Глава 13
Внезапният непреодолим натиск върху врата ми дойде преди да успея да се опитам да избягам, не че бягането щеше да доведе до някаква полза. Менчерес нямаше нужда да стоя неподвижно, за да откъсне главата ми.
Но точно толкова бързо, колкото започна това ужасно стискане, то спря. На челото на Менчерес се появи червена точка, а по-тъмната кръв опръскала вратата зад него. Той падна на колене, с най-странното изражение на лицето си, докато бавно се прививаше напред.
– Добър изстрел, Иън – промълвих аз, след което се затичах към вратата. Единственият сребърен куршум нямаше да убие Менчерес, но среброто се лекуваше много по-дълго, което ни печелеше ценно време, докато мозъкът му се събере и той дойде в съзнание.
А щом това се случи, ако все още бяхме тук, щяхме да сме изпечени.
Някой се блъсна в мен точно когато прекрачих прага. Случи се толкова бързо, че не видях кой беше, но по-меката плът подсказваше, че нападателят ми е или Анет, или Кира. Инерцията ѝ ни запрати в най-близката стена и болката ме прониза от ударите, срещу които не направих никакво движение, за да се защитя. Русата коса привлече погледа ми, когато нападателката се наведе, за да забие зъбите си през рамото ми, пропускайки врата ми, защото се извърнах в последната секунда.
Беше Кира. Тя обаче не беше въоръжена, така че макар и да ме болеше, нямаше да ме убие. Оставих я да разкъсва кожата ми и да ме блъска, докато се протегнах, за да грабна Глога от задната част на дънките си. После вдигнах пистолета и я прострелях в главата.
Мигновеното ѝ падане беше заменено от по-голяма, по-твърда форма, която се втурна към нас в следващия момент. Кървавата глава на Кира се притисна към лицето ми, заслепявайки ме да не виждам последния си нападател. Но бруталните удари, които чупеха ребрата ми и се отразяваха в тялото ми на огнени вълни, ми подсказваха кой е той. Само един човек ме е удрял толкова силно.
Боунс.
– Сега! – Изкрещях, като изтласках кухата форма на Кира между нас.
Стъклата се разбиваха в бърза последователност, докато Иън изстрелваше ударните гранати през прозорците на долния етаж. Последвалите експлозии се усещаха като бомби, които избухват в мозъка ми, но бях натъпкала достатъчно восък в ушите си, за да се справя с най-лошите последици. Другите вампири със свръхчувствителния си слух нямаха такъв късмет. Боунс спря да мачка вътрешностите ми, за да стисне главата си, а от ушите му изтичаше кръв. Зад прегърбената му форма видях Пик, Анет и Рейф да правят същото. Денис не беше тук долу. Фабиан се беше промъкнал в стаята ѝ снощи, за да я предупреди да стои далеч от главния етаж, щом действието започне.
Използвах тази секунда на отвличане на вниманието, за да вкарам следващия куршум в главата на Рейф, като гледах с изключително задоволство как багрите експлодират върху дългите му руси коси. Само ако можех да довърша работата с костен нож, но трябваше да обърна заклинанието, така че Рейф трябваше да остане жив.
Боунс вдигна глава. Кръвта все още обагряше ушите му, но той се беше възстановил от изтощителния ефект на ударните гранати. Зеленото гореше в погледа му, а устата му се отвори в ръмжене, когато се хвърли към мен. През рамото му видях, че Пик и Анет също се отърсват от последиците и се приближават към мен с убийствени изражения.
Вдигнах пистолета, но преди да успея да натисна спусъка, Глогът беше изтръгнат от ръката ми със сила, която счупи китката ми. По дяволите, Боунс използваше младата си телекинеза срещу мен! Можех само да се надявам, че не му е достатъчна, за да ми откъсне главата, иначе стрелбата по Менчерес щеше да е загуба на време. Това притеснение се разсея в съзнанието ми, когато Боунс се издигна нагоре в мига преди да се блъсне в мен. Бях се подготвил за удара на високата му мускулеста фигура, която да ме приплеска към стената, но вместо това получих ритник в лицето, който счупи врата ми и изпълни зрението ми с червено.
