Глава 17
Кира задържа погледа му, докато скъсяваше разстоянието помежду им. Беше тръгнала на тази разходка с намерението да се конфронтира с него за това, че я е преследвал. Да разбере дали Менчерес е бил мотивиран от подозрение или от желанието да я види отново, но сега това не беше необходимо. Тя усещаше жаждата му за нея. Тя се просмукваше от стената, с която се ограждаше, на все по-широки струи, докато се превърна в осезаема сила, невидима, но навсякъде.
И това разпали в нея глад, който почти я постави на колене. Искаше да докосне кожата му, да опита вкуса на устата му и да свие ръце в дългата му коса, докато той я взема в обятията си с нещо различно от закрилничество. Пулсиращата енергия в нея се засили, докато тя се приближаваше, почти на една ръка разстояние, нетърпелива да усети как той я обгръща с тялото си, а не само със силата си.
– Кира.
Гласът му беше тих и той вдиша, след като го каза, сякаш вдишваше името ѝ. Тя се протегна, а ръцете ѝ почти изгаряха от желание да се свържат с плътта му. Менчерес ги улови, но я задържа далеч от себе си, а аурата му на нужда се смени с разочарование.
– Ти наистина не искаш това.
Тя почти се разсмя на абсурдността на това твърдение. Не можеше ли да усети как в нея се надига болка, твърде силна, за да бъде наречена желание, твърде дълбока, за да бъде просто похот? Ако тя усещаше емоциите му, които преминаваха през бариерите му, не можеше ли и той да усети нейните?
– Искам това. Теб. Всичко това.
Докато говореше, тя долепи тялото си до неговото, въпреки че той все още държеше ръцете ѝ далеч от себе си. Досегът с тялото му, дори покрито с дрехи, беше достатъчен, за да предизвика шок у Кира. Тя затвори очи, а от гърлото ѝ се изтръгна стон. Силата му се впиваше в нея навсякъде, където се докосваха, а той се чувстваше толкова добре, че почти я болеше.
От него също се изтръгна рязък звук, толкова дълбок и първичен, че още топлина заля слабините ѝ. Кира се опита да освободи ръцете си от хватката му с цялата си неконтролируема сила, но Менчерес я задържа без усилие, дори не промени позицията си. Главата му се наведе, косата му се отърка в лицето и шията ѝ като чувствени копринени къдрици.
– Това не е това, което чувстваш. Това са новите ти сетива – каза той, а гласът му спадна почти до ръмжене. – Те те карат да усещаш неща, които може би не са истински…
– Чувствах това към теб и преди – прекъсна го Кира, а нуждата огруби тона ѝ. – Дори когато ме държа в плен, но особено след като ме пусна. Не ми казвай, че това, което чувствам, не е истинско, и дори не се преструвай, че и ти не ме искаш.
Не я интересуваше колко предизвикателно звучи това. Със същата невъзмутима, еднозначна яснота, която бе усещала преди само в сънищата, единственото, което Кира знаеше, бе, че го иска и че той изпитва същото към нея. Опита се отново да освободи ръцете си. Този път Менчерес я освободи, а очите му се превърнаха от черни в ярко, пламтящо зелени.
После я дръпна към себе си. Нервните ѝ окончания подскочиха в трескав отговор на притискането на тялото му към нейното. Имаше време да вплете пръсти в косата му, преди устата му да се плъзне по нейната.
Тръпката, която усети при този контакт, сякаш стигна до сърцевината ѝ, изпращайки вълна от шок през нея. Езикът му премина покрай устните ѝ, за да изследва устата ѝ с изгаряща страст. Вкусът му беше като на тъмни подправки, богат и опияняващ, екзотичен и опияняващ, изпълващ я с топлина. Еротичният начин, по който прокара езика си по нейния, само се засили, когато кътниците на Кира се освободиха, неволно привличайки кръвта му. Вместо да се отдръпне, Менчерес я целуна по-дълбоко, притисна я по-силно, повдигна я, докато краката ѝ се отлепиха от земята и само ръцете му я държаха изправена.
