Глава 15
Боунс уви тялото на Серджо в найлон, които беше прибрал в якето си точно с тази цел. Кат изтръска кръвта на Серджо от ръката си и продължи да превързва раната си с ленти от ръкава си. Щеше да е по-бързо да използва кръвта на Серджо за лечението, но Кат изглеждаше по-нетърпелива да я свали от себе си, отколкото да получи повече от нея върху себе си.
Боунс сложи тялото на Серджо в багажника на колата. Кат погледна изненадано, когато Боунс коленичи до нея и посегна към ръката и.
– Дай да погледна.
– Всичко е наред – каза тя с остър тон.
Беше, но това не означаваше, че той ще се задоволи да я остави да кърви. Боунс отмести пръстите и настрани и отлепи лентите плат, с които беше увита раната.
– Гадно ухапване, разкъсал е плътта около вената. Ще ти трябва кръв за това. – И по-добре негова, отколкото на Серджо.
– Казах, че е добре – повтори тя.
Можеше да бъде упорита колкото си иска, щом престанеше да кърви. Боунс разряза дланта си с ножа, а след това напласти кръвта си върху разкъсванията по плътта и.
– Не бъди ирационална. Колко взе?
Тя погледна към ръката си, сякаш си спомняше.
– Около четири добри дръпвания, предполагам. Прободох го в шията толкова бързо, колкото можах, за да го откъсна от ума му. Къде беше ти, все пак? Не видях кола зад нас.
Най-слабият оттенък на болка оцвети тона и, сякаш мислеше, че не е стигнал по-бързо, защото не му е пукало. Боунс искаше да я придърпа към себе си и да и каже, че няма нищо по-далеч от истината, но тя не беше готова за това.
– Точно това беше идеята – отвърна той с възможно най-лекия тон, който успя да постигне. – Карах мотора си, но се държах достатъчно назад, за да не разбере Серджо, че го следят. Мотоциклетът е на около километър оттук по пътя.
И вероятно все още работеше, ако все още не се беше преобърнал.
– Последната част я пропътувах през гората, за да има по-малко шум – каза той, за да обясни внезапната си поява без мотоциклета. Някой ден щеше да и каже, че може да лети, но не и днес.
Кръвотечението и беше спряло, така че можеше да я пусне, само че не искаше да го направи. Тя се пресегна, сякаш усещайки това, а после погледна към колата и се разсмя разтърсващо.
– Мисля, че колата е потрошена. Задната врата е на парчета.
Боунс не се интересуваше от щетите по колата. Той се интересуваше от нейните.
– Защо Серджо посегна на китката ти, ако и двамата сте били на задната седалка? Защо не е могъл да стигне до врата ти?
Тя въздъхна.
– Той се разгорещи на предната седалка и се опита да ме опипа, благодарение на теб и идеята за липсата на бикини. Не исках да позволя това да се случи, затова се преместих отзад и го обгърнах с ръце откъм гърба, за да не стане твърде подозрителен. Глупаво от моя страна, знам – добави тя, за да отблъсне критиката, която той не смяташе да отправи. – Но дори не помислих за китките си. Всеки друг вампир, когото съм срещала, винаги е посягал към врата ми.
– Да, включително и аз, нали? – Каза Боунс, докато се съпротивляваше на желанието да издърпа тялото на Серджо от багажника, за да може да го ритне. – Колата се отклони от пътя толкова бързо, че си помислих, че вие двамата се размазвате в нея. Тогава какво накара Серджо да отбие толкова рязко?
– Казах му да дойде и да ме вземе.
Думите и бяха небрежни, но в тона и се долавяше болка и тя вече не можеше да го погледне в очите. За миг Кат прозвуча толкова млада, колкото беше, и толкова уязвима, колкото би трябвало да бъде, ако животът беше по-справедлив.
– Добре ли е там, в багажника? – Попита тя внезапно, като този момент на уязвимост отмина.
