Глава 3
Кира висеше през прозореца на импровизираното си въже, като си напомняше със стиснати зъби да не гледа надолу. Бяха нужни часове, за да върже покривката, чаршафите, завесите и завесата за душ заедно, докато се получи достатъчно дълго, за да стигне до двора на къщата. След това го закрепи около двата ъгъла на леглото, като напрегнато изчака да се стъмни, за да има по-малък шанс да я видят. Трябваше да мине още половин час, преди да събере смелост и да се прехвърли през перваза на прозореца, и да изпадне в момент на чиста паника, когато въжето за първи път се опъна под тежестта ѝ.
Но въжето, котвата на леглото и бицепсите ѝ бяха издържали. Бавно Кира се спусна надолу, като заплиташе въжето между краката си, за да забави спускането си. Справяш се добре – каза си Кира, докато внимателно започна да се спуска надолу по стената на къщата. С малко късмет само след няколко минути щеше да е на безопасно място на земята. Ако имаше още повече късмет, нямаше да ѝ отнеме много време да намери помощ. Съмняваше се, че все още се намира в Чикаго, съдейки по липсата на почти никакви къщи или сгради в обсега на погледа, но видя нещо, което приличаше на друг дом зад линията на дърветата на север. Там щеше да опита първо – при условие че въжето или леглото не се скъсат изведнъж.
Когато стигна до перваза под прозореца си, Кира издъхна с облекчение. Един етаж е завършен, остават още два. Досега никой не беше подал сигнал за тревога. Изглежда, че преструването на послушен пленник беше проработило. Дори се беше престорила, че яде храната и пие газираното, което йи беше донесъл русокосият мъж с белег по бузата, но всъщност ги беше пуснала в тоалетната. В никакъв случай не рискуваше да се дрогира, като докосваше тези неща. Беше погълнала малко вода от душа, когато се измиваше. Това беше повече от достатъчно, за да я хидратира, и тя се съмняваше, че са били достатъчно умни, за да я упоят.
Кира продължаваше да се отпуска по въжето, учудена, че ръцете ѝ не треперят. Тази сутрин беше загубила много кръв, но по някаква причина ръцете ѝ бяха стабилни и се справяха с лекота с тежестта ѝ. Това беше достатъчно необичайно, за да разтревожи Кира, но тя реши да се тревожи за това по-късно. Например, когато се намираше далеч от тази къща и в най-близкия полицейски участък.
Спусна се още един етаж надолу, като затаи дъх, когато въжето я доведе да виси точно пред един прозорец. Светлината отвътре светеше срещу стъклото, което правеше интериора ясно различим за нея. Кира се молеше тъмнината навън да я направи почти невидима за разлика от саята. Тя леко се откопча, за да се позиционира далеч от центъра на прозореца, и се спусна малко по-бързо. Трябваше ли да рискува да погледне надолу, за да провери колко далеч е? Не – реши Кира. Добре се беше справила, че стигна дотук, като се има предвид страхът ѝ от височини. Нямаше нужда да го разваля, като погледне надолу сега.
Когато Кира най-сетне усети твърда земя под краката си вместо още повече празнота и въжета, тя почти изохка от облекчение. Тя обаче потисна радостта си, издърпа въжето вляво от прозорците и го закрепи, като подпъхна края му под едно саксийно растение. Ако имаше късмет, никой нямаше да я намери до сутринта, а тя отдавна щеше да си е тръгнала.
Кира започна да тича колкото може по-бързо в посоката, в която смяташе, че е зърнала другата къща от прозореца на спалнята си. Навън беше тъмно като в катран, но тя беше почти сигурна, че се движи в правилната посока. Сърцето ѝ се разтуптя от радост и вълнение. Тя беше свободна!
Измина двайсетина метра, преди да се блъсне в стената.
Менчерес бе наблюдавал как Кира се спуска по къщата със смесица от удивление и забавление. Тя със сигурност беше упорита жена, като нанизваше въжета от различни материали в спалнята – а дали това бяха примките на завесите за душ, които използваше като опорни точки за възлите си?
– Искаш ли да я взема? – Попита Горгон с твърде тих глас, за да може Кира да го чуе.
