Джанин Фрост – Вечната целувка на мрака – книга 2 -част 22

Глава 21

Бяха необходими само няколко мига от погледа на Менчерес, за да накара служителите, с които се сблъскаха, да забравят, че две неоторизирани лица се разхождат из подстъпите на парка. Когато стигнаха до стълбите, които водеха към нивото на парка, очите на Кира вече се оцветиха в зелено, а от горните ѝ зъби започнаха да стърчат кътници. Това беше първият ѝ път сред смъртни след прехода. Кръвта им щеше да я призове още по-силно от обикновено заради глада ѝ. Ръката ѝ се стегна върху неговата, докато не би разбила костите му, ако силата му не го бе защитила автоматично.
– Не ми позволявай да нараня никого. – Гласът ѝ беше дрезгав, а кътниците ѝ ставаха още по-дълги.
Той вдигна брадичката ѝ.
– Няма да го направиш. Достатъчно си силна, за да се справиш с това. Отначало ще се чувстваш непосилно в тълпата, но не се фокусирай върху ударите на сърцата им. Съсредоточи се върху другите шумове. Това ще помогне.
Кира успя да кимне кратко. Клепачите ѝ се отдръпнаха малко и част от светещото зелено напусна очите ѝ, докато тя събираше решителност. Той изчака, докато в светлозеления ѝ поглед не останаха почти никакви следи от изумруд, преди да отвори вратата.
Подрязан под формата на слон храст скриваше страничната врата от погледа на излизащите туристи. Той повлече Кира със себе си към главната алея, точно сред тълпата. Макар че беше минало времето на залез слънце, паркът все още беше оживен. Удълженото лятно работно време обуславяше толкова много дейности след настъпването на нощта.
През Кира премина тръпка и очите ѝ отново заблестяха в зелено, но Менчерес не спря. Трябваше да се научи да се контролира около струпването на смъртни. Беше далеч по-рано, отколкото позволяваше на други нови вампири да се смелят в тълпата, но този суров курс беше необходим. Докато Кира спеше по-рано, той отново се опита да погледне в бъдещето, но нищо не се беше променило, освен че ужасяващият мрак изглеждаше по-близо. Времето му изтичаше и Кира трябваше да е готова, когато него вече го нямаше. Ето защо умишлено бе изхвърлил торбичките с кръв, които бе донесъл в палтото си, преди тя да се събуди, и защо не ѝ позволи просто да се нахрани от някой от служителите под парка.
– Наведи глава – нареди ѝ той.
Тя наведе глава, като скриваше зелената светкавица в погледа си от всички любопитни хора наоколо. Минаха през Граничната земя на площад „Ню Орлиънс“, където той купи на Кира чифт слънчеви очила. Тя го погледна с благодарност, докато ги поставяше на лицето си. Сега зеленото, което проблясваше от очите ѝ, щеше да бъде приглушено или вероятно сметнато за трик, подобрен от очилата.
Увереността ѝ сякаш растеше, докато си проправяха път през тълпата, но макар Менчерес да знаеше, че тя все още се бори с глада си, той не го усещаше. Кира се бе превърнала във вампир благодарение на кръвта и силата му, така че тя бе част от него и можеше да усеща емоциите му, когато щитовете му бяха спуснати. Той обаче можеше да долови само проблясъци на чувствата ѝ по същия начин, както преди; чрез аромата ѝ, изражението ѝ, тона на гласа ѝ и езика на тялото ѝ. Всичко това му подсказваше, че макар гладът ѝ да продължава да расте, силата на Кира също се увеличаваше, отговаряйки на предизвикателството да се впусне в това живо пиршество около нея.
– Дали просто да избера някого, а след това да намеря храст или ниша, зад която да се скрия? – Прошепна тя.
Това би било достатъчно, но той искаше тя да се научи да се храни дори и при по-простички условия от тези. Съжаляваше за липсата на време, за да я въведе в това по-нежно, но способността на Кира да оцелява сама беше от първостепенно значение.
– Ще го направим тук – каза той, като посочи постройката пред тях на хълма.
Тя спря да върви.
– Искаш да ухапя някого, докато се возим в „Призрачното имение“? – Попита тя недоверчиво.
Той сви рамене.
– Вътре е по-тъмно, отколкото на повечето места в този парк, а другите хора около теб ще бъдат твърде разсеяни от атракцията, за да обърнат внимание на това, което правиш.
Тя отново започна да върви, но поклати глава.
– Точно когато си мислех, че не мога да се чувствам по-странно от това – промълви тя.
Кира стоеше до Менчерес, докато преминаваха през първия сегмент на атракциона „Призрачното имение“. Бяха вкарани в малка кръгла стая. След това над тях се простираха таванът и портретите, докато фалшив призрачен глас разказваше за различните страховити удоволствия, които очакват посетителите. Някои повече от други, помисли си сухо Кира.
