Джанин Фрост – Вечната целувка на мрака – книга 2 -част 2

Глава 1

Менчерес усети миризмата на кръв още преди да долови земния аромат на гулите, скупчени на първия етаж на порутения склад. Те не проявиха никакво безпокойство, когато той влезе вътре. Още едно вдишване показа, че това е вампирска кръв, на която миришеха двама от тях. Другите четирима нямаха този меден аромат, полепнал по тях, но от хищните погледи, които насочиха към Менчерес, личеше, че възнамеряват да поправят това.
– Наскоро от този район изчезна млад вампир – каза Менчерес като поздрав, без да обръща внимание на начина, по който гулите започнаха да го заобикалят. Изглеждаха на около петнайсет години, а от енергията в аурите им личеше, че са тийнейджъри и в неживите години. – Къса руса коса, племенни татуировки по горната част на ръцете, сребърен пиърсинг във веждата. Казва се Трик – продължи той. – Виждали ли сте го?
– Не е умно да излизаш толкова близо до зори, вампире – изрече гула с най-силен мирис на кръв, без да отговори на въпроса на Менчерес. След това се усмихна, като показа, че е изпилил всичките си зъби на точки.
Вместо да вдъхне страх, гледката подразни Менчерес. Тези гули си мислеха, че имат предимство заради наближаващата зора, но зората само изцеждаше силите на новия вампир. Дори и с прикрито ниво на мощта му, при което щеше да изглежда, че е само млад вампир, ако гулите бяха разумни, щяха да се учудят на липсата на колебание у Менчерес да се изправи срещу тях.
От друга страна, ако бяха мъдри, нямаше да убият Трик в същия район, който използваха за свой дом. На Менчерес му бе отнело само един час, за да ги проследи. Подобна глупост беше не само откровено незачитане на законите на вампирите и гулите; тя застрашаваше и тайната на двете им раси. В друго настроение Менчерес щеше да убие акулозъбия гул без повече разговори, а по-късно да събере останалите петима за публично наказание. В края на краищата Менчерес не изискваше признанието им, за да знае, че са убили Трик. Не и с миризмата на вампирска кръв по тях.
Гулите имаха късмет, защото днес той не търсеше възмездие за убийството на Трик. Може би е добре, че е изгубил виденията си за бъдещето, замисли се Менчерес. В противен случай, ако беше предвидил, че така ще приключи вековната си вражда с корумпирания пазител на закона Раджедеф, щеше да се усъмни в собствения си здрав разум.
Но ако не беше изгубил виденията си, нищо от това нямаше да е необходимо. В него проблесна гняв. След четири хиляди години, в които бе виждал проблясъци от бъдещето, внезапното изчезване на виденията му бе колкото осакатяващо, толкова и неочаквано. Отдавна се оплакваше от разочарованието, че има видения, на които някои хора не обръщат внимание; но сега, когато те бяха изчезнали, при всичките си други сили не можеше да защити онези, за които се грижеше. В съзнанието на Менчерес прозвучаха неотдавнашните обвинителни думи на един приятел. Защо сега, когато имам най-голяма нужда от теб, не си ми полезен?
Раджедеф можеше да мрази Менчерес от хилядолетия, но той беше твърде умен, за да преследва враг, който можеше да противодейства на повечето вражески ходове още преди да са направени. Сега, когато виденията на Менчерес бяха изчезнали, това беше най-добрият шанс на Раджедеф. Както и двамата мъже знаеха, Раджедеф нямаше да се поколебае да използва значителната си власт на пазител на закона, за да изфабрикува обвинения срещу Менчерес за престъпления, които никога не са се случвали. На Раджедеф не му беше чуждо да огъва законите в полза на собствените си цели. Това беше нещо, което той правеше още преди да стане член на могъщия управляващ съвет на вампирите.
Старият му враг можеше да се наслаждава на предстоящата конфронтация и на всички кървави съпътстващи щети, които несъмнено щеше да причини, преди един от тях да излезе победител, но Менчерес щеше да сложи край на това преди да е започнало. По-скоро му доставяше удоволствие да си представи разочарованието, което щеше да изпита Раджедеф, когато му бъде отказана възможността да осъществи сложните си планове за отмъщение.