– Не – отвърна Менчерес. Беше му по-скоро любопитно да види дали ще успее да стигне до долу. Ако въжето се скъсаше или тя изгубеше хватката си, той лесно можеше да я хване. Но междувременно да гледа как Кира маневрира надолу по стената на къщата беше по-забавно от всичко, което беше правил през последните няколко месеца.
– Можеш да се върнеш вътре – каза той на Горгон, а устата му потрепна, докато Кира деликатно се откопчаваше от прозореца. Тя се държеше много тихо за човек; но, разбира се, с неговия слух вдигаше доста шум.
Горгон кимна веднъж, преди да изчезне обратно в къщата. Менчерес застана на най-тъмната част на моравата, където щеше да е невидим от погледа на Кира, и продължи да я наблюдава. Той се напрегна, когато рамката на леглото, за която беше закрепено въжето, предупредително изскърца, но въжето ѝ издържа. Когато Кира се свлече на земята, Менчерес се усмихна заедно с нея. Браво, тъмна дамо.
Жалко обаче, че не можеше да я остави да довърши победата си, като избяга. Човек, който разказва на полицията приказки за свръхестествени същества, беше последното нещо, от което Менчерес се нуждаеше. Раджедеф щеше да използва това като още едно доказателство, че Менчерес е нарушил техните закони.
Раджедеф. Колко странно, че Менчерес не беше мислил за отмъстителния пазител на закона, откакто напусна склада тази сутрин, но щеше да се заеме с делата си, свързани с Раджедеф, по-късно. Първо трябваше да изтрие спомените на Кира за всичко свръхестествено. Можеше да я прехвърли на Горгон или на друг вампир от рода му, който да хипнотизира, но да се погрижи сам за Кира му се струваше най-малкото, което можеше да направи, за да ѝ се отплати за добрината, която му бе показала в склада. Дори ако сега съжаляваше за тази добрина.
Винаги можеше да намери друг начин да осъществи плана си относно Раджедеф, след като спомените на Кира за този склад и за него изчезнат. Менчерес не беше виждал Раджедеф повече от седмица. Нямаше нужда да бърза; щеше да постигне целта си достатъчно скоро.
Менчерес остави Кира да потича няколко крачки, преди да застане пред нея. Тя се сблъска с него достатъчно силно, за да изтръгне от себе си писък, но той погълна удара, сякаш беше пеперуда.
– Това са две смели, но и глупави неща, които си направила днес – отбеляза Менчерес.
Кира дишаше учестено, но целта ѝ беше стабилна, когато го удари право в гърдите.
– По дяволите! Пак си ти, нали?
Той я виждаше ясно в тъмното, но тя щеше да е почти сляпа при липсата на светлини на моравата.
– Да, това съм аз – отвърна Менчерес. Не коментира удара, макар че не можеше да си спомни кога за последен път някой наистина го беше удрял.
– Ти ме наблюдаваше през цялото време, нали? – Поиска Кира. От нея лъхаше горчивина, която променяше аромата ѝ от лимони и морски спрей в нещо по-сурово. – Защо? Мислеше, че е смешно да ме виждаш как се опитвам да избягам?
Всъщност му беше забавно, но само защото знаеше, че тя никога не е била в истинска опасност. Гневното отчаяние в тона ѝ обаче го накара да спре. Той можеше да знае, че Кира не е в опасност, но тя не го знаеше. Всъщност той не ѝ беше казал нищо, което наистина да я увери, че няма причина да се страхува, независимо дали е в къщата, или виси на въже извън нея.
– Извинявам се. – Менчерес свали ръцете си от раменете ѝ, където я беше подпрял, след като Кира се беше врязала в него. Тя не се опита да избяга, след като той я пусна. Просто стоеше там, поемаше си дъх и го гледаше.
– Какъв си ти? И какво възнамеряваш да правиш с мен, след като е ясно, че няма да ме пуснеш?
Менчерес се поколеба за миг, преди да свие рамене. Съвсем скоро щеше да изтрие съзнанието ѝ. Какво значение имаше дали междувременно тя щеше да знае повече за него?
– Съвременната дума за това, което съм, е „вампир“.
Сърцето на Кира и без това се беше разтуптяло, но при този момент то прескочи с един удар.
– Вампири не съществуват – каза тя, макар да звучеше така, сякаш думите ѝ бяха последен опит за отричане, а не истинско изказване на недоверие.
– Точно това трябва да мислят хората, само че ти си видяла твърде много, за да се придържаш повече към тази измислица – отвърна той твърдо.
