ДЖАНИН ФРОСТ – Другата половина на гроба #1.1 – ЧАСТ 46

Глава 46

Едно от нещата, с които вампирът е добре запознат, е относителността на времето. То можеше да мига и десетилетията да изглеждат като дни, а можеше и да се разтяга, докато всяка секунда се окажеше като нож, който се плъзга в гноясала рана.
През последните четири дни мъчението изглеждаше за предпочитане. Кат не му звънеше, а и Боунс не и звънна, нито пък си позволяваше да я зърне отдалеч. Не я слушаше и през микрофона в чантата и. Беше го взел, за да я пази по време на лов на вампири, а не за да бъде негово лично шпионско устройство.
Вместо това Боунс се хвърли в лова. Нощите си прекарваше в претърсване на клубове за следи от хората на Хенеси, а дните си прекарваше в търсене на киберследи от Хенеси в интернет. Досега Боунс не беше открил рязък скок на изчезванията извън Охайо, така че или Хенеси не беше напускал щата, или беше скрил всички доказателства.
Положителен факт е, че Франческа се бе внедрила по-дълбоко в кръга на Хенеси. Тя все още не знаеше кой е Суич, но имаше следа за новата защита на Хенеси и тази вечер щеше да информира Боунс за повече подробности.
Боунс излизаше от пещерата за поредната нощ на обиколка по баровете, когато мобилният му телефон иззвъня. Почувства позната болка, когато номерът не беше на Кат. Всъщност той не знаеше кой е този човек.
– Ало?
– Да. – Гласът на Франческа звучеше напрегнато. – Трябва да направя резервация.
По дяволите. Това беше нейният предопределен код за
– Нещата са твърде опасни, изтеглете ме.
– Имаме няколко места – отвърна Боунс, съгласявайки се с действието „резервация“. – Кое време тази вечер е подходящо за вас?
– Колкото е възможно по-скоро – каза Франческа със смях, който звучеше като шлифовано стъкло. – Рецептата, която опитах, беше катастрофа. Съставките отидоха по-нагоре, отколкото очаквах.
Не е предварително определен код. Франческа се опитваше да му каже нещо.
– Ние предлагаме обслужване с кола – каза Боунс. – Трябва ми само адрес.
Гласът на Франческа се понижи до шепот.
– Някой идва. Аз съм…
Линията внезапно прекъсна.
Боунс веднага се обади обратно. Тя само иззвъня, преди механичен глас да съобщи, че този номер няма гласова поща. Той звънна отново, без резултат. Тогава се обади на Тед.
– Трябва да се проследи местоположението на един номер – каза той без предисловие. – Това е спешно. Обади ми се на другата ми линия, когато го имаш. Трябва да запазя тази свободна.
– Номер? – Попита енергично Тед.
Боунс го даде.
– На линия – отвърна Тед.
Боунс затвори слушалката. Искаше му се да опита отново да се свърже с Франческа, но каквото и да се беше случило, беше лошо. Ако тя бягаше от някого, Боунс не можеше да рискува обаждането му да издаде местоположението и. Щеше да се наложи да изчака Франческа да му се обади обратно или Тед да я намери.
Минутите минаваха, като изпъваха нервите му като опитен майстор на камшици. Дали бе чул нещо на заден план, което да подсказва местонахождението и? Не си спомняше, а освен фарса с „резервацията“, тя само беше казала, че рецептата, която е опитала, е била катастрофална, защото съставките са отишли „по-нагоре“, отколкото е очаквала. Трябваше да е намек за новата защита на Хенеси… а Франческа, която му каза това в няколкото секунди, преди линията да заглъхне, означаваше, че е знаела, че може да няма възможност да го каже в лицето на Боунс по-късно.
По дяволите, защо Тед още не се беше обадил?
Боунс се размърда, което с нищо не намали напрежението, което бушуваше в него като животно, което се блъска в решетките на клетката си. За да отвлече вниманието си от това и от зловещо мълчащия си мобилен телефон, Боунс се съсредоточи върху последното и съобщение.
