Глава 8
Дъхът на Кира се изтръгна от дробовете ѝ, когато Менчерес ги остави на паркинга. Трябваше да мине секунда, докато краката ѝ спрат да треперят достатъчно, за да го пусне, но блестящата болница, която се виждаше толкова близо, ѝ даде нужната сила да тръгне към нея.
– Защо не пътувахме дотук? – Попита тя, а сърцето ѝ все още туптеше.
– Щеше да отнеме три пъти повече време – отговори Менчерес. – И повече, ако попаднем в задръстване.
Сигурно нямаше никакво движение в небето, помисли си Кира, все още малко замаяна от скорошния си полет. Менчерес я беше подхванал и ги беше запратил през нощното небе, преди тя да осъзнае какво прави. Способността на вампира да лети с главозамайваща скорост беше едновременно вълнуваща и ужасяваща. Не мислеше, че някога ще забрави гледката на сградите от гледната точка, от която се носеше с скорост над тях. Супермен и Лоис Лейн, изяжте си сърцата.
Но когато влезе в ярко осветената болница, Кира изтласка настрана остатъчното си удивление. Някъде на горните етажи Тина се бореше за живота си срещу болест, която не оставяше оцелели. Болничната служителка я погледна съчувствено, докато даваше на Кира пропуск за посетители.
– Дойдохте точно навреме. Часовете за посещения в интензивното отделение приключват след тридесет минути.
Кира хвърли благодарен поглед към Менчерес, въпреки че вампирът не я гледаше. Ако бяха шофирали, вместо да летят, тя нямаше да успее да стигне.
– В интензивното отделение се допускат само членове на семейството. Той също ли е семейство? – Попита сестрата.
– Да – отговори Кира веднага. Нямаше намерение да се отплаща за добрината на Менчерес, който я доведе тук, като го накара да си охлади петите долу.
Сестрата хвърли един-единствен съмнителен поглед към Менчерес. Кира не можеше да я вини. Двамата с Менчерес не си приличаха – русолявата ѝ коса и светлите ѝ очи бяха в ярък контраст с неговия по-тъмен цвят и арабски черти.
– Моля, представете шофьорската си книжка – обърна се служителят към Менчерес.
Той се наведе напред през гишето, а зеленият проблясък в очите му изчезна толкова бързо, че Кира не беше сигурна дали наистина го е видяла.
– Дадено. А сега ми подайте пропуск – нареди Менчерес с гладък, тих глас.
Служителката подаде пропуска на посетителя с остъклена усмивка на лицето, като дори не написа името си върху него. Менчерес го взе и се обърна към Кира.
– Да вървим.
Кира погледна обратно към служителката, която все още се усмихваше по някакъв застинал начин, преди да последва Менчерес към асансьорите. След като се озоваха вътре, тя най-сетне намери гласа си.
– Ето колко лесно можеш да контролираш съзнанието на хората при нормални обстоятелства? Един-единствен секунден поглед с малко, малко зелено проблясване?
Менчерес я погледна отстрани.
– Може би сега можеш да оцениш рядкостта на твоята съпротива срещу моята сила.
– Защото ми дадохте кръвта си – промърмори замислено Кира, като гледаше как етажите светват, докато асансьорът минаваше покрай тях. – И може би моята упоритост – добави тя с крива усмивка.
Менчерес сякаш почти въздъхна.
– Има и още една възможност. Много малък процент от хората са естествено имунизирани срещу вампирския контрол над съзнанието. През живота си съм срещал само няколко десетки хора с такъв имунитет, но има и такива, които сигурно имат някаква генетична мутация, която не позволява…
– Никога преди не си ми казвал това – прекъсна го Кира и я изпълни ужас. – Знаеше през цялото време, че може би не само твоята кръв ти пречи да изтриеш паметта ми?
Болезнен страх кипна в нея. Това ли беше начинът на Менчерес да ѝ каже, че никога няма да я остави да си отиде?
Вратите на асансьора се отвориха, разкривайки сестринското отделение към интензивното отделение. Менчерес не каза нищо, което Кира прие като осъдително признание.