– Но тази сутрин ти беше на слънчева светлина и моят кръст…
Менчерес протегна ръка, за да докосне кръста, която висеше на врата на Кира. Самото докосване на среброто нямаше да му навреди. Изгарящите му, изцеждащи ефекти бяха латентни, освен ако среброто не пробиеше кожата на вампира.
– Ефектите на слънчевата светлина, кръстовете, дървените колове и светената вода са червени херпеси, които моят народ умишлено насаждаше през хилядолетията. Истинската ни слабост не е нещо, което не сме допуснали да стане общоизвестно.
– Сребро – каза Кира.
Веждите му се повдигнаха. Тя не можеше да го види, но сигурно усети реакцията му, защото сви рамене.
– Това трябва да е онова, което онези други, ах, вампири използваха върху теб тази сутрин. Ножовете не приличаха съвсем на стоманени, но, разбира се, бяха толкова кървави…
Гласът ѝ отново секна и тя погледна встрани, прехапвайки устна. Сред шокиращото мълчание на съзнанието ѝ той долови промяната на аромата ѝ в нещо, което отразяваше емоция, която му беше добре позната.
Съжаление.
Наистина съжаляваше, че се бе намесила, за да му помогне тази сутрин. Менчерес не можеше да я вини, но за своя изненада откри, че всъщност… го боли.
За бога, наистина ли се натъжаваше от това, което една непозната си мислеше за него? Той беше на повече от двехиляди и петстотин години! Може би наистина беше време да си отиде от този свят. Преди да е проявил други форми на това, което трябваше да е немъртва старост.
– Тези други мъже не бяха вампири – хладнокръвно я поправи Менчерес. – Те принадлежат към друга раса, известна като гули, или месоядни.
Звучеше така, сякаш Кира се задави. –
Тази сутрин влязох при гулите, които ядат плът, и посегнах на един вампир, който пие кръв. Това ли ми казваш?
– Да.
Сега страхът изостри аромата на Кира и през крайниците ѝ премина тънък трепет, но гръбнакът ѝ остана изправен.
– За това ли ме държиш тук? За да изпиеш кръвта ми?
Менчерес не можа да се въздържи да не погледне гърлото ѝ с изкусително бързия пулс, преди да отговори.
– Не. Казах ти – няма от какво да се страхуваш от мен. Вече щях да те върна в дома ти, само че все още не съм в състояние да изтрия знанието ти за тази сутрин. Щом кръвта ми напусне организма ти и успея да изчистя съзнанието ти от това, ще бъдеш освободена. Дотогава ще бъдеш невредим. Давам ти думата си.
Този трепет се забави, но пулсът на сърцето ѝ не спря да се ускорява.
– Това е като лош сън – прошепна Кира. – Може да обещаеш да не ме нараняваш, но някой друг ми донесе вечеря и предполагам, че също не е бил човек. Ако имаш предвид това, когато казваш, че не искаш да ми навредиш, трябва да ме пуснеш. В противен случай съм в безопасност само докато някой от другите вампири наоколо получи апетит.
Менчерес не можа да спре хъркането, което му се изплъзна. – Думата ми е закон сред моя народ. Никой не би посмял да те докосне без мое разрешение, а аз изрично съм го забранил. Ти си в пълна безопасност от това някой да получи „апетит“ около теб, Кира.
Тя замълча за няколко мига. Менчерес се съсредоточи върху съзнанието ѝ, но то остана разочароващо неуловимо за него. Ароматът ѝ обаче се колебаеше между недоверието и шока, което му говореше колкото за вътрешната ѝ борба да усвои тази информация, толкова и за мислите ѝ.
Страданието на Кира беше очаквано. Като се има предвид, че беше започнала деня, без да знае нищо за съществата, които съществуват заедно с човечеството, след това едва не беше убита от някои от тези същества, а сега беше държана против волята си от други, тя беше показала забележителна сила. Менчерес беше виждал лидери на народи, които при по-неблагоприятни обстоятелства са се разплаквали.
– Дори животът ми да не е в опасност, не мога да стоя тук и да чакам умът ми отново да стане податлив – каза накрая Кира. – Имам работа и други много важни задължения. Моля те, не ме разбирай погрешно, повече от облекчена съм, че не възнамеряваш да ме изядеш, но не мога просто да изчезна за няколко дни. Ако ме пуснете, ще се прибера вкъщи и няма да обеля и дума на никого за всичко това.