– Съставките отидоха по-нагоре – Значи партньорът на Хенеси не е бил обикновен съдия или шериф. А кмет? Възможно е, но това все още ограничаваше обхвата им до един-единствен град, а това не се вписваше в изчезванията в целия щат. Освен ако Хенеси не е имал няколко кмета в джоба си? Това разширяваше обхвата и Франческа с право щеше да се страхува, ако откриеше това. Подобен подвиг би бил истинско перо в шапката на Хенеси, заради което си струваше Хенеси да не оставя следи от трафика си.
А и кметовете разполагаха с необходимите ресурси, за да имат свои собствени Тед, които да изчистят интернет от всякакви съобщения за изчезвания. Или да търсят всеки, който би могъл да ги разкрие, като например Боунс или неговата прекрасна, червенокоса съучастничка…
Трябваше да стигне до Кат. Сега.
Боунс излезе от пещерата и запали своето Дукати. После се втурна през неравния терен, без да се интересува от мотора за сто хиляди долара. Тъкмо беше напуснал гората, когато мобилният му телефон най-сетне иззвъня.
– Франческа? – Отговори той, без да погледне номера.
Рязко си пое дъх. Дори този кратък звук беше достатъчен на Боунс да разбере кой е това.
– Коте, това си ти – каза той с облекчение. – Вече съм на път към теб. Нещо не е наред.
– Какво е? – Попита тя веднага.
Той нямаше време да обяснява.
– Облечи се, ако трябва. Ще затворя слушалката; трябва да поддържам тази линия чиста. Ще дойда скоро.
Боунс затвори слушалката, като отново натисна газта на мотоциклета. Напук на всички ченгета, които се опитваха да го спрат. Първо щеше да се наложи да го хванат.
Той стигна до апартамента и за десет минути. Тя отвори вратата, преди той да почука. Сигурно е наблюдавала паркинга. Едно подушване разкри тежкия аромат на съседа и, но Боунс беше прекалено загрижен за Франческа, за да се притеснява за това.
– Мисля, че Франческа е хваната – каза той.
Кат изсумтя и затвори вратата.
– Какво стана?
Раздвижването не помогна, но Боунс не можеше да спре.
– Тя ми се обади преди два дни, каза, че е все по-близо до това да разбере кой дърпа юридическите конци на Хенеси. След това, преди около час, се обади и каза, че трябва да си тръгне. Уговаряхме място за среща, когато тя каза: „Някой идва“, и телефонът прекъсна. Оттогава не съм я чувал.
Бръчките на Кат се задълбочиха.
– Знаеш ли къде е била?
– Разбира се, че не – отвърна Боунс. – Ако знаех, щях да съм там, а не тук!
Тонът и думите му я накараха да направи крачка назад.
– Извинявай, котенце – каза той и я придърпа към себе си. – Това ме превърна в гадняр. Ако Хенеси хване Франческа да го шпионира, няма нещо, което да не и направи за наказание.
Болката напусна изражението и ѝ ръцете и направиха успокояващи кръгове по гърба му.
– Разбирам те. Виж, нека приемем за момент, че не е толкова зле, колкото изглежда, и да продължим оттам. Ако Франческа трябва да се измъкне по спешност и все още не може да се свърже с теб, къде би отишла? Има ли място, където би се чувствала в безопасност?
Той нямаше никаква надежда, че нещата не са толкова лоши, колкото изглеждат, но в случай, че грешеше…
– Може да отиде в Хапчето. Това е единственото място в района, където насилието не е разрешено на територията на заведението, така че това правило би я защитило. Струва си да опитам, така или иначе. Ще дойдеш ли с мен?
– Мислиш ли, че можеш да ме спреш? – Попита сухо Кат.
Боунс не искаше да го направи. Ако беше на негова страна, тя беше в безопасност.
– Точно сега, любима, се радвам, че не мога.
Трикси не беше виждала Франческа. Боунс прегледа клуба, в случай че Франческа е успяла да се промъкне покрай русата сервитьорка, но тя не беше там. Боунс остави номера си на Трикси, която обеща да му звънне, ако види Франческа. След това двамата с Кат се опитаха да намерят следващото място, където Франческа може да потърси убежище.
Боунс използва силата на погледа си, за да мине покрай човешката двойка, наела хотелския апартамент, в който двамата с Кат бяха срещнали Франческа преди седмици. След това обстойно провери апартамента, за да не би Франческа да е хипнотизирала двойката по същия начин, както Боунс. От Франческа обаче нямаше и следа.