Първоначалното ѝ желание се оказа само смътен шепот на копнеж. Когато Менчерес я притискаше към себе си, а езикът му се впиваше в устата ѝ, тя изгаряше от желание да го усети. Ръцете ѝ оставиха косата му, за да се плъзнат по гърба му, а ноктите ѝ неспокойно се впиха в него. Твърдите мускули се движеха под дланите ѝ, дразнейки я с триенето на кожата, което беше толкова близо, но ѝ беше отказано от дрехите им.
Кира не искаше да има плат между тях. Искаше да усеща кожата му върху своята. Непрекъснатото пулсиране между краката ѝ се превърна в пулсация, която изискваше да бъде задоволена. Опита се да му го каже, но устата му продължаваше да владее нейната с гладна, чувствена настойчивост. Тя не можеше да говори. Едва ли можеше дори да мисли.
Нещо меко се прокара по гърба и краката ѝ. После някак си пуловерът и дънките ѝ изчезнаха, а Менчерес беше на земята и тя върху него. Тя не спря да се чуди на копчетата, които се откопчаха от ризата му от само себе си, преди платът да се изплъзне от него. Единственото, което я интересуваше, беше невероятната вълна, която усети, когато кожата им се срещна. Колко твърди, гладки и стегнати бяха гърдите му срещу нейните и как и се стори, че изведнъж е имал дузина ръце, защото усещаше как гали всяка част от нея.
Усещанията, които я обстрелваха, бяха също толкова силни, колкото и когато Кира се събуди за първи път като вампир, само че този път не бяха плашещи. Кожата ѝ бе трескава, тялото ѝ трепереше от нужда и се тресеше от екстаз само от усещането за него. Освободи се от силен стон, когато Менчерес плъзна устата си от устните ѝ към гърлото, опипвайки кожата ѝ с видимо удължените си кътници. Вместо да я хапе, той облизваше и засмукваше силно чувствителното място, където кътниците му я бяха пронизали преди две нощи.
Наелектризираното усещане от устата му прокара път на сляпа, болезнена нужда от шията до слабините ѝ, карайки всичко в нея да се стяга.
– Толкова много те искам – изпъшка тя и се притисна към него.
Менчерес се откъсна от гърлото ѝ със стон, който сякаш отекна в цялото му тяло. Тя сграбчи косата му, отчаяно желаейки отново да има устата му върху себе си, а след това усети болезненото блаженство от това, че той я притиска към себе си, преди да я целуне отново.
Желанието ѝ се повиши до болезнено ниво. Кира сви юмруци в косата му, като почти я изтръгна в нетърпението си да приближи устата му. Когато ръката му се плъзна нагоре по бедрото ѝ, тя издаде задушен стон от тръпнещата следа, която остави. След това той обгърна меката и интимност, дланта му чувствено се стовари върху клитора ѝ с твърди, кръгови движения, а пръстите му я опустошиха с умението си дори през бикините ѝ.
Разтопена топлина премина през Кира, когато всичките ѝ нервни окончания се почувстваха като ударени от мълния. Усещането беше толкова интензивно, толкова свирепо, че я завладя. Тя извика от внезапното конвулсивно стягане в себе си, екстазът я обзе на неконтролируеми вълни, които се разляха от сърцевината ѝ и се разпространиха в останалата част от тялото ѝ.
Менчерес се наслаждаваше на усещането за оргазма на Кира. Опияняващата сладост на устата ѝ, мъчителният екстаз на кожата ѝ върху неговата, тялото ѝ, което се тресеше върху него, а хрипливите викове вибрираха в устата му – това беше спомен, който щеше да си възпроизвежда много пъти в бъдеще, колкото и кратко да беше това бъдеще.
Но той вече беше взел повече, отколкото трябваше. Ако беше почтен, щеше да задоволи нуждата на Кира, без да я докосва. В миналото беше използвал силата си за тези цели с други нови вампири, които беше отгледал, но винаги от разстояние, където беше безлично. В началото всички вампирски пориви бяха твърде непреодолими, за да бъдат контролирани, и похотта не правеше изключение. Но когато Кира му каза, че го желае, когато се протегна към него… Менчерес не можеше да се насили просто да я задоволи със силата си. Трябваше да има ръцете и устата си върху нея, да я чувства до себе си, без значение, че това беше колкото болезнено, толкова и великолепно.