– Там ли възнамеряваше да отидеш, когато избяга тази вечер? – Попита Менчерес, а ръката му се стрелна, за да спре Кира, когато тя започна да се обръща. – И не ме лъжи повече.
Лицето на Кира почервеня, когато срещна погледа му.
– Тръгнах към къщата на най-близкия ти съсед, за да се обадя в полицията – отвърна тя тихо.
Менчерес пусна ръката си от лицето ѝ.
– И затова не мога да те пусна, докато си спомняш каквото и да било за това, което си видяла.
– Но това беше преди – каза Кира настоятелно. – Когато все още си мислех, че ще ме убиеш, така че да, полицията ми звучеше като най-добрия вариант. Но ти доказа, че не мога да избягам, без да разбереш, и явно можеш да ме надвиеш по всяко време. Не мога да си представя, че щеше да си направиш труда да ме излъжеш толкова, ако просто възнамеряваше да ме убиеш. А ако нямате намерение да ме убиете, значи не сте ненаситни убийци, за каквито ви рисува легендата, така че не е нужно да предупреждавам човечеството за вас. Да, вие убихте онези хора, които ви измъчваха; но това е оправдано убийство във всеки съд, така че няма нужда да казвам на никого нищо.
Гласът на Кира се бе повишил от вълнението ѝ, а пулсът ѝ отново се ускори. Менчерес не каза нищо, знаейки, че тя се опитва да примири фактите на глас повече от всичко друго. За хората винаги беше страшно, когато осъзнаеха, че вярата им в превъзходството на тяхната раса е била фалшива. Когато осъзнаваха колко уязвими са в действителност за другите видове, които споделяха тъмнината с тях.
– Освен това – каза тя накрая, като изтръгна думата с накъсана въздишка. – Без значение на колко хора ще разкажа, кой ще ми повярва? Никога не съм вярвала на никой от клиентите, които разказваха за странни, невъзможни неща, а като частен детектив съм чувала немалко такива истории…
Очите на Кира се разшириха, дори когато тя спря да говори по средата на изречението. Менчерес не можеше да чуе мислите, които се формираха в главата ѝ, но по изражението ѝ личеше, че осъзнава, че някои от историите, които бе отхвърлила с лека ръка, може би са били истина. След това огледа притъмнелия двор, сякаш го виждаше с нови очи, а дъхът ѝ секна.
Менчерес наблюдаваше със съжаление, знаейки, че това е моментът, в който Кира наистина приема, че всичко това е реално. Малката част от нея, която все още се надяваше, че има друго обяснение, най-накрая се бе отказала. Беше наблюдавал същата психическа капитулация при хората и преди, твърде много пъти, за да ги преброи, и макар Кира да вярваше, че може да се върне към нормален живот с тази информация, Менчерес знаеше, че не може.
– Не искаш да знаеш това – каза той с тих, но твърд глас. – То ще унищожи живота ти. Ще виждаш всяка сянка по различен начин и всеки странен звук ще те кара да се чудиш – човек ли е това, или чудовище? Хората, които не са част от рода на вампирите или гулите, не се справят добре с тази информация. Времето го е доказало многократно.
Това, което не каза на Кира, беше, че времето също доказа, че такива хора обикновено завършват мъртви. В крайна сметка тези смъртни се опитваха да накарат някого да им повярва за свръхестествения свят, а един непотърсен човек, разпространяващ приказки за немъртвите, беше заплаха и за двата вида. И вампирите, и гулите наистина претендираха за определен брой хора като собственост, но тези хора бяха специално подбрани, след което бяха отстранени от собствения им свят. Те живееха със своите немъртви покровители с пълното съзнание, че ако разгласят тайната за някой от видовете пред обществото, ще бъдат ликвидирани.
Подобно знание обаче не би успокоило Кира, затова Менчерес го запази за себе си. Наистина не искаше в бъдеще тя да се качва през повече прозорци.
– Ще ме оставиш да си отида невредима? – Попита тя най-накрая, като изглеждаше, че е стигнала до решение.
– Веднага щом премахна тези спомени от съзнанието ти – обеща Менчерес.
Тя го погледна преценяващо.
