ДЖАНИН ФРОСТ – Другата половина на гроба #1.1 – ЧАСТ 49

Глава 49

Кметът на Кълъмбъс беше такъв. Човечен. Скучен.
Това беше всичко, което Боунс беше установил след девет дни шпиониране. Тед беше подслушвал дома, офиса и мобилните устройства на кмета, но от тях не бяха измъкнали нищо уличаващо, затова Боунс беше проследил кмета лично, за да провери дали е той „по-висшия“ партньор на Хенеси.
Досега нямаше нищо друго освен обичайната корупция, изневяра и партийни пререкания, но нищо от това не ги доведе по-близо до Хенеси. Боунс щеше да му даде още една нощ, преди да насочи вниманието си към кмета на Кливланд. Ако тя не се справи, той щеше да опакова следващия кмет на многолюдния град. Един от тях трябваше да е тайният партньор на Хенеси. Не можеше да бъде някой от по-нискостоящите.
Звукът от множество счупени клонки откъсна вниманието на Боунс от днешното наблюдение. Някой беше в гората, граничеща с пещерата. Когато звуците се приближиха, той грабна колана с оръжието си. Кат не трябваше да идва през следващите четири часа, а това не беше случаен елен. Не и с начина, по който дойде директно към входа на пещерата.
Боунс се държеше ниско, докато тичаше към отвора на пещерата, а сребърният нож вече беше в ръката му. Спусна го, когато чу ускорено дишане, съчетано с биене на човешко сърце, и го прибра, когато познатият аромат на Кат я изпревари.
Той се изправи в цял ръст, като сега вървеше към входа, вместо да тича. Самата Кат влизаше в пещерата на бегом, облечена така, сякаш беше планирала зимен джогинг в дебело черено горнище от спандекс, черни панталони от спандекс и маратонки.
– Котенце, не те очаквах толкова рано – започна той, а после спря. Тя изглеждаше уплашена. Никога досега не я беше виждал да изглежда уплашена, дори когато би трябвало.
– Какво става?
Кат се втурна към него и се разплака. Боунс я хвана и я отнесе обратно в хола, докато се чудеше какво, по дяволите, се е случило. Дали беше казала на майка си за тях? Това би обяснило сълзите и страха и. Нищо не плашеше Кат повече от мисълта да загуби връзката си с тази жена.
– Дани – изтръгна тя, зашеметявайки Боунс. Какво общо имаше този гад с всичко?
Той я настани на дивана.
– Не те разбирам, коте.
Сълзите на Кат се избистриха, а на тяхно място се появи ярост.
– Дани Милтън. Той ме прецака отново, само че този път не се облече! Познай кой е новият главен заподозрян в неразкрито престъпление, включващо млада майка и странен, мумифициран труп? Дани даде на ченгетата моето име, като те наклевети, че си му смачкал ръката, и им каза, че преди шест години ме е видял да излизам от един клуб със същия човек, когото издирват за разпит по делото за изчезването на Фелисити Съмър. Двама детективи дойдоха в апартамента ми тази сутрин. Намериха колата на Фелисити и трупа на вампира, когото обезглавих, но те, разбира се, не знаят нищо за вампирите, затова си мислят, че съм погребала отново някакъв отдавна мъртъв човек в странен окултен ритуал или нещо подобно. Трябва да ги погледнеш и да промениш мнението им, иначе никога няма да завърша колеж…
Боунс се надигнаха толкова бързо, че тя спря да говори.
– Обади се на майка си. – Лед и страх разцепиха тона му. – Кажи и да вземе баба ти и дядо ти и да ги доведе тук, веднага.
Кат подскочи невярващо.
– Ти луд ли си? Като оставим настрана присъствието ти, майка ми щеше да избяга оттук с писъци, тъй като се страхува от тъмното. Полицията не си застрашава…
– Не ми пука за полицията.
