Глава 18
Беше изминала една седмица от фиаското в пещерата. Положителното е, че през това време Крамер не ни беше посещавал, вероятно заради големите количества трева и чесън, които Пик беше сложил в къщата си и около нея. То беше толкова обилно, че Елизабет и Фабиан предпочетоха да отседнат в дома на съседа му, вместо да останат с нас при Спейд. Съседите бяха хора, те нямаше да имат нищо против. Те дори нямаше да знаят.
Лошата новина беше, че сега беше осми октомври. Елизабет всеки ден обикаляше линията на лей в търсене на Крамер, но го беше зърнала само веднъж или два пъти, преди да изчезне. Засега нямаше индикации, че се е фиксирал върху някоя конкретна жена, но ако все още не го е направил, скоро ще го направи. Часовникът тиктакаше, а ние изоставахме в резултата. Просто изграждането на още един капан нямаше да свърши работа. Крамер беше видял и подслушал достатъчно, за да знае, че го преследваме, така че дори да намерим друга, също толкова идеална пещера, той щеше да очаква да се опитаме да го хванем в капана.
Утре щяхме да се приберем вкъщи, така че Дон да може да се свърже с нас, ако се наложи. Той не знаеше къде живеят Спейд и Денис, когато са в Щатите, но щеше да знае да опита в моята къща, ако се наложи нещо. Очаквах, че Мадиган ще се държи настрана, докато се опитва да поправи щетите, които си беше нанесъл с инцидента в пещерата, така че вероятно можехме да изчакаме по-дълго, преди да се приберем у дома; но Денис беше започнала да киха. Заклеймяването с променяща формата си демонична същност можеше да я направи практически безсмъртна, но очевидно не можеше да излекува алергията ѝ към котки.
– Аз ще си взема парче торта. Тайлър, искаш ли?- Попита го Денис, тъй като той беше единственият човек тук, който не се хранеше предимно с течна храна. Шестимата се бяхме отпуснали във всекидневната след вечерята, една от първите ми нормални вечери от седмици насам.
Тайлър я погледна слисано.
– Умолявам те да ми разкриеш тайната си. Ако ядях поне половината от това, което ти, щях да изгубя тези страхотни бедра за една седмица.
Усмивката ѝ съдържаше нотка на мрачност.
– Бих ти казала, но тогава ще трябва да те убия.
А ако не го направи тя, ще го направи Спейд – завърших мислено. Промяната на формата, неограничената способност за лекуване и метаболизмът, който изгаряше калориите по-бързо, отколкото Денис можеше да ги консумира, не бяха единствените ефекти на демоничните марки. Кръвта ѝ сега беше буквално наркотик за вампирите и ако се разчуеше за това, всеки немъртъв мръсник, който искаше да спечели пари от продажбата ѝ, щеше да изпълзи от ковчега си след нея.
– Ще си взема парче торта – извиках аз. Може и да съм вампир, но това не означаваше, че ще оставя влажната дяволска торта да се развали.
– Но, хм, ще я изям в стаята си, ако нямаш нищо против – поправих се, като ми хрумна идеята за тази пухкава глазура. – Отивам да си легна.
Боунс се изправи при тези думи, а очите му блестяха, когато срещна погледа ми. Предполагам, че е измислил и друго приложение на тази торта.
– Всички, ще се видим утре – каза той. После отиде в кухнята, взе чинията, в която Денис току-що беше сложила огромно парче торта, и тръгна нагоре по стълбите.
– Вече се пенсионираш, Криспин? Не е ли доста рано? – Попита с малка злобна усмивка Иън.
– Отсвири се, приятелю – отвърна Боунс, като ми спести труда да кажа нещо подобно.
Бяхме изминали половината път по стълбите, когато Декстър издаде остър лай. Напрегнах се, но след това последва гласът на Елизабет, който ме осведоми кой призрак се е появил внезапно в къщата.
– Знам къде е Крамер!
Обърнах се към гласа ѝ. Елизабет стоеше във фоайето с Фабиан до себе си. Боунс постави чинията с тортата на стъпалата с въздишка.
