Глава 59
Фалшификаторът, когото Родни познаваше, беше задълбочен и бърз. Сега Кат и майка и имаха нови шофьорски книжки, паспорти, застрахователни карти и банкови сметки, всички под псевдоними. Оттам двамата с Родни отидоха при търговеца на немъртви оръжия и си тръгнаха с достатъчно сребро, за да се бият с малка армия. Боунс планираше да се зареди с прясна кръв, преди да направи пакетирано теглене от местната кръвна банка, но реши да пропусне това. На Кат очевидно и беше трудно, затова искаше да се върне при нея възможно най-бързо. Можеше да се откаже от храна за няколко дни, без това да му навреди.
Единствената допълнителна спирка, която Боунс направи, беше в цветарски магазин. Магазинът се намираше на връщане към Родни, а алените рози на витрината изглеждаха пролетно свежи, въпреки че беше зима. Когато за първи път подари цветя на Кат, тя му каза, че никога досега не е получавала такива. Боунс и беше подарил букет една седмица след това.
Родни купи букет и за Джъстина, въпреки че Боунс му каза, че тя само ще ги хвърли на пода. Родни само се усмихна и каза, че това зависи от нея. Дори и сега Родни държеше нежно снопчето люляци и лалета, сякаш скоро нямаше да бъдат разпръснати по пода на всекидневната му.
Когато Боунс спря на улицата на Родни, лед прониза гръбнака му. Защо волвото на Кат не беше на пътя? Боунс и беше оставил автомобила, в случай че плановете се променят и тя трябва да се срещне с него, но Кат не беше казала нищо, че заминава по друга причина. Боунс провери новия си мобилен телефон. Нямаше пропуснати обаждания или съобщения от Кат, а той и беше дал номера. Защо щеше да си тръгне, без да му каже къде отива?
Освен ако някой не я е накарал да си тръгне?
Боунс се запъти към къщата, мачкайки част от тревата с бързината, с която се завъртя на алеята. След това изскочи от колата на Родни, а гула го следваше плътно.
Нямаше щети по входната врата, която сега беше отключена, а не беше, когато двамата с Родни тръгнаха. Боунс бе чул как Кат завърта ключа зад него. Вътре в къщата също нямаше щети или следи от борба. Всичко изглеждаше точно така, както беше, когато тръгнаха, с изключение на сгънатата бележка на плота…
Боунс я взе и невярващо се втренчи в нея, докато четеше.
Не ме търси, защото вече съм си отишла. Онези агенти знаеха за вампирите и щяха да те убият. Преоблякох Суич в якето ти и им казах, че тялото му е твое, така че ще си помислят, че вече си мъртъв. Така ще бъдеш в безопасност, както и майка ми. Никога не бихме могли да бъдем в безопасност, ако останем заедно, а аз няма да убия нито теб, нито нея, ако се опитам. Вече имам достатъчно кръв от хора, които обичам, по ръцете си…
Мастилото се размазваше на тъмни петна там, където сълзите и бяха попаднали върху страницата, правейки следващата част почти твърде неясна, за да се прочете.
…и всичко, което казах за това колко много те обичам, беше истина. Ти си моят живот, Боунс, а сега ме считай за мъртва, защото с работата, която поемам, скоро ще бъда. Но ще те обичам завинаги, чак до последния си дъх, където името ти ще бъде последната ми дума, обещавам.
– Кървав шибан ад! – Изкрещя Боунс, излитайки през вратата. Не го интересуваше, че все още е светло. Не го интересуваше, че нечий мобилен телефон може да е насочен към небето. Имаше само един шанс да спре това.
Ще облека Суич в якето ти и ще им кажа, че тялото му е твое…
Думите преследваха Боунс, докато летеше към езерото Кедър. Беше се прибрал вкъщи един час по-рано. Кат не беше очаквала това. Ако успееше да стигне до Суич преди нея, можеше да спре тази лудост.
Боунс се държеше високо, защото клетъчните кули и електрическите линии бяха препятствия, които щяха да го забавят. Дори някой да го види, той беше толкова бърз, че щеше да бъде само размазано петно. Все пак Боунс не беше толкова бърз, колкото би бил преди онзи почти смъртоносен удар. Силите му все още не се бяха възвърнали напълно, но това не означаваше, че нямаше да убие всеки гадняр, който я заплашваше, ако се намираше при онова езеро с нея.
…те щяха да те убият…
Не, нямаше да го направят. Той щеше да ги убие. Трябваше да го направи още на магистралата, но не искаше да избива някакви хора, чието единствено престъпление беше, че са избрани за охраната на Кат, както си мислеше тогава Боунс. Сега вече знаеше по-добре.
…смятайте ме за мъртва, защото с работата, която поемам, скоро ще бъда…
О, той можеше да си представи на какви работи правителството с удоволствие би изпратило някой толкова силен и свиреп като Кат. Тя щеше да е най-доброто оръжие, с което разполагаха след водородната бомба, а той, по дяволите, трябваше да знае, че те не са средностатистически гардове! Онзи тип беше стрелял по Боунс, щом го видя. Това съвсем не беше стандартната реакция, когато човек види човек на пътя.
Тези агенти знаеха за вампирите…
Явно, но не са знаели достатъчно, щом са използвали обикновени патрони вместо сребърни, и нищо чудно, че преди това Джъстина го бе погледнала с такова задоволство! Кучката знаеше, че Кат се е уплашила от онези гадове и го е оставила.