Но сега тя не можеше да говори повече за това. Разполагаше само с половин час, за да види сестра си, и това имаше предимство дори пред страховете ѝ от новото разкритие на Менчерес. Погледът на Кира обходи прозрачните врати на всяка от стаите, докато не намери тази с надпис „Тина Грейслинг“. След това светкавично подаде пропуск на медицинската сестра, преди да се приближи до стаята на сестра си, без дори да погледне дали Менчерес я следва.
Изглеждаше, че Тина спи, а дребното ѝ тяло е свързано с апарати, които сякаш я превъзхождаха по размери от местата си около болничното легло. Беше почти толкова бледа, колкото и чаршафите около нея, а тъмните сенки около очите ѝ бяха единствените цветни петна по лицето на Тина. Изглеждаше толкова крехка, толкова счупена, като красива кукла, която някое дете небрежно е изхвърлило. Над устата на Тина беше залепена прозрачна пластмасова тръбичка, а постоянното натискане на близкия апарат за изкуствено дишане звучеше като хриптяща хармоника.
Сълзи напълниха очите на Кира, правейки сестра ѝ и всички машини размазани. Тина не спеше; беше в безсъзнание и на апарат за изкуствено дишане. Един от най-големите страхове на Тина беше да бъде на вентилатор. Сестра ѝ често беше казвала, че щом белите ѝ дробове се влошат до тази точка, всичко свършва.
И Тина вероятно е била права.
Кира изтръгна ридание, преди да успее да го върне обратно. Знаеше, че този ден ще дойде. Мислеше, че дори се е подготвила за него, но изпепеляващата болка, която обгърна сърцето ѝ, когато видя Тина жива само с помощта на машини, накара коленете ѝ да се подкосят. Тя седна на близкия стол, без да може да откъсне поглед от изпадналата в безсъзнание своя малка сестра.
– Каква болест има тя?
Мекият, дълбок глас на Менчерес стресна Кира за секунда. Почти беше забравила, че вампирът е тук. Той заобиколи леглото на Тина и погледна сестра ѝ с обичайното си безизразно изражение.
– Кистозна фиброза – изсумтя Кира. – Тя е родена с нея.
Иронията на това прободе нов прилив на болка в Кира. Според онова, което Менчерес току-що разкри, Кира можеше също да се роди с генетична мутация, но макар че нейната можеше да и открадне свободата, тя нямаше да става все по-смъртоносна, докато не я убие, като тази на Тина.
– Тя умира – каза Менчерес, все така със същото неразгадаемо изражение.
– Не казвай това.
Кира погледна вампира с поглед, изпълнен с цялата ѝ безсилна ярост заради състоянието на сестра ѝ, докато се изправяше. Знаеше, че това е вярно. Всичките ѝ инстинкти предупреждаваха, че този път Тина няма да се възстанови. През целия ден усещаше как този страх расте в нея, макар да се опитваше да го подмине.
Черните му очи бяха твърди.
– Такава, каквато е сега, това е факт, но какво си готова да направиш, за да промениш този факт?
Искаше ли да каже… ? Кира погледна към Тина, към Менчерес, после към ЕКГ апарата, който следеше слабия пулс на сестра ѝ. Пулс, който Менчерес вече нямаше.
– Нищо чак толкова драстично – каза Менчерес, като едва забележимо кимна към сърдечния монитор. – Моята кръв излекува нараняванията ти. Тя не може да излекува болестта на сестра ти завинаги, но би могла да излекува усложненията, които я карат да бъде в това състояние.
Надеждата се разби в Кира, докато тя се взираше в Менчерес. Кръвта му я беше излекувала – от смъртоносно нараняване, не по-малко. Дори и да не излекува кистозната фиброза на Тина, може ли да я излекува достатъчно, за да я откаже от апарата за изкуствено дишане? Може би дори да излезе от болницата?
– Бихте ли го направили? – На Кира ѝ трябваше всичко, за да не проси, докато чакаше отговора му.
– Да. На определена цена.