– Ще трябва да се обадя на шефа си, да измисля някакво извинение, че съм пропуснала работа. Не мога да си позволя да ме уволнят.
– Ще се погрижа да уредя положението с трудовата ти заетост. – Но Менчерес не смяташе да ѝ позволи да се обади на работодателя си дори под зоркото му око. Кира работеше за частен детектив; линията можеше да бъде проследена или тя да използва кодови думи, указващи опасност, която Менчерес можеше да не разпознае. Искаше му се да се надява, че Кира няма да направи такова нещо в светлината на новата си капитулация, но беше твърде изморен, за да се доверява на надеждата.
– Трябва да се обадя и на сестра си. – Гласът ѝ се втвърди така, както не беше, когато Кира говореше за работата си. – Тя не е добре. Не мога да я оставя да се тревожи, че съм изчезнала, без да и кажа нещо.
Манчерес наклони глава.
– Ще направя така, че утре да говориш с нея.
Кира пое дълъг дъх и го изпусна бавно.
– Добре. Колко време трябва да мине, докато успееш да изтриеш спомените ми?
Той мислено пресметна колко кръв е дал на Кира. Беше поне няколко глътки, а кръвта му беше много силна.
– Най-малко няколко дни, най-много седмица.
Тя изсумтя, но не отговори. Менчерес отново бе впечатлен от нейната издръжливост. Кира се бе опитала да избяга и неведнъж го бе убеждавала да я пусне, но не бе прибягнала до молби или истерии. Що за човек беше тя, за да я направи толкова необичайно силна пред лицето на такива трудни обстоятелства?
Ако все още имаше своите видения, можеше да погледне в бъдещето и да види какъв точно човек е била Кира. Нищо не разкриваше характера повече от това да види кулминацията на решения, взети през целия живот. Но Менчерес вече не можеше да вижда бъдещето. Той отблъсна незабавния си изблик на гняв от това. Да се сърди на боговете за това, което са дали – и после са си взели обратно – беше безполезно.
– Добре – повтори Кира и върна вниманието му към нея. – Не мога да повярвам, че ще прекарам една седмица с вампири, но… добре.
Менчерес скри усмивка, а настроението му се подобри, когато видя как Кира поклати глава. Тя не беше единственият човек, изненадан от този скорошен развой на събитията. Една част от него също не можеше да повярва, че току-що се е ангажирал да остане вкъщи със същия човек, който бе разрушил плановете му тази сутрин.
– Готова ли си да влезеш вътре? – Попита Менчерес, като ѝ предложи ръката си.
Устата на Кира се изкриви, когато тя я пое след миг колебание.
– Предполагам, че да. Кажи ми, вампире, как се казваш?
Какво беше още едно нещо, което трябваше да изтрие от съзнанието и?
– Менчерес.
– Звучи испански – промърмори тя, като го огледа възможно най-добре в тъмното.
– Египетски. – Още една подробност, която щеше да се наложи да изтрие от съзнанието ѝ по-късно. Какво го караше да бъде толкова необичайно разговорлив?
– Ах. – Тогава тя се усмихна – първата усмивка, която той видя и която не изглеждаше принудена. – И така, египетският вампир Менчерес, наистина ли си стар, или си толкова млад, колкото изглеждаш?
Той я погледна настрани, докато се връщаше към къщата, и почувства странна болка, докато обмисляше разликата във възрастта им.
– По-стар съм от мръсотията – отвърна той сухо.
– Вампир с чувство за хумор. Наистина не знаех, че съществува такова нещо – запита тя със същата сухота.
Менчерес не отговори. Първо ѝ беше казал неща, които нямаше причина да разкрива, а сега се шегуваше с възрастта си. Колко странно. Мислеше си, че чувството му за хумор отдавна е изтекло.
– Предполагам, че оправянето на стаята ще ми даде нещо за вършене през следващите няколко часа – отбеляза Кира с въздишка.
– Това не е необходимо, ще… останеш в друга стая.
Менчерес едва не се спъна, като преглътна думите, които едва не изкочиха от устните му: „Ще останеш в моята стая.“ Какво го бе накарало да си помисли подобно нещо? Не беше намерил чувството си за хумор – беше си загубил ума.
Нежива сенилност. Не бяха останали много вампири, които да са по-възрастни от него. Може би все пак това беше истинско състояние.
Назад към част 3 Напред към част 5