Глава 44
Минаха десет дни, а за самоличността на Суич нямаше нищо повече. Франческа потвърди, че Хенеси е събирал още момичета, така че Чарли не е излъгал за това. Единственото друго нещо, което Франческа беше разбрала, беше, че е чула един от хората на Хенеси да се обръща към някого с „Ваша чест“ – титла, която може да е иронична, но може и да е буквална. Един корумпиран съдия наистина би имал властта да накара записите да изчезнат.
Дали съдията е новият партньор на Хенеси в сянка? Или Хенеси е имал в джоба си повече от един съдия? Все пак отвличанията му бяха обхванали целия щат.
Боунс накара Тед да работи по този въпрос, докато двамата с Чарлз търсеха повече информация за мистериозния Суич. Междувременно Франческа държеше ушите си отворени, а Кат обикаляше клубовете като стръв. Някоя от тактиките им трябваше да даде резултат.
В крайна сметка това се случи, но не по начина, по който Боунс очакваше.
Боунс чакаше в задната част на поредния студентски бар, слушайки поток от много силна, много лоша музика през слушалката си. Това, както и шумоленето от чантата на Кат и многократните и откази на човешки почитатели, бяха станали толкова обичайни, че той почти успя да ги заглуши. Нямаше нужда да обръща внимание на всеки ужасен израз, който някое копеле и подхвърляше, особено след като това място беше пълно с хора. Ако скоро не се появеше някой вампир, те щяха да се преместят на друго място.
– Катрин? – Обади се мъжки глас, който звучеше изненадано.
Това привлече вниманието на Боунс. Съучениците и в колежа я наричаха Кати, а не с рожденото и име.
– Боже мой, Катрин, ти ли си? – Каза гласът, като сега звучеше по-близо до чантата и.
Сърдечният ритъм на Кат изведнъж се ускори и Боунс чу слаб стряскащ звук, като от счупено стъкло.
– Уау, Катрин – продължи непознатият мъж. – Изглеждаш… уау.
Тя не каза абсолютно нищо, което изобщо не приличаше на нея. Обикновено Кат много бързо изпращаше мъжете по пътя им. Кой беше този?
– Ей, трябва да си ме спомняш – продължи мъжът. – Запознахме се, след като колата ми се развали. Ти ми помогна да сменя гумата и не можеш да забравиш, че аз бях първият човек, който…
– Млъквай, идиот такъв – изръмжа Кат.
Боунс едва я чу. Гневът заглушаваше всичко останало. Това беше онзи тип и той беше мъртъв.
Боунс стана и тръгна към клуба, без да мисли за нищо друго освен за горещите пръски артериална кръв на момчето срещу лицето му. Едва когато някой изкрещя, той осъзна, че погледът му е светнал и кътниците му са извадени на публично място, което беше безразсъдно до глупост.
Боунс се завъртя и хвана момичето, което беше изкрещяло, преди да успее да се върне в колата си.
– Извинявай, мила – промърмори той, като я подпря на колата си. – Не те е страх. Не си видяла нищо необичайно.
– Виждаш ли, ти ме помниш – изтърси скоро мъртвото момче. – Боже, колко време е минало? Шест години? Почти не те познах. Знам, че преди не си изглеждала така. Не че не си била сладка и всичко останало, но тогава изглеждаше като бебе. Сега си пораснала.
Това е всичко. Боунс нямаше да разкъса гърлото му. Щеше да го счупи на две, бавно, костица по костица.
– Не се страхувам – интонира момичето, а тялото и се отпусна срещу това на Боунс. – Не видях нищо необичайно.
– Дани, за твое добро, обърни се и си тръгни – каза Кат с най-студения си глас.
Добър съвет. Твърде късно.
– А сега пий отговорно и всичко, което искаш – каза Боунс и пусна момичето. Бърз поглед наоколо показа, че никой друг не е видял безразсъдната му проява. Боговете наистина му се бяха усмихнали тази вечер.
