ДЖАНИН ФРОСТ – Другата половина на гроба #1.1 – ЧАСТ 5

Глава 5

– Върни ми дрехите – бяха първите и думи, след като се освободи.
– Опитваш се да ме убиеш, нали? – Попита Боунс и се засмя. – Тези панталони ще ти струват плавността.
А носенето им ще ми гарантира, че няма да се разсейвам от прекрасните ти форми – не добави той, макар че тя трябваше да знае това, а и да го използва в своя полза.
– Плавност или не, отказвам да се бия с теб по бельо – каза тя между зъбите си.
Най-лошата. Убийца. Някога.
Но ако това бяха нейните условия…
– Много добре. Чакай тук.
Боунс я остави сама, без да се притеснява, че ще избяга. Това, което липсваше на тази пещера като удобства, се компенсираше от сигурността. Затова и бе избрал да остане тук, вместо в по-удобна среда. Никой нямаше да си помисли да го търси в една пещерна дупка в земята.
За разлика от често срещаните в Холивуд образи на вампири в порутени замъци или тъмни крипти, повечето от неговия вид не биха се хванали мъртви в такива колиби, когато има модерни – и луксозни – удобства. Вампирите не бяха оцелели хилядолетия, без да бъдат открити, защото не бяха успели да се развият. Не, повечето вампири бяха много гъвкави и се радваха на удобствата си не по-малко от всеки човек.
Боунс също го правеше, особено след като беше преживял повече от своя живот в бедност като момче. Но това, че е израснал в бедност, го беше научило да не цени нищо повече от това, което може да си позволи да загуби. Може и да не му харесваше да стои в пещера, но не ценеше комфорта си повече от предимството пред враговете си. Щеше да се върне към нормалния си шикозен начин на живот, след като това приключи.
Факторът на ехото в пещерата също даваше на Боунс акустичен образ на всичко, което правеше Кат. По звуците личеше, че тя не се е отдалечила от мястото, където я беше оставил. Умно. Крушката осветяваше само малка част от този район, а отвъд погледа и имаше няколко стръмни пропадания и пукнатини. Повече естествена сигурност, и всичко това на цената на временното преспиване.
Отиде до по-равния, голям участък, който използваше за свое жилище, за да донесе нещата и. Когато се върна, ги хвърли към нея.
– Ето.
Тя ги хвана с рефлекси, много по-бързи от тези на средностатистическия човек. Какви ли други вампирски черти притежаваше?
Погледна го с остър поглед, преди да навлече панталоните си.
– Можеш да се престориш на учтив и да се обърнеш с гръб.
Той изсумтя.
– При положение че си въоръжена? Да си сложа ли голям червен Х над сърцето за теб, котенце?
– Не ме наричай така – изсумтя тя.
О, това беше нейното име завинаги.
– Каквото кажеш, скъпа.
Това му донесе още един смъртоносен поглед. Той само се усмихна, като все още се наслаждаваше на непознатите, но чудни усещания, които тя предизвикваше у него. Да, тя си фантазираше как забива и двете си оръжия в сърцето му, докато той изпитваше неща, за които само беше чувал преди, но кой е казал, че романтиката е съвършена?
– Тук ли ще правим това? – Попита тя с рязък тон, когато приключи с обличането.
Там, където едва виждаше, а неравният терен можеше да я повали с една грешна стъпка? Трябваше да научи толкова много неща.
– Започни да вървиш право напред. Скоро ще видиш светлини.
Тя го погледна няколко пъти предпазливо, когато минаваше покрай него, но след това се придвижи с по-сигурни стъпки, щом бе на няколко крачки напред. Той я последва, вдигнал вежди, когато тя отиде далеч отвъд блясъка на лампата, без да спре крачката си.
Може да вижда в тъмното – добави той към списъка с необикновените и качества.
Тя се спря, когато стигна до голямото преддверие, което наскоро беше ремонтирал. Сега на няколко места в него бяха окачени лампи, както и бюро и стол. Възнамеряваше да добави и други предмети сега, когато знаеше, че престоят му тук ще се удължи, но забавянето му с тях означаваше, че имат достатъчно място за дуела си.
Той счупи кокалчетата на пръстите си и завъртя глава около раменете си – ритуал преди двубой, който датираше още от времето на човечеството му. След това се пребори с отвращението, което изпитваше при мисълта да я нарани. Тя беше поискала този дуел. Той щеше да и отдаде дължимото уважение, като уважи това искане.
– Добре, Котенце. Тъй като съм джентълмен, ще ти позволя да опиташ първа. Хайде. Да го направим.
Тя се втурна към него с впечатляваща за човек скорост, но твърде бавна, за да бъде ефективна срещу него. Освен това изглежда нямаше никаква стратегия, освен да насочи оръжията си в неговата посока и да се хвърли. Той не си направи труда да я критикува. Просто се завъртя и я остави да премине покрай него.