Затова, когато шестте гула извадиха сребърните си ножове и се усмихнаха по онзи жесток, очакващ начин, Менчерес просто застана там. Щеше да стане кърваво, но на него кръвта не му беше чужда. Нито пък на болката. И двете бяха негови спътници от много по-дълго време, отколкото тези гули можеха да си представят.
Той хвърли поглед към зазоряващото се небе и се зачуди за кратко дали в задгробния живот грее слънце. Преди слънцето да е изгряло, или той, или гулите щяха да разберат.

Кира вървеше по Ашланд авеню, предпоследната улица преди нейната. Внезапен вятър издуха косата ѝ в очите. Не напразно наричаха Чикаго Ветровития град. Тя отметна заблудените кичури зад ушите си и премести тежката раница на другото си рамо. След всички пъти, когато бе носила раницата си до и от работа, Кира би си помислила, че няма да се чувства толкова тежка, колкото беше. Все пак беше късметлийка, че шефът ѝ позволяваше да използва служебния автомобил по време на акции, а освен това много хора, които живееха и работеха в Уест Лоуп, не притежаваха коли. Просто не им се налагаше да носят със себе си различните фотоапарати, камери, бинокли и други необходими вещи за следене, каквито имаше тя.
Поне нощта беше ползотворна. Наблюдението на изневеряващата съпруга на клиента ѝ най-накрая се отплати във вид на няколко уличаващи снимки, които Кира занесе в офиса ѝ, преди да се върне с удоволствие в квартала си. Днес можеше да си лежи колкото си иска и дори взискателният ѝ шеф нямаше да има какво да каже по въпроса.
Да си частен детектив означаваше да се вслушваш в обстановката, което беше естествено за Кира, но фокусът ѝ се изостри още повече, когато зави зад следващия ъгъл. Да върви по този участък от пътя през деня беше нормално, но сега това я смущаваше. Радваше се, че слънцето е започнало да се показва. Редицата порутени складове трябваше вече да са изчезнали, но продължителната рецесия беше забавила разрушаването и възстановяването им. Невзрачните сгради означаваха, че наемът в нейната сграда, която се намираше по-нагоре в квартала, беше много по-нисък, отколкото щеше да бъде, когато лъскавите нови апартаменти заместят изоставените помещения с графити, но това означаваше също, че сега трябва да бъде нащрек. Грабежите не бяха рядкост в този район.
Почти беше подминала последния от тях, когато бурен смях подръпна главата ѝ. Той идваше от вътрешността на един от складовете и звучеше по-скоро грозно, отколкото забавно. Продължавай да вървиш – каза си Кира и потупа джоба на раницата си, където държеше пистолет. Почти си вкъщи.
Онзи груб смях се разнесе отново, този път точно по петите на нещо, което звучеше като болезнен вик. Кира спря, като се вслушваше внимателно. Ако беше по-късно през деня, шумът от колите и пешеходците щеше да заглуши всичко, което идваше от складовете; но тъй като повечето хора все още спяха, следващият път тя долови нещо, което звучеше като силен стон. Който и да беше издал този звук, беше наранен, а когато той беше последван от още един грозен смях, Кира разбра, че двамата са свързани.
Тя смъкна раницата си и извади мобилния си телефон, докато вървеше по-бързо към безопасността на жилищната си сграда.
– Девет едно едно, какъв е вашият спешен случай? – Заговори гласът, след като Кира набра цифрите.
– Искам да съобщя за код 37 – каза Кира.
– Кажете отново?
– Утежнено нападение – поправи Кира, изненадана, че диспечерът не е регистрирал полицейския код. Тя посочи адреса, на който се намираше складът. – Звучи като на долния етаж – добави тя, за да бъде по-конкретна.
– Моля, изчакайте, докато ви прехвърля към този участък – отвърна операторът. Минути по-късно друг глас попита каква е спешната ѝ ситуация.
– Съобщавам за нападение с утежняващи обстоятелства – каза Кира, като този път не си направи труда да въведе кода. Тя отново даде адреса и информацията, като зъбите ѝ скърцаха от досада, тъй като трябваше да повтори два пъти това, което беше чула.
– Значи всъщност никога не сте виждали нападение? – Попита диспечерът.
– Не, не съм влизала там – каза Кира сковано, като не вървеше сега, когато беше близо до жилищната си сграда.
– Точно така – отвърна вече отегчено звучащият глас. – Как се казвате?