Тонът му най-накрая я накара да осъзнае, че става дума за нещо много по-лошо. Тя престана да говори и се вгледа в него.
– Хенеси търси всичко, което може да намери за мен, или, ако не успее, за теб. – Боунс разкъса велкро версията на чантата, която беше пристегнала на кръста си. – Ако полицията има твоето име във връзка със странен, изсъхнал труп, тогава и Хенеси ще го има. Вече не си анонимна. Свързана си с мъртъв вампир и всичко, което Хенеси трябва да направи, е да погледне снимката ти, за да разбере, че си същото момиче, заради което едва не го убиха, така че – Боунс натисна мобилния си телефон в сега треперещата ми ръка – обади се на семейството си и ги изведе от тази къща.
Кат пребледня като смъртта, но мигновено натисна „мама“ на контактите си. Боунс започна да грабва още оръжия, като всяко неотговорено позвъняване увеличаваше бързината му. Когато обаждането отиде на гласова поща, Кат опита отново. Все още нямаше отговор.
– Говорих с нея тази сутрин, преди да дойдат детективите. – Кат звучеше така, сякаш бе на косъм да изкрещи. – Тя каза, че има някой на вратата…
Боунс пристегна още оръжия, преди да подаде на Кат чифт калъфи за ръце, кобури за бедра и бойните си ботуши. Всички те бяха пълни със сребърни ножове.
– Сложи ги, Коте.
Тя го направи, движейки се с бързина, породена от практика и отчаяние. Боунс грабна ключовете на мотоциклета си и двамата побягнаха към входа на пещерата.
Боунс изцеди своето Дукати до краен предел, изминавайки осемдесет километровото разстояние само за двадесет и пет минути. По пътя Кат звънеше на майка си, но така и не получи отговор. Когато Боунс стигна до верандата и, Кат скочи от мотора, избягвайки опита на Боунс да я хване. Тя почти се размаза, докато тичаше през отворената входна врата, а после веднага се подхлъзна в широката червена локва, която покриваше пода близо до входа.
Боунс я вдигна с една ръка, а с другата беше готов да хвърли ножове по всичко нечовешко. Кат не търсеше опасност. Беше прекалено заета да гледа с ужас тялото на дядо си. Той се беше свлякъл на пода в кухнята, а ръцете му все още бяха стиснали разкъсаната каша, която някога беше гърлото му.
Болката и го прониза, но Боунс загърби това, докато я разтърсваше силно. Не чуваше никой друг в къщата, но въпреки това не рискуваше.
– Хенеси и хората му може все още да са наблизо. Няма да бъдеш полезна на никого, който е останал жив, ако се откъснеш сега!
Гневът прониза шока и скръбта на Кат. Добре. Това я накара най-сетне да извади двата си ножа и да погледне околността със заплаха вместо с ужас и отчаяние.
Още следи от кръв и малинови отпечатъци от ръце изрисуваха износените дървени стъпала, водещи към втория етаж. Боунс вдиша, усещайки миризмата на смърт, идваща от бившата стая на Кат в горната част на стълбите. Той я хвана, преди да се затича нагоре, като този път очакваше новия и прилив на скорост.
– Спри – каза той твърдо. – Слушай, надушвам ги слабо, така че мисля, че Хенеси и всеки друг, който е бил с него, не са близо, но ти дръж ножовете си и ги хвърли по всичко, което помръдне. Стой тук.
– Не – изръмжа тя. – Ще се кача там.
– Котенце, недей. Остави ме. Ти пази.
Тя го избута достатъчно силно, за да издълбае стената зад него.
– Махни се от пътя ми.
Погледът и блестеше в ярко, опасно зелено и тя го беше забила в стената, използвайки само една ръка. Не би трябвало да е в състояние да го направи. Не биваше и да е по-бърза от него по-рано, когато бе влязла в къщата, преди той да успее да я спре. Косъмчетата се изправиха отзад на врата на Боунс, докато той я гледаше.