Боунс затвори очи, за да овладее гнева си. Ако сега влезеше в бара, щеше да се озове във вечерните новини под заглавие „Вампирите сред нас!“.
– Но защо? – Настояваше глупакът на име Дани. – Трябва да наваксаме. В края на краищата мина много време.
Ледът успокои Боунс и очите му се отвориха, като вече не се разливаше зелено сияние, което да осветява нощта. Ловът беше започнал.
– Няма какво да наваксваме. – Болката се смени с гняв в тона на Кат. – Дойде, заби, тръгна си. Край на историята.
Боунс извади слушалката от ухото си, когато влезе в клуба. Кат седеше на бара, наполовина обърната към момче със светлокафява коса, телосложение на плувец и леко загоряла бяла кожа. Дънките на Дани бяха дизайнерски, както и скъпият му син блейзър, а в пръстена на братството му имаше диаманти. И все пак леката, самодоволна усмивка на Дани подсказваше на Боунс, че момчето е правоимащо малко копеле, сякаш действията му не го бяха издали като такова.
Боунс познаваше тази усмивка. Беше я виждал на лицата на безброй благородници, след като бяха малтретирали майка му или някоя от другите жени в бордея. Нищо не може да ме докосне – казваше тази усмивка. Мога да нараня когото си поискам и ще ми се размине.
Това приключи тази вечер.
– О, хайде, Катрин, не всичко е било така – казваше Дани.
– Е, здравей, приятел – прекъсна го Боунс, усмихвайки се в очакване да му изтръгне гръбнака изцяло. – Какво имаме тук?
Кат пребледня, но каза:
– Този човек тъкмо си тръгваше – сякаш Дани не беше нищо повече от поредния непознат, който си опитваше късмета.
– Все още не, котенце, не сме се запознали – отвърна Боунс и протегна ръка. – Аз съм Боунс, а ти?
– Дани Милтън – каза той и пое ръката на Боунс. – Аз съм стар приятел на Катрин.
Ебаси, когато каза „стар приятел“, наистина ми намигна.
Кат беше прекалено заета да гледа Боунс, за да го види, но това разруши контрола на Боунс. Той възнамеряваше да осакати Дани навън, далеч от погледа на Кат, но след това Дани не заслужаваше да изживее и миг без болка.
Ръката на Боунс се затегна, отначало бавно, което накара Дани да се намръщи, докато се опитваше да се отскубне.
– Ей, човече, не искам проблеми…
Боунс го придърпа по-близо, а в погледа му проблясваше зелено.
– Не казвай нито дума – нареди той, а после смачка ръката на Дани.
От устните на Дани се изтръгна мъчителен стон. Дори силата на господарския вампир не можеше да спре това. Ръцете бяха толкова чувствителни с изобилието си от нервни окончания. Ето защо мъчителите обикновено започваха първо с тях.
– Престани – каза Кат с ужасен тон.
Сладката и страна наистина и се отдаваше, но тук не и служеше. Дани не заслужаваше нито една от нейните молби.
Ръката на Боунс продължаваше да се стяга.
Лицето на Дани се напои със сълзи и пот, а през затворените му устни се промъкнаха груби хрипове. Хватката на Боунс се затегна още повече, докато ръката на Дани не се срина като изпуснат балон.
– Боунс. – Гласът на Кат беше уплашен, докато докосваше ръката му. – Той не си заслужава и ти няма да промениш нищо от случилото се.
– Той те е наранил, Коте – каза той, без да я погледне. – Ще го убия за това.
– Недей. – Тонът и стана по-настойчив. – Всичко свърши и ако не беше той да ме използва, никога нямаше да тръгна към онзи първи вампир. Това означава, че в крайна сметка нямаше да те срещна. Нещата се случват по някаква причина. Не вярваш ли в това?
Всъщност… вярваше.