Това беше истинската причина, поради която Кат беше запушила устата на майка си и я държеше заключена. Също така трябва да е причината, поради която Кат беше повалила майка си на магистралата. Тогава Боунс не се беше загрижил за това, което казваше Джъстина, очаквайки само обиди, но в ретроспекция Джъстина беше казала:
– Нямам търпение да те убият, животно! Те знаят какво…! – Точно преди Кат да я удари с юмрук до безсъзнание.
Те знаят какво си. Точно това се канеше да каже Джъстина, преди Кат да я спре.
Кат. Неговото коте. Воняща на мъка и вина, докато го държеше така, сякаш самата смърт не можеше да разкъса хватката и. Беше се сбогувала мълчаливо с него, защото смяташе, че напускането е единственият начин да го спаси, а тук Боунс си мислеше, че е потрошена само заради убийството на баба си и дядо си и непрестанния фанатизъм на майка си.
…Ще те обичам завинаги, до последния си дъх…
Не олицетворяваше ли това „внимавай какво си пожелаваш“?
Боунс искаше Кат да го обича с цялата страст, упоритост и свирепа смелост, които я правеха такава, каквато беше. Сега тя го правеше и затова беше напуснала. Тя би направила всичко за тези, които обичаше, по дяволите на опасността или последствията. Щеше да мине с кола през къща, пълна с вампири, като напълно очакваше да умре… или щеше да тръгне с група непознати правителствени агенти, дори ако това означаваше да изтръгне сърцето си по време на процеса.
Пред него тъмносини петна прекъсваха зеления и кафяв пейзаж под него. Езерото Кедър. Беше стигнал до него.
Боунс полетя по-бързо, докато изпращаше сетивата си навън. Единствените звуци, които чуваше, бяха от близкия град. Никой друг не беше близо до езерото или в гората долу. Рано ли беше? Или твърде късно?
Той се насочи към мястото, където бе оставил тялото на Суич. От тази височина не можеше да види дали то е там, или не. Клоните бяха твърде гъсти. Боунс торпилира през короната на дърветата, като счупи тези клони и след това разкъса пръстта със силата на приземяването си. Той се завъртя, търсейки тялото на Суич…
– Не!
Викът на Боунс разпръсна всяка птица, която още не беше избягала след жестокото му приземяване. Виковете им, докато отлитаха, отекнаха през новия рев в ушите му, докато вятърът му донесе слаби нотки от аромата на Кат.
Тя е била тук. Тя и още няколко души, един от които беше в инвалидна количка, ако се съди по двойните следи в пръстта. Боунс усети миризмата на гориво и побягна напред, по-близо до езерото. На поляната недалеч от брега на водата, далеч по-дълбоки успоредни отпечатъци показваха, че там наскоро е кацнал хеликоптер.
По дяволите! Това означаваше, че няма следи от гуми, които да проследи, а той не беше видял хеликоптер по пътя си. Боунс отново излетя нагоре, като огледа небето около района. Нищо. Какъвто и хеликоптер да е имало там, той вече беше изчезнал, а с него и Кат.
Гневът накара Боунс отново да се сгромоляса на земята. След това започна да блъска дърветата, докато кръвта му не оцвети земята и не изглеждаше, че дърводобивна бригада е разчистила района около него. Но насилието прокара път през онази част от съзнанието му, която бе побесняла, когато Кат се бе поднесла като жертва, защото смяташе, че животът е неин или негов.
Много добре. Беше го направила и това беше всичко, което можеше да се направи. Сега Боунс трябваше да го отмени.
Кат не беше разбрала, но му беше оставила няколко улики, които да проследи. Първата беше, че „те“ знаят за вампирите и за „работата“, която тя щеше да върши. Това, съчетано с официалния конвой, който я охраняваше вчера, означаваше, че правителството я е отвлякло. А не някаква частна организация. Добре. Правителството щеше да остави още следи, които да се проследят, като се започне от хеликоптера, който бяха използвали, за да я отведат. В някакъв момент той щеше да се свърже по радиото с въздушната контролна кула, така че щеше да има записи, които Тед можеше да хакне.
Имаше и агенти, които Боунс можеше да разпита. Поне един от тях би трябвало да е в болница след катастрофата на магистралата вчера. Боунс трябваше само да разбере коя болница е приемала жертви на автомобилни катастрофи и да отиде там, за да си поговори малко с тях. След като Кат така услужливо им беше казала, че е мъртъв, като маскира тялото на Суич като неговото, те нямаше да очакват Боунс.
Сега да започнем лова.
Боунс посегна към мобилния си телефон… и осъзна, че го е оставил при Родни. Поне къщата на Родни не беше толкова далече, но затова пък Боунс беше закъснял. Кат не трябваше да ходи далеч и сигурно беше тръгнала веднага след него тази сутрин. Това означаваше, че тя и хората, които я бяха взели, са имали поне три часа преднина. Не беше идеално, особено след като я бяха отвели със самолет, а не с кола, но не и непреодолимо.
Боунс скръсти кокалчетата на пръстите си и завъртя глава, за да отпусне стегнатите мускули на врата си. След това хвърли последен поглед към езерото Кедър, където Кат бе направила най-голямата си хитрост досега, макар че само тя и Боунс знаеха това.
Не ме преследвай, защото вече ме няма…
– О, идвам, Котенце – каза Боунс на глас, докато се изстрелваше в небето. Беше и казал и преди: ако тя бяга от него, той ще я преследва.
Назад към част 58 Напред към част 60
