Глава 33
След като Чарли беше мъртъв, Боунс изгори и останалите доказателства. Мразеше да чисти след Хенеси, но сега нямаше да има пръстови отпечатъци или ДНК от Кат в жилищния комплекс. След това Боунс отиде до колата на Чарли, отвори багажника и извади мъртвия пияница от бара.
Кат изтръпна.
– Кой е този?
Боунс се обърна, за да може да види лицето на пияницата. Шокът и агонията все още бяха отпечатани върху чертите на мъжа.
Кат се взираше.
– Той ли е…?
– Мъртъв като Цезар – потвърди Боунс. – Чарли го заведе отзад и му счупи гръбнака. Щеше да усети и мен, ако беше обърнал повече внимание. Ето къде се криех.
– Не се опита да го спреш? – Гласът на Кат се обагри от мъка.
Боунс нямаше време, а дори и да имаше, нямаше да пожертва много животи, за да спаси само един. Тя нямаше да разбере това и затова не можеше да се справи сама с човек като Хенеси. Хенеси щеше да използва милосърдието на Кат срещу нея и тогава нямаше да бъде спасен нито един живот, включително и нейният.
– Не – беше всичко, което Боунс каза.
Кат не каза нищо. Само си пое няколко пъти дъх и го погледна с болезнено объркване. Боунс постави тялото на пияницата в тревата на няколко метра от колата. Когато той се изправи и се отдалечи, тя най-сетне проговори.
– Какво ще правиш с него?
– Оставям го тук. С този огън скоро ще го намерят и ще го погребат подобаващо. Това е единственото, което му остава. А сега да вървим.
Тя все още не помръдваше.
– А какво ще кажеш за Чарли? Оставяш и него, и Дийн на полицията да ги намери?
Боунс отиде до колата им. Травматизираното момиче беше на задната седалка и все още не говореше, въпреки че сърдечният и ритъм се беше успокоил, след като Боунс и даде няколко капки от кръвта си. Това бе излекувало и дълбоките следи от ухапвания по китките, бедрото и врата и.
– Знаеш, че когато вампирите умират, телата им се разлагат до истинската им възраст – подхвърли Боунс през рамо. – Ето защо някои след това изглеждат като разголени мумии. Нека ченгетата се опитат да разберат защо един пич, който е мъртъв повече от седемдесет години, се е оказал натъпкан в рамка на легло и подпален. Ще се чешат по брадичката седмици наред заради това.
Кат се качи на задната седалка и хвана ръката на момичето. Болка изкриви чертите на Кат, когато момичето помръдна при докосването и. Кръвта на Боунс беше пробила вампирската принуда върху нея. Погледът му можеше да я прекрати, но той не го правеше тук.
– А Хенеси? – Попита Кат, когато Боунс потегли.
– Също така защо оставям Чарли такъв, какъвто е. Хенеси ще чуе за смъртта на Чарли и ще разбере кой го е убил, защото ако има награда за Чарли или другия плужек, аз ще я поискам. Хенеси ще е нервен, ще се чуди какво са ми казали, преди да ги убия, и много ще иска да ме спре завинаги. Ако имам късмет, това ще го накара да излезе от укритието.
От изражението на Кат личеше, че не е привърженик на този план, но тя само каза:
– Къде ще заведем момичето, ако не в болницата?
Боунс вече набираше един номер на мобилния си телефон.
– Тара – каза той, когато тя отговори. – Аз съм Боунс. Извинявай, че ти звъня толкова късно…
– Не обръщай внимание – прекъсна го Тара, а южняшкият и каджънски глас беше сънлив и същевременно доволен. – Как си, чедо?
– Добре, но искам да те помоля за една услуга.
– Някой има нужда от помощ? – Изведнъж Тара прозвуча много будно. – Да…
– Доведете я – прекъсна го тя. – На какво разстояние сте?
– Ще бъда там след един час. Благодаря ти, Тара.
Той затвори слушалката, виждайки въпросителния поглед на Кат в огледалото.
– Тара живее в Блоуинг Рок, което не е далеч, и момичето ще бъде в безопасност при нея. Никой не знае, че Тара и аз сме свързани, така че Хенеси няма да се сети да я търси там. Освен това Тара ще може да окаже на момичето необходимата помощ, и то не само физическа. Тя е преживяла нещо подобно.
– Вампир я е хванал? – Чертите на Кат се свиха от съчувствие.