Боунс се засмя.
– Искаш ли да му правиш компания?
Тя го погледна остро.
– Не, но наистина ли си е отишъл? Винаги съм им отрязвала главите, за да съм сигурна.
– Критикуваш работата ми? – Отвърна той развеселено. – Да, той наистина си е отишъл. Точно сега трябва да се измъкнем оттук, преди някой любопитен шофьор да изскочи наблизо и да попита дали имаме нужда от помощ.
Боунс най-накрая пусна китката ѝ и се изправи, като насочи вниманието си към осакатения мерцедес.
– Трябва да преместим този автомобил.
Кат също се изправи и погледна колата със съмнение.
– И как се предполага да карам тази таратайка? Всеки полицай, който види тази кола, би ме спрял.
– Не се притеснявай. Всичко е наред.
Боунс извади мобилния си телефон и звънна на приятеля си Тед.
– Това съм аз – каза Боунс, когато Тед отговори. – Изглежда все пак ще се нуждая от твоя превоз, друже. Ще ти хареса возилото, Бенц е. Има нужда от малко работа по каросерията.
– Ти, да не си станал деликатен? – Изрева Тед, като южняшкият му акцент се сгъстяваше от забавлението му. – Боже мой, представи си това.
– Този път дори не бях аз, приятелю. Намираме се на Плантърс Роуд, на юг от клуба. Тръгни насам, ясно?
– Ще го направя – отвърна Тед.
Боунс затвори телефона. Кат го гледаше, вдигнала вежди в мълчалив въпрос.
– Седни спокойно, котенце, колата ни ще е тук след минута. Не се притеснявай, той е наблизо. Казах му, че може би ще имам полза от него тази вечер. Разбира се, вероятно е разчитал, че ще е малко по-късно вечерта. Ти си тръгна със Серджо много бързо, нали? Сигурно е останал доста доволен от теб.
Боунс не можа да сдържи остротата на гласа си при последната част. Ревността му се простираше и върху мъртвите мъртъвци, както изглеждаше. За щастие, Кат не изглеждаше да е забелязала.
– Да, това ме ласкае. Сериозно, Боунс, дори и да изтеглиш тази кола, в нея все още има твърде много кръв, а ти не ме послуша за почистващите материали. Това нещо можеше поне да се избърше.
Тя все пак помнеше, че той е професионалист, нали?
Боунс отново я хвана за ръката. Кат обърна китката си нагоре, показвайки му, че парцаливите разкъсвания от зъбите на Серджо вече са заздравели. Въпреки това Боунс не я пусна.
Не затова те докосвам, Коте. И ти го знаеш.
Тя погледна встрани, но не се отдръпна.
Боунс също не помръдна. Той просто държеше ръката и, усещайки топлината и, вибрациите от кръвта, която нахлуваше във вените ѝ, и слабите и тръпки при всеки удар на пръстите му. Когато тя издишаше, той я вдишваше, като му се искаше да може да привлече в себе си повече от тези леки струйки. Искаше всяко нейно страстно дишане, докато беше под него. Искаше медът и да облива устата му, ноктите и да се впиват в гърба му и виковете и да звучат в ушите му, когато тя свърши.
И ако не пренасочеше мислите си, резултатът от нуждата му скоро щеше да е толкова ясен, че щеше да я удари с тояга в крака.
Боунс затвори очи. Секундите, които му бяха нужни, за да си възвърне контрола, му се сториха цяла вечност. Тя го докара до ръба, без дори да се опитва. Понякога чувствата му към нея го плашеха.
По време на продължителното мълчание Кат само се намести на краката си. Боунс отвори очи, като този път се зарадва, че тя гледа настрани от него. В противен случай можеше да зърне истинските му чувства в погледа, а тя все още не можеше да знае за тях.
