Глава 34
Менчерес не се изненада, че беше необходимо да убие само няколко от стражите, преди останалите да се втурнат да разказват всичко, което знаеха за останалите от техния брой, за местонахождението им, за това с кого от тях трябваше да се свърже Радже и за всичко, което ги попита. Радже не беше избрал по-възрастни, опитни наемници, които биха изисквали много повече стимули, защото щяха да осъзнаят, че съдбата им така или иначе е смърт заради участието им в тези престъпления. Беше избрал по-млади, глупави вампири, които сам бе променил тайно. Такива, които щяха да изпълняват заповедите му без много въпроси и можеха лесно да изчезнат, когато Радже вече нямаше нужда от тях.
Кира остана с човешкото момиче, което Менчерес разпозна от клуба, точно встрани от погледа. Беше очевидно, че тя не желае да става свидетел на пламенните разпити, но никога не поставяше под съмнение необходимостта от тях. Искаше да се върне, за да провери какво става с другите хора в храма, където я бяха държали, но Менчерес настояваше за търпение. Трябваше да се уверят, че в другите части на Чичен Ица не са останали стражи, които да предупредят Радже за присъствието им. Сетивата му не долавяха повече от седемнайсетте вампира, които бяха преследвали Кира в джунглата, но той не искаше да рискува.
Едва след като онези, които все още бяха живи, разкриха, че съставляват цялата охрана на Радже при Кира, Менчерес се осмели да се върне с Влад и Кира към руините на храма. Самонадеяност или параноя бе накарала Радже да остави толкова малко от хората си да пазят Кира? Дали се страхуваше, че по-голям брой хора могат да го предадат, ако някой от аклитите му се разприказва и до Пазителите достигне слух за стореното от него? Или пък наистина вярваше, че Менчерес се грижи толкова малко за Кира, че не е очаквал да предприеме всички възможни мерки, за да я спаси, знаейки, че Радже няма да я освободи, както е уговорено?
Радже може би щеше да е прав, ако беше взел някой друг, но не и Кира. Само съзнанието, че животът ѝ виси на косъм, даде на Менчерес сили да завърши ритуала за призоваване на Акън. Местоположението на никоя душа не беше невидимо за пасажера на мъртвите, макар че Радже може би дори не знаеше за ритуала за призоваване на Акън. Малцина в тяхната раса познаваха най-тъмните магии. Единствената причина, поради която Патра знаеше как да владее заклинанията, които използваше, беше, че Менчерес я научи на тях, когато бяха заедно – грешка, за която беше платил скъпо.
Да, някои знания е най-добре да бъдат изгубени за света. Той хвърли поглед нагоре към луната. Трябваше да тръгне през следващия час, за да успее да се срещне с Радже.
Позната вълна от енергия достигна до сетивата му. Само преди два дни имаше само един вампир, когото можеше да почувства по този начин. Но сега, след като бе споделил част от силата си с Кира, тя също бе безвъзвратно свързана със сетивата му.
– Боунс е тук – заяви Менчерес.
Влад повдигна вежди, докато приковаваше със сребърни ножове друг страж към стените на храма.
– Трябва да е бил по-на юг от нас, когато тръгнахме за първи път. Обади му се преди по-малко от два часа.
Кира се появи в арката, изражението ѝ беше тъжно и гневно. – Намерих шест тела тук, но от това, което каза Дженифър, има още повече убити. Охранителите са изхвърляли телата в джунглата на смени през нощта.
Влад заби още един сребърен нож в китката на един пазач. Сега Менчерес ги държеше неподвижни, но след като си тръгнеше, това щеше да им помогне да ги обезопасят.
– Вампири като теб ме вбесяват – промълви Влад. – Оставят следи от тела, за да бъдат хората подозрителни, когато няма нужда да убиват, за да се хранят. Случвало ли ти се е тълпа селяни, въоръжени с факли и вили, да изгори къщата ти, докато крещи „смърт на вампира!“? На мен ми се е случвало и това е дразнещо до неузнаваемост.
– Знаеш ги тези стари румънци. – Гласът на Боунс се носеше откъм входа на храма. – Просто са адски неразумни.
– Обещал си, че няма да започнеш с него…
Гласът на Кат, който говореше много по-меко от този на Боунс. Менчерес пренебрегна коментарите и на двамата в полза на това да плъзне ръце около Кира.
– Трябва да тръгна скоро. Ще бъдеш в безопасност с тримата тук.
Зеленият ѝ поглед се впи в неговия.
– Бих ти казала да не ходиш, защото Радже е твърде опасен, но ти просто ще повториш същия аргумент за нуждата от неоспорими доказателства, който използвах, когато те убедих да позволиш на Радже да ме отвлече от сестра ми, нали?
– Както често съм казвал и преди, ти си мъдра – промърмори Менчерес. Изпълни го странна радост, вълнение, примесено с целеустременост, което не беше изпитвал от… не можеше да си спомни от колко време. Виденията му не го бяха напуснали. Проблясъкът на Кира в джунглата доказваше това, а ако не бяха, значи все пак имаше шанс за бъдеще.
Кое беше различното? Дали това беше завършването на ритуала, който по право трябваше да го убие? Или Кира беше права и стената от мрак, която блокираше зрението му, беше създадена от самия него? Може би докосването на бога, когато Акън му показа къде е Кира, премахна тази преграда. Или пък бе успял да я събори по-рано, но не бе видял плодовете от това веднага. Той не знаеше. Единственото, което знаеше, беше, че сега само една пречка стоеше на пътя му към живот с Кира.
