Глава 12
Крис намери гласа си преди мен.
– Какво, по дяволите, се случва тук?
Звучи разстроено, но не истерично. Добре за него, помислих си, все още в захлас от знанието, че Боунс е ударил Греъм, използвайки само силата на ума си. Досега само един друг вампир в света можеше да направи същото, и то на повече от четири хиляди години. Боунс все още не беше навършил двеста години от рождението си.
Но този бивш фараон, Менчерес, беше съуправител на Боунс и беше споделил част от зашеметяващата си сила с него, когато преди време бяха слели линиите си. Веднага след като получи това свръхестествено преливане, силата на Боунс се утрои и той придоби способността да чете човешки мисли. Често се чудех дали с течение на времето няма да се появят и други способности. Предполагам, че вече не трябва да се чудя.
Но защо не ми е казал преди това? Като например: О, между другото, котенце, вече съм телекинетик. Харесва ти това, а?
– Значи това си бил ти? – Отпусна се Тайлър, когато разбра, че думите на Боунс, съчетани с яростния му поглед, означават, че Крамер не е този, който е ударил Греъм.
Боунс ме погледна, като част от напрежението напусна чертите му.
– Изглежда, че е така.
Първоначалното ми раздразнение се стопи. Добри Боже, тази способност беше новина и за него?
– Ти не знаеше ли? – Попитах меко.
Устата му се изкриви.
– Не бях сигурен досега.
– Ще си тръгна оттук още сега, ако някой не започне да обяснява много смислено – закле се Крис. Забелязах, че не беше единственият, който започна да се приближава към входната врата.
– Призраците не са единствените странни неща, които съществуват – обобщи Тайлър, преди да успея да формулирам по-мек отговор. Медиумът махна към мен и Боунс. – Запознайте се с вампирите.
Лекси изпусна нервен смях. Греъм изглеждаше така, сякаш му се иска да повърне. От мислите им се виждаше, че Фред и Нанси обмислят да наберат 911. Съзнанието на Крис се люшкаше между отричането и странното чувство за триумф, сякаш подозираше, че в свръхестествения свят има нещо повече, но не знаеше какво е то.
– Не е нужно да се притесняваш – казах аз, докато се чудех дали няма да се наложи да попреча на някои от тях да се обадят в полицията. – Ние не убиваме хора – е, не хора, които не го заслужават, тоест, и…
Греъм изкрещя, опитвайки се да избяга към вратата. В следващия миг Боунс го задържа за предната част на ризата му и ми хвърли сардоничен поглед.
– Най-добре е да не споменаваш за убийства в речта за разкриване, скъпа.
– Точно така. – Въздъхнах, като хванах Лекси и Фред, които също се изнизваха навън.- Не се притеснявайте – наредих, като включих светлините в погледа си. – Няма да ви нараним!
Те се отпуснаха, сякаш бях изстреляла по един куршум с валиум. Боунс прошепна нещо, което не долових, на Греъм, но скоро и той имаше оцъклено и покорно изражение. Крис наблюдаваше всичко мълчаливо и напълно неподвижно, а мисловните му салтанати бяха единственият признак, че е далеч по-малко спокоен, отколкото изглеждаше.
– Начинът, по който се движите… и двамата сте само едно петно – каза той накрая.
Повдигнах рамене.
– Митовете са уцелили някои неща правилно. Свръхскоростта е едно от тях.
– Какво са сбъркали митовете? – Попита той веднага.
– Неконтролируемата нужда да убиваш, дървените колове, взривяването на слънчева светлина, гърченето от кръстове, липсата на отражение и, о, пелерините с твърди яки. Искам да кажа, честно, кой би излязъл на публично място, облечен в такава?
– Модна трагедия – съгласи се Тайлър.
Крис продължи да се взира.
– Забравихте контрола над съзнанието.
– Видя го сам, нали? – Отговори Боунс. Тонът му беше лек, но погледът му не се откъсваше от този на Крис. – Ти и твоят екип няма да си спомняте нищо от това, след като капанът бъде завършен, но дотогава искам да знаете с какво си имате работа. Тогава може би някой от вас няма отново да ме изкуши да упражнявам насилие с мислите си.
Въпреки водовъртежа в съзнанието му, брадясалата брадичка на Крис се изпъчи.
– Не заплашвай екипажа ми.
Веждите на Боунс се повдигнаха.
– Или ще направиш какво? – Попита той меко.
Крис преглътна трудно.
– Няма да довърша капана, от който толкова се интересуваш – отвърна той. Ако не бях чула мислената му молитва това да не се окажат последните му думи, щях да се закълна, че има стоманени топки.
Боунс потупа Крис по рамото по приятелски начин, който все пак накара другия мъж да настръхне.
