съсредоточи за кратко върху звуците, които изпълваха гората. Не, не си беше направил труда да им обърне внимание, освен да прецени дали са естествени, или представляват заплаха, която трябва да бъде елиминирана. Дали просто се беше научил да ги заглушава, както описа Кира? Или пък беше толкова изморен, че вече не го интересуваше дали щурците пеят, листата танцуват, клоните се търкат, протягайки ръка един към друг, или животните, които ловуват, за да се прехранват или да си намерят компания, намират плячка?
– Научаваш се да избираш върху какво да съсредоточиш вниманието си – отвърна той.
Това беше вярно. Може и да не обръщаше внимание на звуците в гората, но можеше да каже на Кира всеки нюанс от това как се е променил ароматът ѝ, докато вървеше редом с него. Или пък колко пъти очите ѝ бяха пламвали с изумруд, когато зърнеше нещо с туптящо сърце в близост до нея.
Кира спря да върви, обръщайки лице нагоре към дърветата. – Светулки. Не съм ги виждала, откакто бях дете. С Тина ходехме в гората край старата ни къща, за да се опитаме да ги хванем…
Менчерес също спря, следвайки погледа ѝ към светещите насекоми, разпръснати из въздуха. В гласа ѝ се долавяше още една тъжна нотка на спомен, с която той не можеше да се свърже. Дори и да си спомняше детството си, нямаше братя и сестри на неговата възраст, а родината му беше оголена от подобни същества.
Но тези спомени имаха стойност за Кира, свързваха я с нещо изгубено от младостта ѝ. Той погледна профила ѝ. Главата ѝ беше отметната назад, пълните ѝ устни бяха леко разтворени, а бледата линия на шията ѝ беше с ярък, изкусителен релеф на фона на гората. Тя изглеждаше толкова красива. Почти неземна. Въпреки че знаеше, че е по-добре, той не можа да се насили да отвърне поглед.
Може би нямаше да може да сподели спомените ѝ за преследването на светулки като дете, но можеше да ѝ даде нов спомен за гората. Такъв, какъвто никой друг не би могъл да повтори.
Менчерес изпрати струйки от силата си по земята, като ги уви около цветовете на няколко близки диворастящи цветя. Един по един откъсна тези цветове, докато не получи стотици бледолилави, сини, жълти и бели цветя, които се носеха над храстите. Кира не забеляза това. Тя все още се взираше в светулките.
Бавно той върна силата си, докато случайно разпръснатите цветчета започнаха да се събират в един голям облак.
Очите на Кира се разшириха, когато видя как мъглата от цветя се понесе към нея на земята. По тялото ѝ премина тръпка.
– Усещам енергията, която идва от теб. Какво правиш с тях?
Тя не го погледна, докато го питаше. Менчерес не отговори, но изпрати силата си с друга вълна, като групира цветята в комета, която се потапяше и се носеше около върховете на дърветата в сложен балет. Кира издаде звук между въздишка и смях, а лицето ѝ бе изпълнено с удивление вместо с болката и травмата от последните два дни.
Въпреки това тя не го погледна, а продължи да наблюдава танцуващите цветя. Менчерес разшири предишната си кометна форма в един дълъг пояс. Изпрати това нежно ароматно знаме през серия от възходящи вихри, преди да събере цветовете в кръг на няколко метра над главата на Кира. След това постепенно разшири кръга и го спусна около нея, като я обгърна в обвивка от цветя.
Тя се вгледа в пръстените от диви цветя, които я обграждаха, протегна ръце, но не ги докосна. После най-сетне погледна към Менчерес, а зелените ѝ очи светнаха със сянка, не по-различна от тази на светулките, на които се беше възхищавала преди.
– Остави ги.
Гласът ѝ беше по-нисък, мелодичното му шумолене се увиваше около него със собствена невидима притегателна сила. Менчерес отпусна силата си, освобождавайки цветята да се понесат леко към земята около нея. После нещо в него се сви, когато Кира бавно тръгна към него.

Назад към част 16                                                          Напред към част 18

 

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!