– Предпочитам да съм анонимна – каза Кира след пауза. Имаше история с полицията, която не беше непременно приятна.
– Ще изпратим кола наоколо – каза операторът.
– Благодаря – промълви Кира и сложи слушалката. Беше направила всичко, което можеше. Надяваше се, че това ще е достатъчно за този, който е издал ужасния шум.
Но когато тръгна към входната врата на сградата си, стъпките ѝ се забавиха. Инстинктът ѝ подсказа да се обърне и да се върне в склада. Щеше да минат пет до десет минути, преди патрулната кола да пристигне. Ами ако непознатият, ранен човек не разполагаше с толкова време?
Никога не се опитвай да бъдеш герой, момиче. Остави това на щитовете.
Напътствието на шефа ѝ прозвуча в съзнанието на Кира, но вместо да я накара да се почувства по-добре, в нея се надигна гняв. Ако не беше бившият ѝ съпруг, тя щеше да е един от тези „щитове“. Беше изкарала полицейската академия, беше получила сертификат за правоприлагане и беше само на две пресечки от този писък, а не на няколко минути като патрулната кола.
Гласът на Мак, дълбок и дрезгав, прозвуча в съзнанието ѝ след това: Спаси един живот. Това беше кредото на нейния наставник. Ако Мак приличаше повече на шефа и, Кира можеше да е мъртва. А не да стои на тротоара и да обсъжда дали да помогне на човек в беда или не.
Мак нямаше да се поколебае, със значка или без значка. На кого искаше да прилича – на стария си приятел Мак или на изнервения си шеф Франк?
Кира се завъртя и се върна към складовете и източника на този писък.

Менчерес издаде дълъг стон, когато сребърният нож се вряза в гръдната му кост. Когато гулите за пръв път започнаха да го режат, той не беше издал нито звук и те бяха прокарали остриетата си по плътта му още по-бавно, приемайки мълчанието му като предизвикателство. Затова той хъркаше, стенеше и дори крещеше. Това помогна; те се развълнуваха още повече, а разрезите им станаха по-дълбоки.
Скоро щеше да му се наложи да избира между това дали да използва енергията си, за да прикрие факта, че е майстор-вампир, или да използва силата си, за да се предпази от най-лошата болка. Беше загубил твърде много кръв, за да продължи да прави и двете. Но ако нападателите му имаха поне частица разум, разкриването на мащабите на това, което се криеше в него, можеше да ги накара да избягат. Не, не можеше да рискува това. Тогава болка.
Менчерес свали мисловната бариера, която беше издигнал между себе си и тези безмилостни, търсещи ножове. Веднага почувства, че тялото му гори, а среброто предизвикваше интензивна, мъчителна реакция, докато го прорязваше.
След като бариерата му срещу болката падна, възникна нов проблем. Всяка нова порезна или прободна рана събуждаше вихрената енергия в него, която жадуваше за възмездие. Менчерес я принуди да се отдръпне, концентрирайки се да запази аурата си подтисната, борейки се с желанието си да убие гулите, въпреки че силата му изискваше да бъде освободена.
– Стакс – каза Менчерес, като го нарече с името, което използваха останалите. – Неопитен ли си, или това е най-доброто, на което си способен?
Гулът изръмжа от обидата и в отговор на това проряза дълбока линия в бедрото на Менчерес. Друг гул хвана дългата до кръста черна коса на Менчерес и отряза парче от нея до рамото.
Гневът на Менчерес отново се надигна, тъмен и смъртоносен, искаше да се слее със силата му, за да получи форма. Той го отблъсна, защото знаеше, че ако изпусне контрола си дори за миг, всички гули ще умрат. А те все още не бяха изпълнили предназначението си.
– Сложете ножовете и се отдалечете от него – извика някой.
Менчерес извърна поглед към звука със същото изумление, което показаха и гулите. Толкова ли беше разсеян от собствените си мисли – и от мъченията на гулите, – че един човек наистина беше успял да се промъкне до тях?
Доказателството стоеше от другата страна на стаята, заела класическа стрелкова поза, с насочен пистолет към скупчените около него гули. Очите на жената бяха широко отворени, лицето ѝ бе бледо, но тя държеше оръжието си в непоколебима хватка.
Това беше усложнение, от което той нямаше нужда.
– Напуснете веднага – нареди Менчерес. Топлото ѝ смъртно тяло щеше да е твърде изкусително, за да устоят месоядците, ако не избягаше веднага.