Иън се засмя.
– Лошо време избра, момиче – каза той на Елизабет и ще излъжа, ако не призная, че една малка, егоистична част от мен също искаше тя да беше дошла с тази добра новина няколко часа по-късно.
Част от усмивката ѝ избледня.
– Има ли нещо нередно?
– Нищо – казах и, докато хвърлях на Боунс унищожителна усмивка, докато тръгвах обратно надолу по стълбите. – Къде е той?
– В Сиукс Сити, Айова – отговори тя. – Виждала съм го там вече четири пъти. Твърде много, за да е просто съвпадение. Това трябва да е мястото, където ще избира жертвите си.
– Той избира всичките си жертви от един и същи район? Мислех, че каза, че Крамер се старае никога да не използва едно и също място два пъти.
– Той избира ново място в навечерието на Вси светии, много далеч от някое от местата, където са станали предишните изгаряния. Миналата година той беше в Хонконг. Често той скрива телата, за да попречи на властите да разберат, че всяка година се извършват един и същи вид убийства. Но съучастникът и трите жертви винаги са избрани от едно и също място.
Той е скрил телата?
– Защо му е да се интересува дали полицията е на мушката му? Не е като да са могли да му сложат белезници.
– Заради съучастниците му – отвърна Елизабет. – Ако научат модела на предишните убийци чрез периодичните издания или съвременните новини, ще разберат, че щом приключат с полезността си, Крамер ще убие и тях.
– Той елиминира всяка връзка с престъпленията си, дори и тези, който му помагат? – Изсвири Иън. – Започвам да се възхищавам на находчивостта на този човек.
– Ще се възхитиш – отвърнах аз.
Елизабет не каза нищо, но по лицето ѝ премина спазъм, който долових дори при частичната ѝ прозрачност. Фабиан се понесе към нея, като положи ръце на раменете ѝ.
– Трябва да им кажеш.
Веждите на Боунс се вдигнаха.
– Какво да ни каже? – Попита Денис, изпреварвайки и него, и мен.
Елизабет затвори очи, като че ли се съвземаше. Ако беше солидна, щях да я помоля да седне, защото изглеждаше направо, ама направо призрачна.
– Крамер не убива съучастниците си само за да премахне връзките с престъпленията си – каза тя, като гласът ѝ едва се чуваше. – Той винаги избира онези, които фанатично вярват, че вършат божията работа, като му помагат в ликвидирането на вещиците. Но много от тях, когато видят какво прави той, когато ги обладава, разбират, че всичко това е лъжа.
Изражението на Боунс стана мрачно. Дори Иън изглеждаше така, сякаш е погълнал нещо неприятно. Дениз изглеждаше също толкова неразбираща, колкото и аз се чувствах заради коварното изказване на Елизабет, но тогава смисълът ѝ ме докосна и стомахът ми се сви по начин, който ме накара да мисля, че ще избълвам течната си вечеря по цялата масичка за кафе.
– Той ги изнасилва – заявих аз, а в мен се разрази дълбока омраза.
Елизабет вдигна наведената си глава. Тя погледна право в мен, докато изричаше следващите думи.
– Те не бяха първите.
Този път веднага разбрах какво има предвид и в мен се надигна още от същата ярост. Не би трябвало да е изненада, че това не беше нов модел за Крамер. Бях прочела достатъчно от Malleus Maleficarum, за да знам, че на второ място след омразата му към жените е извратената мания на Крамер към женската сексуалност. Изнасилването щеше да бъде още един инструмент, който той щеше да използва в стремежа си да унищожи физически и емоционално жените, преди да ги убие, а по времето на Елизабет инквизиторите получаваха абсолютна власт над обвиняемите – и достъп без надзор.
Елизабет беше преживяла този адски кошмар, а след това беше гледала как Крамер продължава по същия подъл модел като призрак. И все пак тя беше тук – несломима, непоколебима и нежелаеща да се откаже от търсенето на справедливост, независимо от коя страна на вечността щеше да се бори за нея.
