Глава 6
Събудих се и видях, че над мен се е навел вампир – нищо необичайно, тъй като бях заспала, увита в нечии ръце. Но това, което правеше това необичайно, беше, че вампирът не беше Боунс.
Ръката на Иън залепна за устата ми, преди да успея да изрека възмутено искане да си тръгне. Хванах ръката му с намерението да я счупя на няколко места, когато замъгленото ми от съня зрение се проясни достатъчно, за да забележа сериозността в изражението му.
– Шшш – прошепна той.
Кимнах, разкъсвана между мисълта, че е по-добре да има адски добра причина за този номер, и страха, че има. Иън махна ръката си и аз седнах, като се огледах наоколо. В стаята нямаше никой друг и той беше затворил вратата.
– Какво става? – Попитах веднага.
Иън запази гласа си много тих.
– Криспин се държи странно.
– Криспин като в Боунс или Криспин като в Рейф? – Сега имахме двама от тях, а Боунс изглеждаше добре, когато го видях за последен път.
– Единственият Криспин, за когото ми пука – отвърна Иън. – Наистина, нямаме време за тези игри.
Не можех да не се съглася, затова и не оценявах факта, че Иън се промъкна в стаята ми и ме заклещи, само за да ми каже, че според него Боунс се държи странно. За Бога, досегашният му неизвестен брат беше в града и той беше решил да разследва този брат за евентуални нечисти намерения. Това би влязло под кожата на всеки.
И все пак, в случай че Иън не е реагирал прекалено остро…
– Как странно?
– Той е прекомерно весел и сякаш почти не обръща внимание на никого, освен на Рейф. Същото важи и за всички останали. Казвам ти, нещо се случва.
Ако бях наивна, щях да избутам Иън през вратата още тогава.
– Знаех, че си повърхностен, но наистина? Боунс току-що е разбрал, че има брат, и не е сигурен какъв тип мъж е този брат. Останалите от нас също не са. Така че да, за известно време Рейф може да получи повече внимание от теб. Вземи се в ръце и спри да се държиш като хлапе, което мрази новото бебе, защото сега мама и татко не си играят с него толкова много!
– Тук не става въпрос за моята повърхностност – отвърна Иън рязко. След това се запъти към вратата. – Когато осъзнаеш това, ще се срещнем в „Хамптън Ин“ в Ашвил, освен ако и ти не си засегната.
– Ще отседнеш там? – Част от мен изпита облекчение. Сега вече не трябваше да се занимавам с него през празниците.
– Да – беше краткият му отговор. – Някой трябва да открие из под каква скала е изпълзял Рейф.
След това той си тръгна, затваряйки вратата след себе си. Въздъхнах и станах от леглото. Той е плитък като детски басейн, казах си, но собствените ми никнещи семена на съмнение ме накараха да ускоря вземането на душ и обличането. Иън беше егоистичен, извратен и морално пропаднал, но не беше склонен да прекалява с нищо, освен с неволното си въздържание. Възможно ли е нещо да не е наред с Боунс?
Точно така, защото да се държи весело, докато се опитва да измъкне факти от брат си, не можеше да бъде тактика на кръстосан разпит – това явно беше заплашително предзнаменование, издекламира един вътрешен глас.
Това беше най-логичното обяснение. Въпреки това не можех да потисна тревогата си, докато слизах надолу. Когато си виждал тела да се връщат от мъртвите като атакуващи зомбита, почти разбираш, че всичко е възможно. Смехът на Боунс прозвуча силно и сърдечно и макар че обикновено този звук ме радваше, благодарение на Иън сега звучеше почти като предчувствие.
Нищо не е наред, нищо не е наред – изпях си, докато следвах звуците в кухнята. Иън очевидно си беше тръгнал, но останалите се бяха събрали на масата. Рейф седеше начело, русата му коса беше събрана на конска опашка, която някак си изглеждаше мъжествена, и носеше още една риза, която би съответствала на облеклото за ренесансов фестивал.
– Кат – каза той и ми се усмихна. – Седни.
Покани ме да седна на собствената ми маса. Колко любезно. Потиснах този саркастичен отговор и придърпах един стол от другата стая, кухненската ни маса беше просто шестместна. Едва след като се настаних, ми хрумна, че Боунс не е предложил да ми донесе стола.
Разбира се, не бях от момичетата, които чакат някой да им отвори вратите или да им издърпва столовете, но Боунс обикновено се радваше на подобни жестове. Освен това Пик и Менчерес бяха рицарски настроени почти до патологична грешка, но и те не се бяха отзовали. Нищо, казах си и залепих фалшива усмивка на лицето си.
– И какво пропуснах?
Рейф се настани по-удобно в стола си.
– Разказвах на всички за времето, когато като момче избягах с най-ценния жребец на херцога на Рътланд.
Пет часа по-късно Рейф все още не беше млъкнал, а освен мен и Денис, никой друг не изглеждаше да иска да го направи. Бях си намерила вълнуващи занимания като пускането на съдомиялната машина или прането, за да избегна бърборенето на Рейф, но освен това и случайните посещения на Денис в банята, никой друг не помръдна, освен да се премести от кухнята в общата стая. Денис на няколко пъти улови погледа ми и повдигна вежди, сякаш искаше да попита: какво става?