Тя се опита да се съсредоточи върху този записан глас. Или пък на въртенето на различни машини и на наслагващата се музика и звуци от стаите отвъд. Всичко друго, освен всички пълни с кръв тела около нея. Стаята беше пълна с хора, които се блъскаха един в друг на всеки няколко секунди. Ако се концентрираше, можеше да заглуши всички тези изкусителни удари на сърцето под шумотевицата на останалата шумна атракция.
Когато вратите на стаята се отвориха, тя изпита облекчение. Влязоха в много по-голямо помещение, на нещо като конвейерна лента, където карикатурните колички, наречени Дум Бъги, систематично се пълнеха с гости. Тук беше много по-лесно да се контролира, без да е в малка затворена стая с еквивалент на петстепенни ястия навсякъде около нея.
Менчерес пренебрегна реда на опашката, за да се приближи до един от служителите на атракциона. Почти незабележимо мигване на очите му по-късно и служителят с удоволствие ги настани в един вагон, вместо да даде на Кира и Менчерес собствена карета. Установи, че не може да погледне младежа в бъгито „Дуум“, към което служителят ги насочи да се присъединят. Единствено постоянният натиск на ръката на Менчерес върху ръката ѝ, който я водеше към механичната куполна седалка, ѝ попречи да избяга напълно.
– Здравей – каза момчето за поздрав, когато Кира седна до него, а Менчерес – от другата ѝ страна. Тя не можа да се насили да отговори. В нея се съревноваваха вината и гладът. Можеше ли наистина да ухапе този млад мъж и да изпие кръвта му?
Служителят издърпа металната предпазна лента, провери дали се заключва, след което се отправиха към следващата част на атракциона. От високоговорителите във вагона се разнесе записан глас, докато разказвачът продължаваше да дрънка. В атракциона не беше тъмно за очите ѝ, но с различните места на сянка Кира знаеше, че другите гости трудно ще видят какво се случва в това подходящо наречено Дум Бъги влакче – с изключение на моментите, в които атракционът умишлено завърташе количките.
– Не мисля, че мога да го направя – прошепна тя на Менчерес, докато момчето се смееше и махаше на приятелите си, когато атракционът завърташе количките за кратко с лице една към друга.
Погледът му беше непоклатим.
– Трябва.
Болката, която се разпространяваше по цялото ѝ тяло с все по-голяма сила, сякаш се съгласяваше. Менчерес беше прав. Сега тя беше вампир. Може би все още не беше свикнала с тази идея и със сигурност не беше поискала това, но това не променяше фактите. Или щеше да се научи как безвредно да взема нечия кръв, или щеше да рискува да убие някого по-късно, когато нуждата се повиши извън контрола ѝ, а наблизо нямаше удобен автомат за плазма.
Менчерес се наведе напред, привличайки вниманието на смеещия се млад мъж. Очите му блеснаха в зелено, преди да заговори.
– Отдръпни се с нея в ъгъла. Не казвай нищо. Не изпитваш страх.
Познатото самодоволно изражение се настани на лицето на младия мъж, който обгърна Кира с ръка и ги подпря на каретата. Тя почти изтръпна. С половината си тяло, притиснато до нейното, пулсът му сякаш заглушаваше всички останали шумове около тях, фокусирайки вниманието ѝ върху този вкусен, равномерен ритъм.
– Ръката е най-безопасна, докато не придобиеш повече опит. След това премини към китката, после към шията – но никога не хапи яремната кост, освен ако не искаш да убиваш – инструктира Менчерес със спокоен глас. Ездачът влезе в изкуствена бална зала, изпълнена с изображения на десетки танцуващи духове, облечени в дрехи от осемнадесети век.
Кира погледна към тях, вместо към лицето на младия мъж, докато бавно приближаваше ръката му към устата си, напомняйки си да не упражнява по-голям натиск, отколкото при боравенето с тези яйца. Ако някой можеше да ги види, щеше да забележи само двойката, сгушена в ъгъла на „Дум Бъги“, ръката на мъжа върху устата на жената, сякаш я подтикваше да мълчи. Очилата ѝ скриваха светещите ѝ очи, а ръката на младия мъж блокираше кътниците ѝ от ничий поглед, когато те изскочиха, когато пулсиращият импулс под палеца му се приближи до устата ѝ.
Тя затвори очи, пеейки си „нежно, нежно“, докато притискаше кътниците си във вената, подскачаща срещу устните ѝ.