– Ти си невероятна, знаеш ли това? – Казах, възхитена от нейната сила.
Това я накара да склони глава отново.
– Не, но от всички, които Крамер е убил, само аз все още съществувам. Дължа на изгубените да не се отказвам.
Мълчание посрещна изказването ѝ. С ъгъла на окото си видях как майка ми забърса лицето си, сякаш прогонваше сълзите. Това ми върна ужасен спомен: тя, покрита с мръсотия и кръв, ме молеше да я убия, защото не можеше да живее с това, което беше направила през първите си няколко безумни дни като нов вампир. Всичките ми аргументи за това как вампирът, който е хвърлил тези хора заедно с нея – знаейки какво ще се случи и правейки го само за да я измъчва – е истинският убиец, се оказаха глухи. Само Боунс, който строго каза на майка ми, че не ѝ е позволено да умре, защото това би опозорило жертвата, която Родни направи, когато даде живота си по време на нейното спасяване, беше стигнало до нея.
Понякога продължаването на живота в чест на изгубения беше всичко, което оставаше на човек.
– Сиукс Сити, Айова. – Боунс изрече думите. – Ще отидем там утре.
Отърсих се от скръбта на миналото. За да спра Крамер, трябваше да се съсредоточа върху настоящето. Вероятно именно това бе държало Елизабет здравомислеща и в ред през всичките тези години.
– Да се върнем към модела на Крамер. Ако той е толкова загрижен да прикрие следите си, знаете ли защо избира жертвите си от един и същи град?
Може би мотивът му ще е нещо, което бихме могли да използваме срещу него. Придържането към един и същи район беше достатъчно обичайно, ако ставаше дума за серийни убийци на хора, вампири или гули, но като призрак Крамер можеше да обиколи цялото земно кълбо за часове, ако продължаваше да скача на достатъчно лей линии.
– Защо да се ограничава по този начин? – Продължих да се чудя. – Той знае, че си го преследвала, Елизабет, но те улеснява да се разкрие, като се придържа към един район, когато издирва жертвите си.
Мрачността стегна чертите ѝ.
– Може би защото през годините съм доказала, че не съм истинска заплаха за него.
– Не е това причината – заяви Боунс. – Крамер може да влиза и излиза от градовете за миг, но съучастникът му е от плът и кръв. Много по-ограничен, така че ако всички набелязани жертви се намират в рамките на малък географски район, за съучастника му е по-лесно да ги събере, когато дойде моментът.
Точно така, Крамер не би могъл да отвлече сам тези жени, освен ако не изчака да стане солиден, а това се случва само за една нощ. Сигурно не му е стигнало времето, за да може копелето да направи всяко ужасно нещо от списъка си с желания, преди да ги изгори живи. Но макар че съучастникът беше най-ценният актив на Крамер, той беше и ахилесовата пета на инквизитора. Ако откриехме съучастника навреме, Крамер щеше да прекара вечерта на Хелоуин цял в месо, но без да има кого да измъчва или изгаря. Мисълта ме изпълни с дивашко удовлетворение.
– Трябва да убием съучастника веднага щом разберем кой е той – заявих аз.
– Не.
Всички глави се насочиха към Боунс, включително и моята. Той потупа брадичката си, а тъмният му поглед беше премерен и студен.
– Ако разберем кой е съучастникът, ще го хванем. Хипнотизираме го, за да ни каже къде точно Крамер възнамерява да организира гадното си огнище. След това в навечерието на Вси светии отиваме там, спасяваме жените, като същевременно залавяме и двамата гадняри, вместо само единия. Тогава Крамер ще бъде солиден, а когато е солиден, не може да избяга толкова лесно, нали?
Вгледах се в профила на съпруга си, забелязвайки как изваяните му скули, извитите тъмни вежди и изящната кристална кожа само подчертават безпощадността на изражението му.
– Значи отиваме в Сиукс Сити и намираме съучастника – казах тихо.
Устните му се изкривиха в усмивка, която беше наполовина хищник, наполовина любовник на мечтите.
– Точно така.
Назад към част 18 Напред към част 20