Агонията се разрази от всяко нервно окончание на лицето, съчетана с отвратителни хрущящи звуци, които потвърдиха, че костите ми са се счупили също толкова добре, колкото и стъклата от предните прозорци. Устоях на инстинктивното желание да се предпазя от по-нататъчно нараняване, защото знаех, че Боунс ще се заеме с убийството. Вместо това се хвърлих напред, удряйки лицето си в твърдия като скала гръден кош. Съприкосновението изстреля още фойерверки от болка в черепа ми, но ме прибра под смъртоносната ръка, която се беше насочила към врата ми.
Зрението ми можеше да е окървавено, а лицето ми – в развалини, но краката ми работеха добре, а Боунс беше направил необичайна грешка, като разшири стойката си, когато се опита да ми откъсне главата. Възползвах се от това и ударих коляното си нагоре, като използвах цялата си свръхестествена сила, за да направя безмилостен контакт със слабините му. Това го повали на колене, но преди да успея да извадя другия си пистолет, нещо твърдо се удари във все още оздравяващото ми лице.
Сред поредния взрив от болка и хрущящи звуци, които не исках да чувам никога повече, зърнах как Пик се подготвя за втори удар. Измъкнах се, вместо това бледата му ръка се разби в стената зад мен, но след това двойни чукове се свързаха със страните ми. Боунс се беше възстановил от ритника ми и отново беше в атака.
Не можех да блокирам атака отгоре и отдолу. Не и без смъртоносни средства, а те не бяха опция. Не можех и да се отскубна. Стената ме блокираше отзад, а трима разярени вампири – отпред. Единственото, което можех да направя, беше да се надявам на Бога, че са прекалено заети да ме нападат, за да спрат и да тичат за сребърния нож. След няколко мига на прикриване, усукване, удар, повторение, осъзнах нещо странно: Боунс и Пик не се биеха както обикновено, смъртоносно. Уменията им сякаш бяха намалели до същото ниво като тези на Анет. В противен случай не бих могла да ги удържа толкова добре, колкото се справях.
Чу се бум и Пик прелетя през стаята, а в средата му вече имаше голяма, димяща дупка. Боунс се завъртя, за да оцени тази нова заплаха, но аз го издърпах обратно, докато Иън скочи през руините на предния прозорец. Крайно време беше.
– Ало, всички! – Обяви Иън. С дива усмивка той захвърли все още димящата базука и скочи към Анет.
Повече подкрепление щеше да означава по-малък риск, но освен един доверен вампир, който не отговаряше на телефона си, всичките ми най-силни и близки съюзници бяха хората, срещу които се борех. Денис не можеше да си позволи да разкрие прикритието си, като дойде в наша защита, затова помогна по единствения начин, по който можеше – като не ни пречеше.
Когато Иън стигна до Анет, той я хвърли през стаята с достатъчна сила, за да я прати да се разбие в шкафа ми за порцелан. Сред звуците на още едно счупено стъкло чух вика му.
– Какво чакаш? Изведи Криспин оттук!
Дали Иън си е помислил, че съм спряла да си направя ноктите? Бях заета да отблъсквам поредния опит да отдели главата ми от останалата част на тялото. Но се измъкнах под последния замах на Боунс и го сграбчих в мечешка прегръдка, като изтръпнах, тъй като близкият контакт означаваше, че ударите по тялото му се приземяват с още по-опустошителен ефект. Може и да не се биеше с обичайните си умения, но удряше също толкова силно. После събрах силата си и ни изстрелях през празните прозорци, а ревът на Иън към Спейд изпълни ушите ми.
– Не го прави! Оставаш тук!