В този момент тя беше нещо още по-невъзможно от смесването на човек и вампир. Тя беше майстор вампир.
Той се отмести настрани.
Кат изтича по стълбите, като този път не се спъна в кръвта. Боунс я последва, изпращайки сетивата си из цялата къща и извън нея. Не чуваше, не усещаше и не миришеше на вампири, но това не означаваше, че те не се крият наблизо.
Звукът, който Кат издаде, върна вниманието му към нея. Тя стоеше пред старата си стая, вратата беше на парчета в краката и, а баба и беше мъртва от другата страна на прага.
Боунс се радваше, че Кат само вижда случилото се, вместо да го усети и помирише. По гъстия мирис на ужас личеше, че баба и е била жива, когато хората на Хенеси са изкъртили вратата. Сигурно се е заключила в стаята, след като е била ранена. По някаква причина я бяха оставили да бяга тук, вероятно защото ги е забавлявала. След това са избили вратата, разхвърляли са я малко из стаята и накрая са и разкъсали гърлото.
Но къде беше майка ѝ?
Боунс не усещаше миризма на смърт никъде другаде в къщата, а единственият удар на сърцето, който чуваше, беше на Кат. Ароматът на Джъстина беше тежък в тази стая, но това беше нейната стая, така че това се очакваше. Дали Джъстина беше избягала тук с бабата на Кат? И ако е така, дали кръвта, опръскала стаята, е на майка и?
Боунс приклекна до бабата на Кат и подуши дълбоките следи на врата и. Познат аромат опари носа му заедно с миризмата на кръвта на баба и. Хенеси беше този, който е нанесъл убийствената хапка.
Гневът го прониза. Боунс го накара да се отдръпне. Трябваше да види чия кръв е изписала килима и стените. Време за ярост ще има по-късно.
Сега, след като бе усетил миризмата и, Боунс подуши пурпурните ивици. По-голямата част от тях бяха от кръвта на баба и, но едно от по-малките пръски не беше. Сигурно е на майка и. Значи Джъстина е била тук по време на нападението. Както и още двама… не, трима вампири освен Хенеси, ако се съди по миризмите във въздуха. Един от тези аромати беше познат, но Боунс не помнеше на кого принадлежи. В този случай беше като да видиш нечие лице и да го разпознаеш, но да забравиш напълно името му.
Боунс отиде до леглото, където на една от възглавниците имаше допълнителни ивици. Той я помириса. Да, това беше още от кръвта на Джъстина, но само постоянни капки. Не беше артериален поток. Той провери последния набор от кървави ивици и се обърна към Кат.
– Мога да ги усетя. Имало е четирима вампири, включително Хенеси. Майка ти също е била тук. Взели са я, а тук няма достатъчно от кръвта и, за да е мъртва.
Клепачите на Кат трепнаха, а коленете и трепереха, сякаш се бореше да остане изправена. После се изправи като таран и му кимна кратко, но този кратък поглед го разтърси. Такава отчаяна надежда в погледа и, примесена с такава ужасна болка.
Ще я върна, Котенце, каквото и да стане.
– Остани тук – каза Боунс и прегледа стълбището по-внимателно, като разбра, че по миризмите Джъстина е влачила ранената си майка нагоре по стълбите. Храброст от нейна страна. Дори пред лицето на най-лошия си кошмар – вампирите – Джъстина беше рискувала живота си, опитвайки се да спаси майка си, вместо да избяга колкото може по-бързо.
След това Боунс разгледа кръвта до входната врата. Цялата беше на дядо Джо. От рисунъка на пръските личеше, че дядо и е отворил вратата на неочакваните си гости и веднага са му разкъсали гърлото. След това са го оставили да пълзи, а кръвта му е напоила пода, докато не е умрял в кухнята.