С най-голямо нежелание той прекрати целувката им, облизвайки устните си, за да се наслади на вкуса на Кира за последен път. След това изпрати силата си да събере пуловера и панталона, които набързо бе свалил от нея преди това.
Главата ѝ падна на рамото му, тези меки, пълни устни потърсиха плътта му. Изпитваше трепет, когато езикът ѝ се изплези, дразнейки и галейки кожата му от рамото до вдлъбнатината на гърлото му.
Ах, богове, само ако нещата бяха различни.
– Кира. Трябва да спрем.
Менчерес се насили да седне, да я подреди, докато прекрасното ѝ лице не го гледаше объркано, вместо да се притиска към плътта му.
– Какво става?
Всичко в нея го примамваше да забрави принципите си. Гърдите ѝ се напрягаха срещу сутиена, дантеленото ѝ бельо беше по-скоро съблазнително, отколкото прикриващо, а лимоновият ѝ аромат беше едновременно по-сладък и по-мускусен от похотта. Той затвори очи. Ако дори си позволи да си представи, че вкусът ѝ е толкова добър, колкото миризмата ѝ…
– Не можем да го направим. Новите ти сетива те увреждат. По-късно с право ще ми се разсърдиш, че съм използвал състоянието ти, ако те взема.
Кира издаде звук между подигравка и невярващ смях.
– Възнамеряваш да спреш, само защото смяташ, че не знам какво искам?
– Не, не знам.
Опита се да си спомни нещата, които беше казвал на други хора, които беше отглеждал, когато беше в подобен сценарий, но никога не ги беше искал със същата свирепа нужда, която го драпаше сега. Беше трудно да формулира логични думи, когато вниманието му се разсейваше от аромата на Кира върху кожата му, от това колко близо е до него и колко възхитително изглежда в миниатюрното си бельо.
– Това не е онова, което би избрал по своя собствена воля – успя да измъкне той. Ако това беше още по-трудно, щеше да го нарече мъчение.
Кира скочи с един скок, като грабна панталона и пуловера си от близката земя.
– Невероятно. Винаги ли правиш мисленето на другите хора вместо тях? Или това е нещо, което си запазил само за мен?
Киселината в тона ѝ беше неочаквана. Нима тя вярваше, че той ѝ е отказал от липса на желание? Идеята щеше да е смешна, ако в момента не страдаше толкова силно.
– Имам опит с нови вампири. В момента новите ти сетива направляват действията ти вместо волята ти. Да приемем, че имаш предвид това, което казваш при тези обстоятелства, е равносилно на…
– Ти наистина само съставяш мислите на другите хора вместо тях – прекъсна го Кира, като дръпна панталоните си. – Уау, това сигурно ги вбесява. Мен също ме вбесява. Поздравления, спечели. Сега вече не те искам.
– Никога преди това не си ми се предлагала – избухна Менчерес, а контролираната му фасада се пропука под тежестта на разочарованието му. – Когато се запознахме, остана под покрива ми една седмица, но през цялото това време говореше само за желанието си да си тръгнеш. А не за копнеж по моето внимание.
Тя се приближи до него, а дънките ѝ не бяха затворени докрай, защото ги беше скъсала, когато ги обуваше.
– Когато се срещнахме за пръв път, мислех, че ще ме убиеш, а после, когато разбрах, че не е така, все още ме държеше в плен. Не ми се искаше да се отдам на разточителен случай на стокхолмски синдром, като кажа на похитителя си колко ме възбужда – макар че, ако си спомняш, един ден ти казах нещо в този смисъл. После, когато ме пусна, което беше единственото нещо, което ми позволи да действам според чувствата си към теб, ти просто изчезна. Мислех, че не ти пука за мен. Ако не беше това, което направи с шефа ми, никога нямаше дори да те потърся . . .
Кира спря рязко, като се обърна и дръпна следващия си пуловер. Той също се разкъса под силата ѝ, увиснал върху нея като пончо. Менчерес скочи, хвана я за ръката и я завъртя обратно. Нещо се изкриви в гърдите му. Какво беше това?