– Добре, добре – измъкна се Стакс, оставяйки ножа си забит в бедрото на Менчерес. – Вижте тук, момчета. Десерт.
Щракащ звук посочи, че жената е върнала палеца на предпазителя.
– Ще стрелям – предупреди тя. – Всички вие, сложете ножовете си и се отдалечете от него. Полицията вече е на път…
Гласът ѝ се пречупи, когато Стакс се отдалечи от Менчерес. По-голямата част от онова, което бяха направили с него, беше блокирана от погледа ѝ от тялото на гула, но когато Менчерес се разкри напълно пред погледа на жената, тя се втренчи.
Гулите се заредиха.
Менчерес знаеше, че не трябва да прави нищо. Трябваше да остане привързан към носещата греда на сградата, да се преструва на безпомощен и да остави гулите да я убият. В края на краищата, когато беше тръгнал към това място, той имаше цел и тя не включваше спасяването на безразсъден човек.
Но през единствената секунда, която отне на гулите да стигнат до жената, в Менчерес се зароди друга мисъл, която надви практичността му. Тя се беше опитала да го спаси. Той не можеше да я остави да умре заради това.
Силата се изтръгна от него и се вряза в гулите. Окървавените въжета около Менчерес започнаха да се размотават и да се увиват като змии, докато Менчерес изстрелваше още от силата си в шестте гула. Ударите бяха по-слаби от обикновено заради загубата на кръв, но внезапните високи писъци, идващи от месоядците, приключиха също толкова внезапно, колкото и атаката им срещу нея. В момента, в който всички въжета паднаха и Менчерес се запъти към жената, нито един от гулите не можеше дори да помръдне.
Менчерес изрита Стакс от пътя, за да открие жената под него. Тя се задъхваше, от устата ѝ на тънка струйка се стичаше кръв, а от зеещата рана в стомаха ѝ течеше още повече. Колебанието му бе струвало скъпо. Гулът бе успял да я рани смъртоносно, преди да го спре. Само след няколко минути жената щеше да изкърви до смърт.
Тя се вгледа в него, в изражението ѝ пролича мъка, последвана от ужасяващо разбиране, когато погледна надолу към стомаха си.
– Тина – прошепна жената. След това бледозелените ѝ очи се завъртяха в главата ѝ и тя изгуби съзнание.
Този път Менчерес не направи пауза, а пресече китката си със зъби и придърпа раната към устата ѝ. Кръв не потече. Разбира се – гулите бяха изцедили цялата му кръв. В следващия миг той вдигна жената и я отведе до стълба, на който неотдавна беше привързан. След това Менчерес загреба шепа кръв, която се бе струпала на пода, и я пъхна в устата ѝ. Пулсът ѝ вече беше неравномерен, а дишането почти липсваше, но той не обърна внимание на това и я накара да преглътне.
Сирените се приближиха. Полицията беше почти тук, точно както тя каза, че ще дойде. Менчерес загреба още една шепа от кръвта му и я втри в прореза в стомаха и. Горещата кръв на жената се смеси с неговата, но само за миг. След това кървенето ѝ спря, краищата на плътта ѝ се придърпаха един към друг, докато тя започна да се заздравява отвътре и отвън от регенериращия ефект на кръвта му.
Две врати на автомобили се затръшнаха. Менчерес я остави на изцапания с червени петна под, а сам отиде при гулите. Очите им бяха единственото нещо, което можеше да се движи, когато той се взираше в тях.
– Ако ме бяхте убили веднага, може би щяхте да живеете още няколко дни – каза хладнокръвно Менчерес. След това впрегна силата си в кратък, контролиран изблик. В следващия миг шест глави се отделиха от телата на гулите и се чу пукане.
Стъпки се приближиха към склада. Менчерес спря и погледна към жената. Тя беше дошла в съзнание и го гледаше, а бледият ѝ поглед беше прикован от шок и ужас.
Беше видяла кътниците му. Гледала го е как убива гулите. Знаеше твърде много, за да я остави тук.
– Полиция – обади се един глас. – Има ли ранени тук? . . ?
Менчерес грабна жената и излетя през счупения прозорец, преди полицаите да успеят да се стъписат от касапницата, която откриха вътре.

Назад към част 1                                                                         Напред към част 3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!