– Бих могъл да те хипнотизирам, за да направиш същото, но ти притежаваш смелост и лоялност, а и двете качества ги ценя. Дръж екипажа си в подчинение и няма да имаш никакви притеснения.
– Те не могат да си помогнат с мислите, Боунс – отбелязах аз. Разбира се, бях се подразнила от грубите разсъждения на Греъм, но явно не толкова, колкото Боунс, ако те бяха предизвикали телекинетична реакция, на която той не знаеше, че е способен.
От друга страна, гневът обикновено беше спусъкът при моите заимствани способности, а това беше преди да разбера, че и аз ги имам. Може би гневът беше просто нормалният начин, по който се проявяват новите способности. Откъде трябваше да знам?
– Сега са предупредени, че мислите им не са лични, така че могат да обвиняват само себе си, ако не ги държат на каишка – беше неумолимият му отговор. – Те трябва да се съсредоточат върху текущата задача, а не да разсъждават нагло дали си измислила приказки за призрак, защото си пренебрегнала лекарствата си, отчаяно си искала внимание или си полудяла от месечнитя си цикъл.
– Господи, Греъм – промълви Крис.
– Глупаци. Всеки път, когато нещо се случи с някоя жена, вие винаги повдигате въпроса за менструацията ѝ. – Каза Лекси, а Нанси съпровождаше това със съгласие.
Греъм се изчерви.
– Не съм го казал на глас.
– И сега знаеш, че това няма значение – заяви рязко Боунс, а в очите му отново проблесна зелено.
Прочистих гърлото си, за да разсея напрежението.
– Добре, всички се отпуснете и помнете, че просто трябва да преминем през завършването на капана. След това ще продължите живота си с хубав тлъст бонус, а наоколо ще плува един убиец гад по-малко. Мисля, че всички можем да се съгласим, че това е цел, за която си струва да се работи.
– Боунс. – Погледнах уморено през прозореца, където слънцето започваше да се издига над хоризонта. – Да поспим малко. По-късно имаме много работа.
Тъкмо приключвах с прибирането на покупките, когато мобилният ми телефон иззвъня, а музикалният му ритъм наруши тишината. В момента в къщата бяхме само аз и Боунс. Бяхме оставили останалите в пещерата, докато съберем достатъчно вещи, за да осигурим комфорта на половин дузина хора по време на престоя им тук.
Очаквах да видя номера на мобилния телефон на Тайлър или Крис, когато взех телефона си, но вместо това се появи думата НЕПОЗНАТ. Търговци, помислих си с досада и тъкмо се канех да натисна ИГНОРИРАЙ, когато спрях. Ами ако това е някой, който се обажда от името на Фабиан? Призракът трябваше да разчита на други хора да се обаждат вместо него, тъй като нямаше възможност да набира физически номера, а гласът му се чуваше само като статичен звук по телефона. Възможно е Фабиан да се е появил в хотела снощи само за да намери всички нас напуснали и без информация къде сме отишли. Дори и да му хрумнеше да опита в пещерата и да чуеше от Тайлър къде сме отседнали сега, с целия чесън и трева, които носех в дрехите си, да не говорим за това, което беше разположено около къщата, Фабиан можеше да не успее да се свърже с мен.
За всеки случай обаче, ако беше търговец, аз отговорих на телефона с недружелюбно звучащ поздрав.
– Кроуфийлд? – Попита също толкова рязък глас.
Никой търговец по телефона нямаше да знае правилното ми име, тъй като този номер беше посочен под един от многото ми псевдоними. Но въпреки че този глас ми беше смътно познат, не можех да му припиша име.
– Кой си ти?
– Джейсън Мадиган.
Ах, скандалният нов консултант по операциите на отдела. По тона му личеше, че киселото настроение на Мадиган не се е подобрило от първата ни среща.
– На какво дължа тази чест? – Попитах сухо.
– Дължите я на пълната липса на дискретност по отношение на свръхестествено чувствителна информация – беше студеният му, премерен отговор.
Нуждаех се от отношението му, както се нуждаех от допълнителен чифт цици на задника си.
– Не знам за какво говориш. Искаш ли да започнеш да обясняваш? – Или това е прекалено да се иска, господин Мадиган? добавих мислено.
– От мястото, където предава камерата ти, предполагам, че си в бившата си къща от детството – заяви той, вбесявайки ме още повече, че сигурно е започнал да засича сигнала ми веднага щом съм вдигнала. – Хеликоптерът ще бъде там, за да те вземе след трийсет минути.
– Съжалявам, но ще трябва просто да ми кажеш какво става по телефона. Имам други планове за тази вечер – казах, махнах на Боунс и изрекох Мадиган, докато сочех към мобилния си телефон.
– Ако откажеш да дойдеш, привилегиите ти за посещения в комплекса ще бъдат окончателно отнети.