Проклета да съм, ако знам. Едно е Боунс да прилъже Рейф да разкрие информация, като се преструва, че се интересува от миналото му. Това не беше обичайната му техника за разпит – тя обикновено включваше ножове и много крясъци – но при вероятните им семейни връзки щях да повярвам на по-мекия подход. Дори бих повярвала, че останалите са разбрали за тази стратегия и са подкрепили играта на Боунс, като също са се престрували на погълнати от разказите на Рейф.
Но едно беше да симулираш внимание, а друго – да изглеждаш почти омагьосан. По дяволите, подробностите от живота на аристократ от осемнайсети век би трябвало да са скучни за Пик и Анет. И двамата също бяха заможни членове на британската аристокрация, така че Рейф не им казваше нищо, което не знаеха от опит.
Веднага след падането на нощта Денис дойде, усмивката ѝ беше твърде скована, за да е истинска.
– Имаш ли нещо против да се поразходим, Кат?
– Разбира се. Вървете всички, ще съберем малко дърва за огрев, докато сме навън – казах аз, като повиших глас, макар че това не трябваше да е необходимо.
Никой дори не погледна към нас. Добре, това със стола можеше да се пренебрегне, но трима обикновено галантни мъже да не коментират, че две мацки събират дърва в тъмното? Това си беше направо нехарактерно, дори и да виждах през нощта.
Фабиан ме погледна безпомощно, въртейки се около тавана в нервни кръгове. Дръпнах глава към вратата и той се изнесе навън без повече подканяне. Отново никой не изглеждаше да забелязва. Всички продължаваха да се взират в Рейф, сякаш е свалил луната, а тук той говореше за най-скучно звучащата топка в историята.
– Предполагам, че меденият месец свърши – промълви Денис, след като излязохме навън. – Предполагам, че следващият път ще спя на мокрото място.
Минах покрай подредените дървени трупи отстрани на къщата и продължих да се насочвам към гората. Фабиан вървеше след нас, като прелиташе през дърветата, вместо да ги заобикаля. Изглежда, никой от къщата не ни обръщаше внимание, но за всеки случай исках да сме достатъчно далеч, за да не ни чуят.
– Искам да кажа, че разбирам, че е голямо събитие, че отдавна изгубеният брат на Боунс се е появил – продължи Денис. – Радвам се за него и не се опитвам да открадна мигът на Рейф. Но Пик би могъл да ми обръща и малко внимание на всеки няколко часа, разбираш ли?
Продължих да вървя с бърза крачка. С демонично променената издръжливост на Денис тя успяваше да се справи с лекота. Когато бяхме на половината път надолу по хълма, най-накрая заговорих.
– Не мога да повярвам, че го казвам, но… Иън беше прав. Нещо странно се случва.
Дениз спря, а лешниковите ѝ очи се разшириха.
– Иън е казал това? Слава Богу, че не съм единствената, която си го мисли!
Успокой се – напомних си аз и добавих:
– Трябва да е Рейф. Всички се държат, е, донякъде хипнотизирани от него, само че вампирите не могат да бъдат хипнотизирани от други вампири.
– Вярно. Освен това ние не сме засегнати – отбеляза Денис.
– Нито пък Иън.
Фабиан и приятелката му Елизабет също не бяха, но призраците обикновено бяха имунизирани срещу всичко, което засяга живите или немъртвите. Предполагам, че все още можех да имам част от същия имунитет в организма си поради това, че наскоро абсорбирах силите на кралицата на вуду от другата страна; безпрецедентният ми статут на вампир, който се храни и абсорбира сили от кръвта на немъртвите, беше помогнало в нещата преди това. Но ако Рейф притежаваше някаква непозната магия на хипноза, тогава Денис и Иън също би трябвало да са се събрали около него с възторжено внимание. А не да се чудят като мен какво се случва.
Махнах с ръка на призрака.
– Фабиан, какво мислиш?
– Подозирам магия – отговори той. – Претърсих стаята на Рейф и открих кървав символ, нарисуван на пода под килима. Защо би направил това и би го скрил, освен ако не е имал лоши намерения.
Бяхме съгласни по този въпрос, но исках да съм абсолютно сигурна, че не прекаляваме, преди да започна да заговорнича с Иън. Може би Рейф просто беше суеверен.
– Ще се върна там и ще дръпна Боунс настрана. Ще разбера още сега дали всичко това е игра или не.
Денис докосна ръката ми.
– Бъди внимателна, Кат. Ако Рейф ами… не знам, е омагьосал всички, тогава ще си разкриеш коза, че не си на негова страна.
Въздъхнах.
– Добре, ще бъда деликатна. След като поговоря с Боунс, ако кажа, че не мога да си намеря ботушите, ще разберете, че това не е преструвка, така че ще трябва да играете Степфордски съпруги заедно с всички останали.
– И какво ще направиш тогава? – Попита Фабиан.
Усмихнах се с нотка на мрачност.
– Ще се срещна с Иън в Ашвил и ще намерим начин да спрем Рейф.
Назад към част 5 Напред към част 7