Боунс отвърна поглед, челюстта му се стегна.
– Не, любима. Той беше просто човек.
Хижата на Тара се намираше високо в планината Блу Ридж, в края на криволичещ чакълест път, граничещ с гъсти гори. Кат оглеждаше със страхопочитание пресечената местност, напомняйки на Боунс, че никога досега не е виждала планини. Доколкото му беше известно, това беше първото пътуване на Кат извън Охайо.
Той щеше да и покаже света, ако тя му позволи. Проблемът беше, че тя вероятно нямаше да го направи, както доказа недоверието и тази вечер.
Боунс остави това настрана. Момичето на задната седалка имаше предимство. Тара можеше да направи много неща, но не можеше да прекъсне принудата, на която беше подложено момичето. Само вампирът можеше.
Тара махна от верандата си, когато спряха. Боунс излезе и целуна Тара по всяка буза, като забеляза, че сивото съставлява повече от половината от косата и с цвят на гарван, а тъмната и тикова кожа сега имаше още няколко линии. Обхвана го болка. Само след две или три десетилетия Тара вероятно щеше да си отиде. Само след половин век всички, които познаваха Тара, вероятно също щяха да си отидат. С изключение на него.
Това беше истинската цена на това да си вампир. Да виждаш как почти всички, за които си се грижил, отслабват, умират, а после биват забравени, сякаш никога не са съществували. Тара, както и мнозина преди нея, бе отказала предложението на Боунс да стане вампир. Тя каза, че иска да остарее, да види как внуците и растат и след това да умре, както е предвидено от природата. Понякога Боунс и завиждаше за това. В други дни, като сега, си мислеше колко по-беден би бил светът без нея.
Тара го прегърна, а после се отдръпна с усмивка.
– Прекрасен си както винаги, нали, чедо?
Боунс нежно докосна лицето и.
– Не толкова прекрасен като теб.
Тара се засмя и замахна с ръка към него.
– Тези лъжи са това, което ти донесе големите пари навремето, нали? – След това изражението на Тара се помрачи, когато тя погледна към колата. – И двете ли са в беда?
– Само едната – каза Боунс и обобщи какво се беше случило. Той не спомена кой го е направил. Тара нямаше нужда да знае това.
– Коте? – Завърши с това Боунс. – Ще дойдете ли?
Кат кимна, като прошепна насърчително на момичето, докато и помагаше да излезе от колата. Момичето се опитваше да върви, което беше добър знак, но се затрудняваше.
– Ще я кача горе – каза Боунс и вдигна момичето. – Тара, това е Кат. Кат, запознай се с Тара.
– Заведи я в моята стая – каза Тара, докато Боунс минаваше покрай нея. – Кат, радвам се да се запозная с теб. А сега влез, дете, сигурно ти е студено!
Боунс понесе момичето към спалнята на втория етаж. Тара беше наклала огън и беше оставила различни размери дрехи на стола с висока облегалка, на който обичаше да чете.
Очите на момичето се разшириха от тревога, когато видя, че сега е сама в спалнята с него. Боунс я настани веднага и посочи дебелото одеяло до стола.
– Не се притеснявай, няма да те нараня. Иди, стопли се.
Момичето не помръдна. Боунс въздъхна и сложи одеялото около нея. Тя помръдна при допира му, а ароматът и беше толкова гъст от страх, че сякаш вдишваше кисело мляко.
Боунс приклекна, така че вече не се извисяваше над нея. После освободи блясъка в очите си. Тя изкрещя, когато го видя.
– Ти си в безопасност – каза той, като вложи сила в думите си. Ако не беше майстор вампир, щеше да се наложи да я ухапе, за да я накара да повярва, но тъй като беше, погледът му щеше да е достатъчен.
Писъкът на момичето свърши и най-болезненият вид надежда изпълни погледа и. Виждайки я, Боунс продължи.
– Хората, които са те наранили, са мъртви. Отговорните за това също скоро ще бъдат мъртви и никой тук няма да те нарани. Разбираш ли? Сега наистина си в безопасност.
Тя избухна в сърцераздирателни ридания. Боунс не посегна към нея. Твърде много хора я бяха докосвали без нейно съгласие. Той нямаше да добави към това, освен ако не беше необходимо.
– Правел е това и друг път, нали? – Чу как Кат попита Тара. – Довеждал ли е травмирани момичета при теб?