Боунс се отправи към тялото му, вдишвайки отново. Още кръв и смърт. Ароматът на Хенеси обаче не беше върху раната от убийството, така че не той беше вампирът, който го беше убил, но беше по-силен близо до торса на дядо и. Гадината не беше направила нищо случайно, затова Боунс обърна дядо и, проверявайки тялото му…
В ризата на дядо и, внимателно далеч от кръвта му, беше прибрана сгъната бележка. Боунс я взе, свивайки юмрук, когато чу звука на приближаваща кола.
– Слизай тук, Котенце, някой идва!
Тя изтича надолу по стълбите, а погледът и все още светеше в зелено. Боунс се съсредоточи, но не усети никаква разграничителна вампирска сила, а миг по-късно чу двойното туптене на сърцето.
– Те ли са? – Попита с дивашки тон Кат.
– Не, те са хора.
Зеленото се разми от погледа и, докато не остана само гръмотевично сиво.
– О.
Тя прозвуча разочаровано. Боунс разбираше нуждата и от отмъщение, но сега не беше моментът.
– Хайде да вървим – каза той и я хвана за ръка.
Тя не помръдна.
– Как ще разберем къде са отвели майка ми? Няма да тръгнем, докато не разберем. Не ме интересува кой ще дойде!
Колата беше почти дошла, а по-лошото беше, че сега чуваше и сирените в далечината. Боунс се качи на мотора си, раздвижи го и го завъртя, докато задната му част се обърна към нея.
– Оставили са бележка в ризата на дядо ти. Хайде, Котенце, те са почти тук.
С това един черен Шевролет Тахо се вряза в алеята, а на таблото му мигаше червена сирена. Вътре имаше двама мъже – единият с бяла кожа, само с няколко нюанса по-тъмна от сребристата му коса, а другият – с прибрана назад черна коса и матовокафява кожа.
– Полиция! – Изкрещя по-възрастният мъж и излезе с изваден пистолет. – Стой там, Крауфийлд. Не мърдай!
Боунс полетя към Кат, заставайки между нея и насочените пистолети. Полицаят знаеше името и, значи трябва да е един от детективите, за които тя беше споменала.
– Не мърдай! – Изкрещя полицаят на Боунс, явно разтревожен от това как внезапно се е появил пред Кат.
– Качвай се на мотора, Коте – каза Боунс ниско. – Аз ще се кача зад теб. Трябва да тръгваме. Сигурно са се обадили за подкрепление.
– Хвърли оръжията! Ръцете нагоре! – Изкрещя по-младият мъж под звуците на стърженето на двата пистолета.
Куршумите нямаше да го наранят, но можеха да я убият. Боунс пусна ножовете си и вдигна ръце.
Елате по-близо – тихо ги подкани той, докато двамата полицаи се приближаваха към него. По-младият вече беше извадил и белезниците си. Още няколко крачки и Боунс щеше да ги набие в задниците им…
Среброто проблясна покрай Боунс, последвано мигновено от писъци. И двата пистолета бяха пуснати, а стиснатите китки на полицаите сега бяха пронизани със сребърни ножове. По-младият се опита да грабне пистолета с другата си ръка и нов сребърен нож го притисна към земята. Последва още един, който се заби в китката на по-възрастното ченге, преди то да успее да опита същото.
Кат прибра останалите си ножове в ножницата и се качи на мотора.
Боунс не каза нищо. Беше ранила двама души; нещо, което обикновено никога не би направила. Не беше в настроение за разговори.
Той се качи зад нея, ръцете му бяха достатъчно дълги, за да достигне дръжките, а гърбът му беше щит, в случай че пристигнат още полицаи и стрелят по тях. Тези двамата не можеха да го направят. Единственото, за което бяха добри сега, беше пътуване до най-близкото спешно отделение.
– Ще те хвана, кучко! – Изкрещя беловласият.
Радвай се, да не го направиш, помисли си Боунс, докато потегляше.
Дори той не знаеше на какво е способна тя в момента.

Назад към част 48                                                                 Напред към част 50

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!