Боунс звънна на Чарлз. Той също не беше чувал за нея, а Тед не беше успял да проследи местоположението на Франческа, защото тя се беше обадила от предплатен телефон. Единственото, което Тед беше установил, беше, че обаждането на Франческа е било пренасочено от клетъчна кула в Кълъмбъс.
Останал без възможности, Боунс опита отново Хапчето, като този път го потърси още по-внимателно. Нямаше следа или мирис от Франческа. Дори се върна в окървавения хотелски апартамент, макар да знаеше, че е безполезно. Все пак правеше нещо, а едно безполезно нещо се чувстваше по-добре от безпомощното нищо точно сега.
Зората се издигаше, когато Боунс усети как Кат се прозява на гърба му. Ако не се беше вкопчила в него, за да не падне от мотоциклета, той нямаше да долови лекото движение. Разбира се, Кат щеше да е уморена, но тя не беше изрекла и дума на оплакване по време на безплодното им, продължило цяла нощ преследване. Беше предложила само подкрепа, насърчение и надежда, въпреки че погледът и отразяваше същата мрачност, която той изпитваше.
Нямаше нужда Кат да продължава да търси. Тя не можеше да направи нищо, а колкото и да е неприятно, и Боунс не можеше да направи почти нищо. Вече бяха минали повече от девет часа, откакто Франческа му се беше обадила. Твърде дълго, за да повярва, че е успяла да се измъкне. Сега Боунс можеше само да се надява, че Хенеси е достатъчно глупав, за да му звънне и да се похвали с това, което е направил на Франческа. Тед беше готов с проследяването на мобилния телефон на Боунс, ако Хенеси направи това.
Тъкмо се канеше да се обърне и да отиде в апартамента на Кат, когато полицейските светлини привлякоха погледа му. На около километър напред две от трите платна бяха затворени, което караше движението да се отдръпва дори в този ранен сутрешен час.
– Сигурно има произшествие – каза Кат и повиши глас, за да я чуе. – Трябва да поемем по друг маршрут. Чакай… този път не ти ли изглежда познат?
Наистина беше и яростта превърна кръвта на Боунс в лед.
– И би трябвало. Това е мястото, където Хенеси те довлече, за да те изцеди. Е, не точно тук. По-нагоре, където са ченгетата.
Кат се взираше в светлините с нарастващ ужас.
– О, Боунс…
– Чувам ги. – Тонът му не беше оцветен от емоции. Ледът вече се разпространяваше във всяка част от тялото му. – Открили са тяло.
Кат се разтрепери. После нежно докосна гърба му.
– Може да не е тя. Продължавай.
О, щеше да го направи, а ако Хенеси се опиташе да му устрои засада, щеше да види на какво наистина е способен Боунс.
– Дръж каската си на главата – каза той на Кат. – Не я сваляй, независимо от всичко.
Трафикът пълзеше, тъй като трите ленти бяха сведени до една, което направи така, че това, което трябваше да е пет минути пътуване, да отнеме повече от половин час. Боунс можеше да заобиколи другите коли, но не искаше да привлича внимание. Шлемът му имаше изцяло лицев визьор като този на Кат, така че те бяха двама анонимни човека за всеки, който ги наблюдаваше.
И Хенеси вероятно е наблюдавал. Това беше негово творение, сякаш пътят беше негово платно, а той – художник.
Произшествията винаги са привличали любителите на гумата. Това не беше по-различно, дори и да не беше засегнало друго превозно средство. И все пак лентата на местопрестъплението, сигналните ракети, полицаите и микробусът на съдебния лекар даваха на зрителите много поводи за зяпане, докато колите бавно преминаваха покрай тях.
Боунс също се взираше, очаквайки това, което видя, но все още усещаше удара му, когато зърна дългата, лъскава коса на Франческа, развята като черен копринен шал близо до скелетните и останки. Тялото на Франческа лежеше точно на мястото, където Хенеси едва не беше обезкървил Кат до смърт, и посланието не можеше да бъде по-ясно.
Челюстта на Боунс се стисна, докато не се счупи. Кат издаде тих, болезнен звук, който вятърът отвя, когато задръстеното движение се разчисти и Боунс подкара мотоциклета си.

Назад към част 45                                                                       Напред към част 47

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!