Коленете ѝ отново отслабнаха, но този път с друг вид страх. Разбира се, цената за помощта на Менчерес щеше да бъде Кира да приеме загубата на свободата си… завинаги. В края на краищата, той многократно беше казвал, че няма да я пусне, докато не успее да изтрие спомена ѝ за вампирите. Шест дни по-късно той все още не можеше да манипулира спомените ѝ или да чуе мислите ѝ. Кира не хранеше особена надежда, че утрешният ден магически ще промени нещо. Генетична мутация. Естествен имунитет.
Тя погледна към Тина. Ако цената, с която щеше да я накара да приеме съдбата си на постоянен пленник, беше да излекува сестра ѝ достатъчно, за да даде на Тина още един шанс за живот, тя щеше да се съгласи. Може и да нямаше избор дали да загуби свободата си, но виждаше, че Тина има полза от това. Хиляди пъти се бе питала „Защо тя?“ за състоянието на Тина, но нито веднъж не бе чула Тина да повтори това чувство. Сестра ѝ бе приела съдбата си с ледена смелост, на която Кира отдавна се възхищаваше. Сега беше ред на Кира.
– Мога да отгатна цената ти – каза тя и изправи рамене. – И ще се съглася, ако излекуваш Тина повече от този един път. Направете го достатъчно пъти, за да и осигурите нормална продължителност на живота, а аз ще остана затворена до края на моя. Живот за живот.
Менчерес я гледаше мълчаливо толкова дълго, че Кира се зачуди дали не е посмяла да поиска прекалено много. Дали беше ядосан от условието, което тя беше добавила към цената му? Забавляваше ли се? Презираше ли я? Нищо от изброеното? Вярно беше, че Менчерес можеше просто да я държи като заложник завинаги, без да помага на Тина, но ако искаше тя да бъде толкова послушна, колкото бяха Селин, Кърт и Сам, тогава трябваше да направи точно това.
– Обади се на медицинската сестра – каза Менчерес.
Това всъщност не беше отговор, но Кира не настояваше. Отиде до сестринското отделение и след минути се върна в стаята при сестрата на Тина.
Менчерес погледна към жената и очите му проблеснаха с онзи ярък изумруден блясък.
– Донесете ми спринцовка.
Изражението на медицинската сестра веднага се промени в същото послушно, спокойно, каквото имаше регистраторът на посетителите. За пореден път Кира се възхити на това колко лесно Менчерес може да контролира чуждите умове, докато медицинската сестра напускаше стаята. След по-малко от минута тя се върна със спринцовка и я подаде на Менчерес.
– Напуснете сега. Нищо не ми дадохте. Не си спомняте нищо за мен – каза и пренебрежително Менчерес. Медицинската сестра си тръгна, без да погледне назад.
Кира щеше да коментира колко зловеща беше цялата тази размяна, но беше твърде заета да се концентрира върху Менчерес, докато той вкарваше иглата в китката си и бавно издърпваше буталото. Червената течност се стичаше в спринцовката, докато тя се напълни.
Тя погледна зад тях към сестринското отделение. Никой не поглеждаше към тях. Кира погледна назад и откри, че Менчерес я гледа. Той вече беше вкарал иглата в линията за интравенозно вливане. Тя не погледна настрани, докато той натискаше буталото надолу, превръщайки тръбичката, която се подаваше в ръката на Тина, в червена от неговата кръв, докато тя се абсорбираше във вената на Тина.
Кира затаи дъх, докато спринцовката се изпразни и излезе от линията за интравенозно вливане. Менчерес я запуши и я пъхна в джоба на палтото си. Единствената следа, че се е случило нещо необичайно, беше остатъчната розова течност в края на интравенозната линия, където катетърът беше закрепен в плътта на Тина с тиксо.
– Остани тук – каза той, преди да излезе от стаята.