– Аз ръководя приют за домашно насилие – отвърна Тара. – В повечето случаи не водя никого тук, но от време на време някой се нуждае от допълнителни грижи. Когато се нуждаят от допълнителни, много специални грижи, се обаждам на Боунс. Дължа му живота си, но не съм сигурна, че ти е казал това.
– Не. – Кат звучеше объркана. – Защо да го прави?
– Защото никога досега не е довеждал тук момиче, което да не се нуждае от моята помощ, дете – отговори Тара, а в гласа и ясно се долавяше усмивка.
– Това не е така – каза Кат веднага. – Ние работим заедно, така че аз не съм неговата… е… искам да кажа, че можеш да го имаш, ако го искаш!
Да ме подариш като допълнително парче торта? По дяволите.
Тара започна да разказва на Кат как преди години Боунс я е спасил от насилствения и съпруг. Боунс пренебрегна това и се съсредоточи върху момичето. Тя все още ридаеше, но вече не толкова неистово.
– Знам, че е трудно, но трябва да ти задам няколко въпроса – каза Боунс. – Ти си в безопасност, но други момичета не са, а ти можеш да ми помогнеш да проследя гадовете, които ги имат.
Момичето кимна с глава, докато бършеше течащия си нос. Боунс и подаде кутията с кърпички, която Тара беше оставила наблизо. Беше помислила за всичко.
– Първо, как се казваш?
– Емили – прошепна тя. – Емили Франклин.
– Емили. – Боунс увеличи силата на погледа си. – Онези други вампири вече нямат власт над теб. Помниш всичко, което са ти казали да забравиш, и можеш да кажеш или направиш всичко, което пожелаеш. А сега ми кажи какво се случи.
Историята беше позната. Миналата седмица Емили беше отвлечена, докато беше навън с приятели, а Чарли и Дийн я бяха принудили да излъже приятелите си, за да не я обявят за изчезнала. Чарли и Дийн бяха и единствените хора, които Емили беше виждала, с едно забележително изключение.
– Сякаш мигнах, а после бях в нова къща. Спалнята беше голяма, с дървени подове, с червени и сини раирани тапети. Мъжът там носеше маска. Така и не видях лицето му. Той я държеше през цялото време…
Гласът на Емили се пречупи и Боунс изпита ярост. Той добре си спомняше какво е усещането да се отнасят с теб така, сякаш нямаш по-голяма стойност от нощно гърне, в което да се изпикаеш.
Емили се изправи.
– Трябва да си взема душ. Чувствам се толкова мръсна.
Боунс също се изправи и посочи към банята, прикрепена към спалнята на Тара.
Преди да се промъкне покрай него, Боунс я спря.
– Това е техният срам – каза той с цялата сила, която можеше да събере в погледа си. – Разбираш ли, Емили? Техният. Нито грам от него не е твой.
По бузите на Емили се разляха сълзи, но тя кимна.
– Когато откриеш останалите, убий ги – каза тя много тихо. – Моля те, обещай ми, че ще ги убиеш.
Боунс сви юмрук върху сърцето си.
– Обещавам.
Емили кимна рязко и затвори вратата на банята.
Тара и Кат споделяха по чаша с кафе, когато Боунс слезе долу. Погледът на Кат беше леко зачервен, или от разказа на Тара, или от това, че беше чула какво е казала Емили.
В случай че беше първото, Боунс каза:
– Казва се Емили, отчуждена е от семейството си и е сама от петнайсетгодишна. Приятелите и смятат, че е тръгнала с бивше гадже, така че няма нужда да им казваш обратното и да ги застрашаваш.
Тара кимна.
– Ще и сваря още една кана кафе и веднага ще дойда. Оставаш у нас?
– Не мога. Имам полет по-късно и сме резервирали стая в хотел. Но ти благодаря, Тара. Задължен съм ти.
Тара го целуна топло по бузата.
– Не, не си, скъпи. Сега се пази, чуваш ли?
– И ти, Тара. Коте? Готова ли си да тръгваш?
– Готова съм – каза тя и се изправи. – Благодаря ти за кафето, Тара, и за компанията.
Тара се усмихна.
– Не беше нищо, дете. А сега бъди мила с нашето момче тук и запомни, бъди добра само ако да си лоша не е по-забавно!
Кат се разсмя.
– Ще се опитам да запомня това.
Назад към част 32 Нпред към част 34