Боунс най-накрая я погледна. Погледът на Кат беше умоляващ, а когато докосна лицето му, лекият и трепет го сломи. Беше много разстроена и независимо от гнева му – или колко го заслужаваше гадината, – той не можеше да издържи да я вижда по този начин.
– Моля те – въздъхна тя. – Остави го да си тръгне.
Боунс пусна ръката на Дани. Мръсникът падна, повърна и се сгърчи над кървящата си, деформирана ръка. Никой, освен бармана, не изглеждаше наясно, че нещо се е случило, а от отвратения поглед, който бармана хвърли на Дани, предположих, че повръщането и падането му са причинени от друга причина.
Боунс хвърли няколко банкноти на касата за сметката на Кат.
– Барман, той има нужда от такси. Беднякът не може да носи пиенето си.
След това Боунс клекна до Дани.
– Кажи само една дума за това и следващото нещо, което ще смачкам, са камъните ти. По-добре благодари на кървавите си звезди, че ме спря, иначе двамата с теб щяхме да си направим парти, за което нямаше да живееш достатъчно дълго, за да съжаляваш.
Дани изхлипа нещо, което можеше да бъде утвърдително. На Боунс не му пукаше. Знаеше пълното име на Дани, така че щеше да е лесно да го открие по-късно. Може би дори щеше да направи така, че смъртта на Дани да изглежда като злополука, в случай че Кат чуе за нея.
– Най-добре е да тръгваме, любима – каза Боунс, като я хвана за ръка. – Това привлече твърде много внимание.
– Казах ти да го оставиш на мира – изсъска тя, докато го следваше към паркинга. После затръшна вратата, докато се качваше в пикапа си. – По дяволите, Боунс, това можеше да се избегне!
– Видях лицето ти – беше всичко, което той каза. Тази вечер нямаше да е нощта, в която щеше да и каже за слушалката в чантата и. Тя вече беше достатъчно разстроена. – Ти побеля като призрак. Знаех кой трябва да е той и знам колко те е наранило това.
– Но какво постигна раздробяването на ръката му? – Отвърна тя. – Сега няма да разберем, ако някое от момчетата на Хенеси дойде в бара. Ами ако го направят и заловят някого? Дани не заслужава живота на някоя жена, защото е спал с мен и ме е захвърлил!
Беше направил нещо повече от това. От гледна точка на Дани тя беше отказала и той я беше надвил. Не само че нямаше разкаяние за действията си, но Дани беше горд, както доказваше намигването му. Нищо от това не можеше да бъде простено, дори ако сега Кат го омаловажаваше.
– Обичам те – каза просто Боунс. – Нямаш представа колко струваш за мен.
Тя го гледаше няколко секунди по-дълго, отколкото беше безопасно да се прави по време на шофиране. Сигурно е осъзнала това, защото няколко мига по-късно тя се отби от пътя.
– Боунс, аз – не мога да кажа същото, но ти означаваш за мен повече, отколкото който и да е друг. Някога. Надявам се… Надявам се, че това струва нещо?
Погледът и отново се срещна с неговия, но този път по друга причина. Дай ми време – каза той. Все още ме е страх…
Боунс докосна бузата на Кат, челюстта и, а накрая и устните и.
– Струва нещо, но все още държа да чуя и другото.
За част от секундата му се стори, че вижда това, което искаше да види в очите и. Но не можеше да бъде сигурен. Толкова много копнееше за това, че може би умът му си играеше с него, като умиращ човек, който преследва миражи в пустинята.
– Осъзнаваш ли, че тази вечер за първи път чувам някой да те нарича с истинското ти име? – Каза Боунс, за да смени темата.
Тя поклати глава.
– Това вече не е истинското ми име.
Колко добре разбираше. Само Иън, Чарлз и първият вампир, когото Боунс беше родил, все още го наричаха Криспин. За всички останали той беше Боунс, защото това беше истинският му образ.
– Какво е пълното ти име? – Каза той и добави: – Вече го знам, разбира се, но искам да го чуя от теб.