Тя не го попита къде отива. Кира седна до леглото и проследи ръката си по бледата, неподвижна ръка на сестра си. Колко време щеше да отнеме на кръвта му да противодейства на безмилостните поражения, които болестта на Тина ѝ беше нанесла? Беше ѝ дал само една-единствена спринцовка. Може би това беше всичко, което възнамеряваше да ѝ даде за начало, но след това през следващия ден щеше да инжектира на Тина още няколко спринцовки кръв. Може би сега нямаше достатъчно кръв в себе си, за да даде повече. Може би точно натам се беше запътил Менчерес; да намери незнаещ донор и да напълни отново…
Тина издаде давещ се звук. Всичко в Кира замръзна, когато видя, че очите на сестра ѝ се отварят. Тина примигна няколко пъти, преди отново да се задави, а главата ѝ се завъртя. Морскозеленият ѝ поглед срещна този на Кира с въпрос, но не и с объркване. Тина беше будна – и с ясно съзнание. Тогава безжизненото рамо, което Кира галеше, се повдигна, а ръката на сестра ѝ се повдигна, за да издърпа тръбичката в устата ѝ.
Това беше всичко, което Кира видя, преди погледът ѝ да се замъгли и тя да изтръгне една-единствена дума.
– Сестричке!
Менчерес наблюдаваше как Кира се сбогува със сестра си. Лицето ѝ все още бе зачервено от щастие, когато се наведе да целуне Тина по бузата.
– Ще се опитам да дойда отново скоро – промълви тя. – Обичам те, Тини-Т.
– Аз също те обичам, сестричке – отвърна Тина, гласът ѝ беше мек, но в него липсваше драскането, което Тина трябваше да има, след като ѝ махнаха тръбата от вентилатора.
– Просто е чудо колко бързо е реагирала на новите антибиотици – възхити се медицинската сестра на Кира, докато я придружаваше от стаята на Тина.
– О, да. Чудесно – повтори Кира, но погледна към Менчерес, докато говореше.
Той и се усмихна слабо. Лечебният ефект на вампирската кръв – особено на толкова стара и мощна кръв като неговата – наистина изглеждаше чудодеен на медицинската сестра, която не знаеше това. Кира обаче знаеше. Тя хвана ръката му, щом се приближи, и я доближи до устните си.
– Благодаря ти – въздъхна тя, докато я целуваше.
Толкова прост жест. Същият, който безброй други – хора, вампири и гули – бяха направили към него в продължение на хиляди години, но той прониза Менчерес с по-голяма сила от гръмотевица. Твърде бързо четката на устата на Кира и мекият натиск на ръката ѝ изчезнаха, оставяйки го да се чувства по-студен без нейното докосване.
При боговете, тази смъртна беше толкова опасна за него.
– Трябва да се върнем сега – каза той с облекчение, че гласът му не издава бушуващата в него емоция.
Кира погледна назад към стаята на сестра си и кимна, като част от щастието напусна лицето ѝ.
– Готова съм.
Менчерес не проговори, докато се качваха с асансьора на първия етаж на болницата. Не го направи и Кира. Когато се озоваха в тъмния ъгъл на паркинга, той разтвори ръце и тя пристъпи в тях, топлината ѝ го обгърна, докато той ги катапултираше в небето. За миг се озоваха високо над болницата, а след това и високо над всички останали сгради, невидими на фона на нощта с черното му палто, увито около тях. Сърцето на Кира барабанеше в гърдите му, а тялото ѝ беше толкова близо до неговото, че той едва ли можеше да мисли за нещо друго. Вятърът, който се носеше около тях, открадна лимоновия ѝ аромат, но той знаеше, че по-късно ще го усети върху себе си. Можеше и да не изпере тази риза или палто отново, за да не изгуби всички следи от аромата ѝ от тях.
Твърде скоро той видя очертанията на целта им пред себе си. Устата му се стегна. Беше време да елиминира заплахата, която Кира представляваше за него. Той нямаше друг избор.
Менчерес ги настани на сградата и пусна Кира веднага щом тя възстанови равновесието си. Тя огледа покрива с объркване, изписано на прекрасните ѝ черти.
– Къде сме? Това не е мястото, където живееш.
Той се стегна, като заключи емоциите си зад недостъпна стена.
– Не, това е мястото, където ти живееш.