Изречението беше прекъснато от отчетливо щракване. Добре, че беше така, тъй като си поех дълбоко дъх, за да мога да кажа на консултанта в прав текст къде да си пъхне ултиматума, а това нямаше да е умно. Вероятно можеше да ми отнеме правата за посещение, ако ме издаде на висшестоящите, че съм го проклела по начина, по който се канех да го направя.
– Какво иска, котенце?
– Смърт от задушаване, ако продължава така – изплюх се, а настроението ми се изля навън въпреки усилията ми да го овладея. – Не знам – поправих се с тежка въздишка.- Но сега знам колко разочарован се е почувствал Крис, когато си му посочила, че не може да те спре, ако решиш да направиш нещо, което не му харесва. Кармата е кучка, нали?
И двете му тъмни вежди се извиха.
– Искаш ли да разясниш какво имаш предвид?
– Ако не захвърля всичко и не се оставя да ме откарат в комплекса, за да може Мадигън да ме изрита за Бог знае какво, тогава ще мога да виждам майка си и момчетата само когато са извън базата. Което, както знаеш, не е толкова често.
Боунс не реагира с незабавен гняв, както бях направила аз. Вместо това той потупа замислено брадичката си.
– Добър начин да разбереш дали чичо ти е открил нещо важно за този тип, така че нека се чувства сякаш е спечелил този рунд. Това ще е само от наша полза.
Разбира се. Ако не позволявах на Мадиган да натиска копчетата ми толкова ефективно, щях да стигна до същото заключение. Дон също така не знаеше, че вече не може да притичва до мен, когато пожелае. Освен че искаше да види дали ще се добере до някаква мръсотия за Мадиган, беше важно и да съобщи на чичо ми за промяната в свръхестествения ми статус.
– Ще трябва да останеш тук, Боунс. В противен случай няма да се върнем навреме, за да вземем всички от пещерата.
Нямаше да е редно да искаме от екипа на Крис да чака във влажна, хладна пещера през по-голямата част от нощта, особено след като снощи им се беше наложило да лежат на пода без храна. Но ще се прецакам, ако помоля ескортиращия ни хеликоптер първо да вземе бандата, преди да ни отведе обратно в къщата. Мадиган може и да знаеше за стария ми дом от детството, но нямах намерение да му издавам и местоположението на пещерата.
Ароматът на Боунс и драскането на емоциите му по моите ми дадоха да разбера колко не му харесва идеята да тръгна сама, но накрая той кимна.
– Ще вземеш медиума, в случай че Крамер успее да те открие отново.
Точно така, защото не можех да се появя, за да видя Мадиган покрита с трева и чесън. Дори и това да не беше причина за много въпроси, а то щеше да е така, тази смес щеше да държи Дон далеч от мен, което щеше да провали половината от целта да отида.
– Ще ти се обадя, когато се върна – казах аз, докосвайки с върховете на пръстите си изваяните му скули. – Дръж и ти малко градински чай наблизо и ако Хелсинг започне да пищи, го запали.
– О, не се притеснявай за мен. – Усмихна се Боунс, но по лицето му проблесна нещо студено.- С нетърпение очаквам да се видя отново с това страшилище.
Може би той се радваше на възможността да отмъсти за нападението на Крамер под душа срещу мен, но ако беше по мой вкус, никой от нас нямаше да види инквизитора, докато не затръшнем вратата на капанчето пред него.
– Обичам те – казах аз, защото това беше по-добра употреба на думите от безкрайните повторения, за да бъде внимателен. Логиката можеше да знае, че Боунс е повече от способен да се справи сам, ако Крамер го преследва, но мисълта, че може да бъде нападнат, докато ме няма, все още ме караше да се отвращавам от мисълта.
– Аз също те обичам, котенце.
Гласът му се промени и стана топъл, познат, който ме караше да се разтопявам всеки път, когато го чуех. Тогава устните му се докоснаха до челото ми, толкова меки и леки, че бяха по-скоро закачка, отколкото целувка.
– Не позволявай на този боклук Мадиган да те ядоса, той само ще се наслади на това – промърмори той върху кожата ми. – Твоята воля е по-силна от неговата. Покажи му това.
Прокарах пръстите си от лицето му надолу към раменете, като го придърпах по-близо, докато твърдите плоскости на тялото му не се притиснаха към моето. Мадиган ми беше звъннал на телефона преди десет минути. Това означаваше, че хеликоптерът нямаше да пристигне още двадесет минути.
Оставих ръцете си да се плъзнат от раменете му надолу към стегнатата долина на стомаха му, след което потопих едната в предната част на панталона му.
– Защо не ми помогнеш да се успокоя? – Прошепнах.
Бях на пода, а устата на Боунс смазваше моята, преди последната дума да напусне устните ми.
Назад към част 12 Напред към част 14