Тя се усмихна.
– Катрин Катлийн Крауфийлд, но можеш да ме наричаш Кат.
– Мисля, че ще продължавам да ти викам Котенце, каза той с усмивка в отговор. – Това е, на което ми напомняше, когато се запознахме. Сърдито, предизвикателно, смело малко коте, а от време на време си и миловидна като такова.
Усмивката и се разшири, а после спадна, когато изражението и стана сериозно.
– Знам, че не искаше да си тръгнеш преди в бара, а също така знам, че броиш дните на Дани. Но аз не искам смъртта му да лежи на съвестта ми. Обещай ми, че никога няма да го убиеш.
По-скоро можеше да обещае, че ще спре да пие кръв!
– Защо? Не може все още да изпитваш чувства към този откачалник.
– О, имам чувства към него, ясно. – Гняв заля тона на Кат. – Бих искала сама да го запратя в земята. Но все пак това би било неправилно, така че ми обещай, Боунс.
Много добре. Той познаваше много мъже, на които можеше да възложи тази задача.
– Обещай ми точно тук и сега, че никога няма да осакатиш, повредиш, насечеш, ослепиш, измъчваш, разкървавиш и упражняваш каквато и да е друга форма на нараняване върху Дани Милтън. Или да накраш някой друг да го стори, докато ти наблюдаваш.
– Това не е честно! – Едва не изкрещя Боунс.
– Обещай ми – настоя тя.
Собствената му вина. Трябваше да изчака, докато тя не е там, за да се справи с Дани. Не го направи, а тя го познаваше твърде добре, за да предположи, че няма да свърши работата по-късно.
– Обещавам – каза той накрая. – По дяволите. Не те ли научих твърде добре да покриваш всичките си бази?
– Направи го – каза тя без намек за съжаление. – А сега, след като не можем да се върнем в бара, какво искаш да правим?
Да те хипнотизирам, за да забравиш обещанието, което току-що изтръгна от мен, но тъй като не мога да направя това…
– Ти решаваш.
Кат се замисли за момент. После с потайна усмивка се върна на пътя. Боунс не разбра къде отиват до час по-късно, когато тя зави по малък чакълест път, водещ встрани от магистралата. Тогава той се усмихна.
– Вървим по пътя на спомените, нали?
– Значи наистина си спомняш това място – каза тя с усмивка.
– Трудно е да се забрави. Това е мястото, където за първи път се опита да ме убиеш. Беше толкова нервна и продължаваше да се изчервяваш. Никога не се е случвало някой, който се е опитал да ме заколи, да се изчерви така, както ти.
Тя паркира колата на около двайсет метра от езерото и свали предпазния колан.
– И ти ме повали на земята. Искаш ли да опитаме отново?
Боунс се засмя.
– Искаш да те ударя? Брей, наистина ти харесва грубовато!
– Не за това. – В очите и затанцуваха палавост и нещо още по-примамливо. – Да опитаме другото. Може би ще имаш повече късмет. Искаш ли да се чукаме?
О, по дяволите, да.
– Все още ли носиш коловете си? – Подиграваше се той, докато сваляше якето си. – Ще ме пратиш да почивам в мир на парчета?
Веждите и се размърдаха внушително.
– Целуни ме и разбери.
Боунс го направи, наслаждавайки се на мъничкото и задъхване от това колко бързо се движеше, а след това наистина се наслади на вкуса и, на това как ръцете и се увиха около него и колко зелени бяха очите и, когато най-накрая се отдръпна.
– Тук няма много място, любима. Искаш ли да излезем навън, за да се изпънеш?
– О, не – каза Кат, а в гласа и се долавяха похот и смях. – Точно тук. Обичам да го правя в пикап.
Той се засмя, докато я издърпваше в скута си, избутвайки настрани бикините и, докато голата и плът не се притисна към вече разкопчаните му панталони.
– Нека да разберем.
Назад към част 43 Напред към част 45