Кира отново се огледа наоколо и очите ѝ се разшириха, когато разпозна градския пейзаж около жилищната си сграда. – Искаш ли да взема някои от нещата си, преди да се върнем? – Попита тя объркано. – Нямам ключовете си със себе си…
– Няма да се върнеш – каза Менчерес с хладен, стабилен глас, докато ѝ подаваше ключовете, които беше оставила в раницата си в деня на първата им среща. После с мислено натискане вратата на покрива се отвори. – Все още не мога да чуя нищо от ума ти, нито да го контролирам, така че е очевидно, че си естествено имунизирана срещу моята сила. В болницата ти казах, че кръвта ми си има цена. Цената ми за излекуването на сестра ти е мълчанието ти за всички неща, които си научил през последната седмица. Не говори за мен и за тях пред никого.
Устата ѝ се отвори невярващо, тези естествено червени устни го дразнеха с пълнотата си.
– Но ти каза, че докато знам, никога няма да мога да напусна…
– И ти каза, че мога да ти се доверя – прекъсна я тихо Менчерес. – Затова ти се доверявам, Кира, и те пускам въпреки знанието ти.
Тя нямаше представа колко трудно е било това за него. Когато Кира предложи доброволно себе си в замяна на излекуването на сестра си, Менчерес почти се беше възползвал от това. Шансът да я вижда всеки ден, да научи повече за нея – и да я съблазни в леглото си – го изпълваше с първична, гладна целеустременост. Искаше да покаже на Кира неща, които тя дори не си беше представяла, да я заведе на места, за които само беше чувала, и да и спретне екстравагантности, от които би се засрамила и една кралица. Нямаше никакъв смисъл; едва познаваше Кира, но нещо в нея го зовеше по начин, който почти го надвиваше. Последният път, когато изпитваше толкова силно чувство към някоя жена, кралствата бяха паднали след него.
Но тъмнината на подземния свят се извисяваше пред него и му се подиграваше, че времето му почти е свършило. Кира имаше бъдеще. Той нямаше. Трябваше да я освободи, за да я остави да изживее живота си и за да му позволи да довърши това, което бе останало от неговия.
Тя се приближи към него с онази силна, бойна крачка, която беше в противоречие с женската ѝ хубост, и го сграбчи с яростна прегръдка.
– Благодаря ти – прошепна тя. Този път тя целуна гърлото му, а не ръката му, и допирът на меките ѝ, топли устни там почти наруши контрола му.
Трябваше да си тръгне. Сега.
Вместо да отвърне на прегръдката ѝ, Менчерес бръкна в палтото си и извади една чанта.
– Вземи това – каза той и я подаде към нея. – Кръвта на немъртвите не се разгражда с времето. Използвай по една четвърт от всяка тубичка всеки път, когато състоянието на сестра ти се влоши. Можеш да твърдиш, че това е билкова добавка, и да и я инжектираш, или да я подхвърлиш в достатъчно силна напитка, за да не я усети на вкус.
Кира отвори чантата и очите ѝ заблестяха, когато видя десетките флакони, пълни с кръвта му. Беше хипнотизирал една медицинска сестра да осигури епруветките, докато Кира беше заета със сестра си. Съдържанието на чантата би трябвало да е достатъчно, за да противодейства на болестта на Тина, за да ѝ осигури нормална продължителност на живота на смъртните. Както беше обещано.
– Това означава ли, че никога повече няма да те видя?
Гласът на Кира се пропука слабо, докато питаше, и го прониза болка. Дали и тя изпитваше нещо към него? Беше признала, че е похотлива и преди, но дали емоциите ѝ бяха по-дълбоки? Дали щеше да иска да го види отново, въпреки че с тези флакони не се нуждаеше от него, за да запази сестра си здрава?
Нямаше значение – прошепна черната пустота. Каквото и да е било с Кира, никога не е могло да бъде. Единственото, което му оставаше, бе да се увери, че смъртта му е послужила най-добре на онези, за които е бил отговорен – и да попречи на Раджедеф.
– Сбогом, тъмна госпожо – промърмори Менчерес. После се хвърли в нощта.
Назад към част 8 Напред към част 10