– Ти тръгна да ме търсиш? Кога?
От нея се изтръгна груб смях.
– Още на следващата вечер, след като хипнотизира шефа ми. Обиколих всички места в старите ми досиета, които можеха да имат паранормална връзка. Знаеш ли защо бях в стриптийз клуба онази вечер? Не бях там, за да разследвам случай на изчезнал човек; намирането на Дженифър беше случайност. Бях там, за да търся връзка с теб, защото исках да те видя отново, без между нас да има това нещо с похитителя и пленника.
В продължение на няколко мига Менчерес не можеше да говори. Тя е била в клуба онази вечер, за да го търси? Прекарала е и други нощи, търсейки го? Възможно ли е Кира наистина да е изпитвала същото необяснимо, настойчиво привличане към него, каквото той е изпитвал към нея? Не можеше да се разсъждава, че тя го е търсила с друга цел. Нейната личност не беше съвместима с хора, които се стичат при немъртвите само за да търсят понякога опасната тръпка от компанията на вампира, а тя не се нуждаеше от него за нищо друго. Беше се уверил в това, когато и даде цялата кръв, която щеше да и е необходима за сестра и, преди да я напусне.
Тя го гледаше, а лунната светлина се отразяваше в зелените ѝ очи.
– Кажи нещо. Дори и да е, за да ми кажеш, че съм била идиотка, че съм те преследвала и съм заслужавала заради това да свърша като вампир. Поне това е по-добре от мълчанието.
Голата ѝ честност беше толкова различна от нормалния му, предпазлив изказ. Разумът го предупреждаваше да каже на Кира, че е права. Че човек, който се впуска във вампирския свят без защитник, обикновено наистина завършва със сериозни последствия, но той не можеше да изрече това твърдение. Не можеше да каже на Кира и другото, в което щеше да е по-добре тя да повярва, въпреки че беше лъжа: че не го е грижа за нея повече, отколкото за която и да е друга негова собственост. Под тежестта на погледа ѝ обаче цялата му хладна логика се разпадна и той се оказа, че отговаря със същата сурова честност, която тя му бе показала.
– Аз съм господар на голям род вампири и хора и да, често мисля вместо хората. Освен това съм предавал почти всички, които съм обичал, включително съм участвал в убийството на съпругата си и съм укривал важна информация от моя съуправител. Другите ми грехове са твърде многобройни, за да ги изброя, а в бъдещето ми се очертава сигурна смърт, така че веднага щом успееш да овладееш състоянието си, Кира, ще е добре да ме забравиш.
Тя продължаваше да го гледа с онзи равен, проницателен поглед, на лицето ѝ нямаше отвращение или шок. Менчерес зачака, очаквайки всеки момент думите му да потънат в съзнанието и реакцията ѝ да се промени, но минутите минаваха, а изражението ѝ все така не се променяше от замисленото съзерцание.
– Огладнях – каза тя накрая, обърна се и тръгна обратно през гората към къщата му.
Той погледна изумен към оттеглящия ѝ се гръб. Къде бяха нейните порицания? Оплакването от характера му, с което толкова много други хора биха му отвърнали, ако той им беше казал същото? Освен това не усещаше предстояща атака на глад от страна на Кира, но може би тя го предпазваше. Или пък се учеше да предусеща апетита си.
Той леко поклати глава и я последва, като остави ризата си на земята. Вече щеше да има твърде много спомени от тази вечер без материален спомен, с който да се измъчва.
Въпреки това той облиза устните си още веднъж, поглъщайки вкуса на Кира и спомняйки си усещането, че тя трепери от удоволствие върху него. Ако знаеше, че тя го е търсила, че желанието ѝ не се основава изцяло на новите ѝ неконтролируеми сетива, дали щеше да има сили да ѝ откаже преди?
Не. Отговорът се отрази в цялото му тяло, последван веднага от друг дразнещ въпрос.
Сега, когато знаеше тези неща, щеше ли да има сили да стои далеч от нея?
Назад към част 17 Напред към част 19