Страхотният вкус, който веднага изпълни устата ѝ, отми и последната следа от колебание. Това, което погълна, беше по-богато от шоколад, по-гладко от сметана и се разпространяваше със сладостна топлина по цялото ѝ тяло. Умът ѝ мъгляво разсъждаваше, че това не е нищо подобно на онова, когато се хранеше от онези торбички. Това винаги имаше леко кисел вкус и я оставяше с чувство за нередност, но това беше напълно естествено. Сякаш беше част от древна верига на живота, която беше едновременно свещена и загадъчна, тъмна и красива.
След четвъртата си глътка очите на Кира се отвориха. Първото нещо, което видя, беше лицето на младия мъж. Тя се приготви за обвинителен поглед, но очите му бяха присвити и усмивка на чисто блаженство обгръщаше лицето му. Беше се притиснал по-близо до нея, докато главата му легна на рамото ѝ, а тялото му беше настойчива марка срещу дясната ѝ страна.
Един поглед към скута му разкри, че се наслаждава на това твърде много. Погледът на Кира се насочи към Менчерес, но вместо да ревнува или порицава, изражението му беше леко забавно. Внимателно Кира извади зъбите си, изненадана, когато Менчерес хвана ръката на момчето, преди дори да успее да попита какво да прави по-нататък.
– Един от начините да излекуваш прободните рани е да отрежеш езика си на един кътник и да го задържиш върху раните, преди да извадиш устата си – каза той. – Или пък можеш да прокараш палеца си през кътника и да притиснеш кръвта си през двете дупки. И при двата избора целта е да се предотврати по-голяма загуба на кръв и изцапани дрехи.
Тя си помисли, че е иронично, че пътуването ги води през пеещо гробище, докато следва указанията на Менчерес. Избра да отреже палеца си вместо езика, като го постави върху двойните пробождания, които беше направила, когато Менчерес вдигна ръката си. Секунди по-късно, когато провери, прободните рани бяха напълно зараснали, както и разрезът на палеца. Не бяха останали никакви следи от случилото се, с изключение на засищащата топлина, която се разнасяше по цялото ѝ тяло на мястото на предишния зверски глад.
Вината и срамът, които Кира очакваше да почувства, любопитно отсъстваха. Вместо това тя се почувства по-добре по начин, който не се дължеше само на липсата на глад. Всички удари на сърцето и топлите тела в тази сграда вече не се усещаха като изкушения, които искат да я превърнат в убиец. Хората около нея отново се чувстваха като хора. Кой би си помислил, че храненето от човек ще я накара да се почувства по-свързана с изгубената си човешка същност, а не по-малко?
– Снеми очилата си – каза тихо Менчерес. – След това го погледни в очите и му кажи, че не помни нищо от случилото се, освен забавлението от пътуването.
Тя хвърли поглед към Менчерес.
– Мога ли да го направя… вече? – Чувстваше се в пъти по-добре, дори по-силна, но не и като човек, който може да промени паметта на човек само с поглед и коментар.
Устата му се изкриви.
– Да, вече имаш тази способност.
Кира се опита да събере в себе си хипнотизатор, докато спускаше очилата си надолу по носа, насочвайки поглед към младия мъж, който все още се подпираше на нея с мечтателна усмивка.
– И така, ама нищо не се случи, освен че, хм, пътуването ти хареса – заекна тя. Боже, това беше жалък опит за хипноза. Трябваше да се постарае по-добре, за да се справи.
Младият мъж седна, онази празнота напусна очите му, когато каляската започна своя поход към комплект огледала, където автоматичният глас ги информира, че скоро ще видят дали някой от духовете на имението не се е качил в каретата им. Менчерес се пресегна и придърпа Кира към себе си, а ръцете му я обгърнаха в свободна прегръдка.
– Това се получи? – Развика му се учудено Кира.
Той все още имаше онова леко развеселено изражение.
– Разбира се.
Беше поразена от това колко гладко се е развило всичко, когато младият мъж се обърна към нея с усмивка.
– Виж. В скута ти седи призрак.
Тя погледна към огледалата, облицовани на стената срещу тях, за да види видеозапис на пълничък очилат мъж, наложен над нея в каретата. Гледката на тримата с усмихнатия им призрачен пътник само подсили сюрреализма, който Кира изпитваше. Първото ѝ хранене като истински вампир беше украсено от фалшив призрак.
Пътуването се забави, когато в следващата стая се откри платформата за слизане с голям перон. Един служител свали предпазната лента пред тях и тримата излязоха от вагона. Младият мъж махна на приятелите си със същата ръка, която Кира беше захапала, преди да си тръгне, без да разбере, че е участвал в истинско свръхестествено събитие по време на фалшивата разходка с призраци.

Назад към част 21                                                             Напред към част 23

 

 

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!