– Отиваш да тичаш ли, животинче?
Тя го погледна, преди да атакува отново от дясната му страна. Той блокира удара и отгоре, но – добре, че е така! – едновременно с това тя заби удар в корема му с другото си оръжие. Преди да успее да го вкопае по-дълбоко, той и нанесе лек ритник в средата на тялото.
Тя се свлече на пода на пещерата.
– Тази риза ми харесваше – промълви той, разглеждайки новото разкъсване. – А сега ти взе, че я разкъса.
И за какво? Сърцето му не беше в стомаха, както тя много добре знаеше.
Тя остана удвоена за няколко секунди, дишайки учестено. Недостатъчни коремни мускули – добави той към списъка си. Как ли щяха да издържат рефлексите и, след като беше обучена?
Той се движеше с половин скорост, като вдигаше ръка, за да съобщи намеренията си. Очите и се разшириха и тя се примъкна, но твърде бавно и не отпусна средата на тялото си, за да блокира удара му. Той и нанесе лек удар отстрани на главата в знак на порицание.
Следващия път спри да се вкопчваш в корема си и ме блокирай!
Тя се зашемети и едва не падна. После го нападна с впечатляващ ентусиазъм. В продължение на няколко минути той я остави, като намали силата, скоростта и уменията си, докато не се сражаваше с не повече сила от средностатистически млад вампир.
При тези условия можеше ли тя да победи?
Не – осъзна той след няколко минути. Тя обаче продължаваше да се изправя, доказвайки, че волята и е също толкова могъща, колкото и яростта и. Но рефлексите, силата и скоростта и все още бяха твърде човешки.
Когато научи каквото трябваше да знае, той я отхвърли. Тя се приземи на пода с трясък и изстена. После отвори кървясали очи. Те светеха в зелено, а погледът и беше смесица от ярост, болка и отчаяние.
Той бе видял същото отчаяние и по-рано. Защо го изпитваше сега? Мислеше ли, че той ще се откаже от думата си да не я убива? Или зад този поглед се криеше нещо друго…
В ръката и проблесна сребро. В следващия миг агонията се разрази и той погледна надолу, за да види дръжката на кръстосания и кинжал, забита само на няколко сантиметра над сърцето му. Ето какво получи за това, че позволи на загрижеността си за нея да го разсее!
Той го изтръгна, като изръмжа:
– По дяволите, жено, това боли!
Макар и с отлични умения в хвърлянето, добави тихо той.
Тя се изправи на крака, но от бавните и, внимателни движения личеше, че и е отнело доста усилия.
– Достатъчно ли ти е? – Попита той, вдишвайки, за да провери дали ароматът и не показва по-тежки наранявания, отколкото можеше да види.
В погледа и отново изскочи онзи отчаян поглед. „Още не.“
Тя не можеше да спечели. Трябваше да знае това, но отказваше да се предаде. Ако той беше някой друг вампир, нуждата и да продължи тази битка щеше да е последното нещо, което някога щеше да направи. Мисълта за това го накара да се почувства… по дяволите, повече, отколкото можеше да понесе в момента.
Той се засили срещу това и срещу почти непреодолимото си желание да отмени този дуел и да я излекува. Ако не се съберял в съгласие с нея да му позволи да я обучава, нуждата и да убива вампири, съчетана с човешките и слабости, щяха да я убият, а ако тя имала дори малка представа за това, което той изпитвал към нея, щеше да го използва, за да го убие.
Но ако сметнеше, че се нуждае от него, за да постигне целите си… той можеше да използва принудата и да убива вампири, за да я спаси.
Боунс възобнови битката им, като сега и показа с ярка, безмилостна ефективност, че е превъзхождана във всяко отношение. Когато тя падна на земята и не се изправи, той коленичи до нея.
– Стига ли вече?
Едното и подуто око се отвори, за да го погледне. Устните и се раздвижиха, но от тях не излезе никакъв звук. Все пак Боунс успя да разбере какво му каза.
– Майната ти.
След това тя изгуби съзнание.
Възхищението и онези по-дълбоки, загадъчни емоции набъбнаха в него, докато той захапваше китката си и придържаше кървавата рана към устата и. Дори и в безсъзнание, тя преглътна, отначало слабо, а после по-силно, когато кръвта му излекува синините, порязванията и счупванията и.
Тя не помръдна, когато той я вдигна и я отнесе в спалнята, която беше направил от една уютна ниша в пещерата. Постави я на леглото, а после запечата и двамата, като прегради входа с тежка каменна плоча. Сега вече можеше да спи, без да се притеснява, че нещо или някой ще ги обезпокои.
Зората беше настъпила, а неговото смело, свирепо Коте не беше единственото, което можеше да се възползва от малко почивка.

Назад към част 4                                                                 Напред към част 6

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!