– Довери ми се, любима – каза той накрая. – Знам, че не вярваш, но трябва да вярваш. Между другото, тази вечер си свършила страхотна работа – добави той, за да промени темата от неизказаното напрежение между тях. – Онзи кол в гърба на Серджо беше само на една мисъл разстояние от сърцето му. Той го забави, както и този във врата му. Ти щеше да го получиш, дори и аз да не бях тък.
И затова я беше тренирал толкова упорито. Ако някога я нападнеше господар вампир, когато е сама, трябваше да е достатъчно издръжлива, за да го преживее. Тази вечер доказа, че е такава.
– Ти си силна, котенце – продължи той. – Бъди доволна от това.
Погледът и най-накрая срещна неговия.
– Доволна? Това не е точната дума, която бих употребила. Облекчена? Това вече може да се каже. Облекчена съм, че съм жива и вече има един убиец по – малко, който да дебне за наивни момичета. Но доволна? Щях да бъда доволна, ако нямах изобщо този произход. Щях да бъда доволна, ако имах двама нормални родители и куп приятели и единственото нещо което да убивам, да е времето. Или ако дори веднъж отидех в някой клуб просто за да потанцувам и да се забавлявам, вместо да приключа вечерта забивайки кол в сърцето на някой, който току-що се е опитал да ме убие. Това означава да съм доволна. А това тук е… съществуване. До следващия път.
Тя се отдръпна. Студен въздух плисна в ръката на Боунс, замествайки топлината и. Кат се отдалечи на още няколко крачки, а после спря и се обърна наполовина, сякаш очакваше да дойде след нея.
Не. Не и този път.
– Глупости. – Каза той рязко.
Веждите и се сключиха заедно с намръщената и физиономия.
– Моля?
– Глупости казах.
Той можеше да понесе горчивината и, тъй като част от нея беше добре обоснована, но този нов пристъп на пораженство? Това не беше тя и той нямаше да се преструва, че е така.
– Играеш ръката, която ти е дадена, точно както всички останали на този свят. Имаш дарби, за които хората биха убили, независимо че ги презираш. Имаш майка, която те обича – макар че беше ужасен човек – и хубава къща, в която да се прибираш. Така че, напук на съседите ти от провинцията, които гледат с невежите си носове към теб заради липсата на баща. Този свят е голям и ти имаш важна роля в него.
Лицето и потъмня от гняв. Той го пренебрегна. Беше достатъчно умна, за да знае по-добре въпреки това неочаквано съжаление.
– Мислиш, че всички ходят наоколо и си подсвиркват от радост за живота, който водят? Мислиш, че на всеки е дадена силата да избира как да се развие съдбата му? Съжалявам, любима, не става по този начин. Държиш тези, които обичаш близо и водиш битките, които можеш да спечелиш и това, Котенце, е начинът, по който стоят нещата.
– Ти пък какво знаеш за това? – Отвърна тя.
Той и се изсмя, както заслужаваше невежата и забележка. После я приближи, за да може да види всяка частица от изражението му.
– Нямаш и най-малка представа през какво съм минал, така че не ми казвай какво знам.
Очите и се разшириха, а сърдечният и ритъм се удвои. Дали той я стискаше прекалено силно? Той отпусна ръцете си, но пулсът и не се забави. Напротив, ускори се, докато тя продължаваше да шари с поглед между лицето му и оскъдното разстояние между тях.
Боунс се приближи до нея, докато само много малко разстояние разделяше телата им. Топлината и проникна в това пространство, както и ароматът и. И двете го дразнеха, прелитайки над него без тежест, но все пак го удряха с най-голяма сила.
Кат си пое къс, рязък дъх, но не помръдна.
Той се взираше в нея, мълчаливо призовавайки я да се отдаде на желанието, което виждаше да цъфти в очите и. Тогава похотта почти го повали, когато погледът и се спусна към устата му, а върхът на езика и премина по устните и, сякаш ги подготвяше за целувката му.
Много бавно Боунс плъзна език по долната си устна, като се бореше с желанието да я дръпне към себе си. Не искаше да развали този момент, като се движи прекалено бързо.