Последваха още звуци на насилие, преди вятърът и моята скорост да ги отнесат. Анет не можеше да лети, така че Спейд беше единственият вампир, останал със способността да ни преследва, и от Иън зависеше да го спре. Дори Анет и Пик да не го надвият, Менчерес щеше да се събуди всеки момент. Ако това станеше преди Иън да се измъкне, той нямаше да живее достатъчно дълго, за да изкрещи, преди да му липсва главата. Не ме интересуваше колко се гордее с греховете си; за това пък си взех обратно всяко унизително нещо, което някога бях казала за Иън.
Боунс се бореше да разкъса хватката ми върху него, но аз не го пуснах, независимо че цялото ми тяло беше сякаш прегазено от камион. Не можех да се защитя от канонадата му от удари и едновременно с това да му попреча да отлети обратно към Рейф. Беше достатъчно трудно да се концентрирам над болката, за да продължа да ни движа нагоре. Вече бяхме на километри от хижата, но трябваше да сме още по-далеч. Твърде далеч, за да може Менчерес или който и да е друг да улови следите ни и да ни последва.
Когато Боунс внезапно спря атаката си, изпитах секунда облекчение, което веднага се смени с тревога. Той никога нямаше да се предаде толкова лесно. Това стана ясно, когато ръцете му, вече не свити в наказателни юмруци, се плъзнаха по мен с безмилостна, търсеща ефективност.
И извади един от сребърните ножове, които бях прибрала в палтото си.
Лицата ни бяха почти на едно ниво, така че втренчих очи в него, когато острието се приближи към гърдите ми. Погледът му все още проблясваше в зелено, аурата му се пропукваше от смъртоносно намерение, но не можех да се защитя, без да го пусна. Ако го направех, той щеше да се върне в къщата, а аз щях да го осъдя на смърт също толкова сигурно, колкото и ако завъртя ножа в сърцето му.
Ако това бяха последните ми мигове на земята, щях да ги прекарам в борба, за да го спася с всичко, което имах. Ако ролите ни се разменят, знаех, че и той би направил същото.
Острието разкъса кожата ми, плъзна се в гърдите ми с усещането за огън, превърнат в метал. Реакцията на тялото ми на среброто, което прободе сърцето ми, беше мигновена. Цялата ми сила сякаш ме напусна, карайки скоростта ми да се изпари. Двамата с Боунс започнахме да падаме от небето, но вместо да го отблъсна, за да се спася, използвах последната си сила, за да стегна ръце около него.
– Обичам те – успях да измъкна сред непреодолимата болка. Що се отнася до последните думи, нямаше такива, които бих предпочела да кажа.
Нещо трепна в погледа му. Онзи пламтящ изумруден блясък стана изпъстрен с тъмнокафяво и аурата му се фрагментира, сякаш невидима сила го бе ударила с достатъчна сила, за да го разбие. Вместо да завърти ножа и да сложи край на живота ми, той го измъкна от гърдите ми – и го заби в своите.
– Не! – Изкрещях, като се хванах за острието, докато го стисках с другата си ръка. Спускането ни се забави, тъй като силата ми се върна, след като ножът беше изваден от сърцето ми. Той не успя, среброто изцеждаше силите му като свръхестествен криптонит. Само неистовата ми хватка за дръжката му попречи да завърти острието и да разкъса сърцето си, осигурявайки си истинска смърт.
– Котенце. – Думата беше толкова тиха, че почти не я чух над свистенето на вятъра.- Трябва да ме оставиш да умра. Сега, докато все още го държа в себе си!
Не знаех какво има предвид и не ме интересуваше. Освободих ножа, като го захвърлих настрани с отвращение. Боунс издаде накъсан звук и лицето му се изкриви, сякаш по някакъв начин изпитваше повече болка без среброто в сърцето си, отколкото с него.
– Няма да умреш – заклех се аз, след което притиснах устата си към неговата за целувка, изпълнена с цялата любов, болка, страх и разочарование от последните няколко дни.
Все още го целувах, когато извадих другия си пистолет и го прострелях в главата.
Назад към част 12 Напред към част 14