Раджедеф. Менчерес възнамеряваше да премахне това препятствие.
– Усещам Раджедеф тук – заяви глас, който той не очакваше, от стаята пред тяхната. – И нещо друго. Старо и… познато.
– Веритас – каза Менчерес и изненадата оцвети тона му.
– Тя се качи при нас – обяви Кат, а веждите ѝ се вдигнаха, когато влезе в стаята и видя как Влад заковава стражите в стената.
Влад спря, за да ѝ се усмихне косо.
– Бих те посрещнал с нежна прегръдка, Кат, но както виждаш, съм малко зает. Боунс, не се притеснявай да използваш останалите ножове върху онези трима стражи.
– В момент като този сигурно ти липсват дългите ти дървени колове – отбеляза Боунс, докато започна да събира ножовете, хвърляйки студен поглед към стражите, които чакаха в ъгъла.
Влад измърмори.
– Да понякога.
– Донесох нещо за теб – каза Кат на Кира, протягайки пазарска чанта. – Не мислех, че ще се погрижат да те нахранят, докато те държат.
Менчерес погледна благодарно Кат, когато Кира я отвори и откри вътре няколко запечатани торбички с кръв. Тя категорично отказваше да се храни от когото и да било от хората, държани в плен, като казваше, че те са страдали достатъчно. Сега вече не се налагаше да я води в хотела, който граничеше с руините, за да може Кира да утолява изгарящия си глад върху нищо неподозиращи гости.
– Благодаря ти – каза тя на Кат. След това насочи вниманието си към Веритас, който сканираше стаята с мълчалива задълбоченост.
– Миришеш на Радже. Охранителите му могат да потвърдят, че той им е наредил да ме отвлекат. Със сигурност мога да потвърдя, че Радже ме държи тук против волята ми и не е казал на никой от Пазителите за това. Това достатъчно доказателство ли е, че той е станал мошеник? – Попита тя с непоколебим тон.
– За мен е. – Веритас се приближи до стражите, давайки им критична оценка. След това се обърна и отново се озърна, а веждите ѝ се смръщиха. – Но за останалите членове на Съвета, някои от които са близки приятели на Раджедеф, това са само косвени доказателства, подкрепени от съмнителни свидетелски показания.
– Не можеш да говориш сериозно – започна Кира.
– Дори и съветът да е доволен, аз пак ще отида при Раджедеф – прекъсна ядосания ѝ отговор Менчерес. Той я докосна по бузата. – Не само за доказателства. За компенсация.
Носът на Кат се набръчка, докато леко подсмърчаше близо до него.
– Не искам да бъда груб, но каква е тази миризма? Сякаш си се къпал в мъртви тела или нещо подобно.
– Аз също я забелязах – каза Кира. Погледът ѝ се замъгли. – Притесни ме.
Влад продължаваше да подсигурява стражите, а лицето му беше безучастно. Боунс вдигна вежди към Менчерес и зачака. Той не каза нищо, но погледът на Веритас се стесни. Тя се приближи до него, вдиша дълбоко близо до гърдите му, после толкова близо до главата му, колкото можеше да достигне, без да изплува.
– Откъде точно знаеш къде е Кира? – Поиска Веритас.
– От едно видение – отвърна Менчерес. Това беше част от истината. Само че не цялата.
– Знаех, че можеш да преодолееш този блок в съзнанието си – промърмори Кира и стисна кръста му.
Веритас вдиша отново, после отстъпи назад, а морскозеленият ѝ поглед се озъби.
– Миришеш на Акън.
Влад промълви проклятие. Кат и Кира попитаха:
– Кой е този? – Едновременно. Менчерес не каза нищо, задържайки погледа на Веритас.
Тя разпозна аромата на господаря на подземния свят. Имаше само един начин, по който Веритас щеше да е в състояние да го направи – ако преди това беше призовала самия Акън.
Изглежда, че той не беше единственият, с когото Тенох бе споделил тайните на този ритуал. Двамата с Веритас бяха в безизходица. Призоваването на лоткаря беше акт на черна магия и нарушение на вампирския закон. Ако се изправи срещу Менчерес за неговото престъпление, щеше да и се наложи да признае и своето.
– Сега вече знаеш другата причина, поради която трябва да отида при Радже – каза равномерно Менчерес.
Веритас призна, че са в безизходица, като наклони глава. – Знам. Не винаги съм била Пазителка. – После погледът ѝ отново се втвърди. – Трябва да побързаш. Лоткаря не се бави и лодката му никога не тръгва празна.
– За какво си говорите вие двамата? – Попита Кира.
Той я целуна по върха на главата.
– Ще ти кажа, когато се върна.
Кат прочисти гърлото си.
– Знам, че пропускам куп подтекстове тук, но разбирам „бързам“. Тримата дойдохме с един от новите самолети на чичо ми. Знаеш, че правителството има достъп до най-бързите налични самолети, така че ако бързаш, можеш да се качиш при мен. Ще трябва да се натъпчете в зоната за оръжия, така че не е удобно, но е бързо.
Менчерес обмисли предложението ѝ. Предпочиташе да стои настрана от всичко, свързано с човешките правителства, но времето му беше малко.
– Имам самолет, но му трябва гориво.
Кат се усмихна.
– Моят няма нужда – а споменах ли, че е бърз?
Назад към част 34 Напред към част 36