Но това е последният ти шанс да отвърнеш, котенце.
Тя се взираше в устата му, а сивите и очи светваха с изумрудени точици, точно както при вампирите, когато желанието се засилваше. Собственият му поглед щеше да пламне в зелено, ако не беше контролът му, но като видя очите и, едва не го счупи. Той наведе глава, за да покрие устата и със своята…
Клаксонът изсвири, прекъсвайки момента. След това Боунс чу безпогрешния звук на камион с ремарке, който забавяше ход.
Обърна се, проклинайки се, че е позволил на огромен осемнайсетколесен камион да се промъкне до него. После разпозна камиона и прокле Тед, че е провалил момента, за който беше чакал шест седмици. Защо приятелят му не можеше да се появи десет минути по-късно?
– Тед, ти мръсно копеле, добре, че пристигна толкова бързо. – Каза с хаплив тон Боунс.
Тед се усмихна, докато слизаше от кабината. Въпреки че имаше апетита на пословичен шофьор на камион, Тед все още беше толкова кльощав, че можеше да му се прости, ако се предположи, че изпитва отвращение към храната.
– Пропускам представленията си заради теб, приятелю – поздрави го Тед и усмивката му се разшири, когато погледна през рамото на Боунс към Кат. – Надявам се, че не съм прекъснал нищо между теб и онова момиче. Двамата изглеждахте ужасно заети.
– Не – каза Кат с виновен тон. – Нищо не се случва тук!
Тед се засмя и се запъти към разбития и окървавен мерцедес.
– Разбира се… Виждам.
Кат погледна към Боунс, за да види дали той вярва на отчаяната и лъжа. Веждите му се извиха.
Нито за миг, коте.
Тя отвърна поглед, но не можеше да се скрие от истината. Вече не. За неин късмет, сега не беше моментът да се сблъска с нея.
Боунс я остави, за да даде на Тед приятелско потупване по гърба.
– Тед, стари приятелю, колата е твоя. Само трябва да извадим една част от багажника и тогава сме готови. Закарай ни до мястото, до тогава ще приключим.
– Разбира се, приятелю. Ще ти хареса отзад. Там има климатик. Има и кутии, на които можеш да седнеш. Или пък винаги можеш да се возиш в колата – добави той със странична усмивка.
Където кръвта и все още украсяваше седалките? Малко вероятно.
– Кашоните в ремаркето ще са подходящи.
Тед кимна.
– Тогава нека да сложим това бебе в леглото.
Боунс и Тед отвориха задната част на ремаркето. Кат се запъти натам и изглеждаше впечатлена, когато видя скобите за стабилизиране на превозното средство и подсилената стоманена рампа, която Тед спусна. Боунс скри усмивката си.
Казах, че не е нужно да се притесняваш.
Боунс качи мерцедеса на рампата и го паркира в задната част на ремаркето на Тед. След това двамата с Тед го закрепиха със скобите. Когато това беше направено, Боунс се обърна към Кат.
– Веднага ще се върна. Трябва да си взема мотора.
Както и очакваше, той намери мотора преобърнат на около километър по пътя. За щастие, не беше повреден, така че той го откара до ремаркето, а след това го натовари до колата. Когато приключи, той подкани Кат да се качи с него в ремаркето.
– Хайде, коте. Таксито те чака.
Веждите и се смръщиха.
– Ние ще се возим отзад?
– Да, тук. Старият Тед не желае да рискува да го видят с мен. Полезно е за здравето му.
Всичко това не беше вярно и нямаше връзка с причината, поради която той предпочиташе да е сам с нея на задната седалка, отколкото да са двамата с Тед в предната кабина. От погледа, който Кат му хвърли, тя също знаеше това.
– Полезно, а? – Промълви тя под носа си, докато се качваше в задната част на ремаркето. – Завиждам за това.
Назад към част 14 Напред към част 16
