Глава 27
Във въздуха се носеше гъст облак дим, чието острие пареше очите ми. Мазето нямаше прозорци, а единствената врата, която се отваряше към килера на фермата, беше винаги затворена, когато Боунс и аз бяхме тук. Ако бях човек, щях да припадна до час, но, разбира се, кислородът не беше проблем за мен. Нито пък тъмнината. Единствената светлина идваше от оранжевите ореоли около градинския чай, когато пламъците свиваха растенията в почернели, димящи останки, но ние с Боунс нямахме проблеми с виждането, докато сглобявахме парчета варовик, кварц и моисанит в поредния капан. Бяхме прекарали по-голямата част от последните пет дни тук долу, работейки за постигането на тази единствена цел. Добре, че бяхме помогнали на Крис и екипа да направят последния капан, така че знаехме какво правим, и ако прекарахме следващата седмица тук долу, щяхме да го свършим навреме.
След това трябваше да се притесняваме за намирането на начин да принудим Крамер да влезе в него. Колкото и да обръщах проблема в ума си, винаги се връщаше към това, че най-добрият ни шанс е, когато той е твърд. Не можех да накарам Крамер да влезе в капана. И Боунс не можеше, дори като се има предвид, че той работеше върху разширяването на телекинетичните си сили почти толкова, колкото и върху този капан, но те бяха безполезни срещу безплътна форма. И все пак да чакаме, докато Крамер се втвърди, означаваше да чакаме до нощта на Хелоуин, а все още не бяхме намерили третата жена, така че животът ѝ беше изложен на риск. Освен това инквизиторът можеше да се появи само ако използваме Франсин и Лиза като примамка, за да го измамим. Всички различни неща, които можеха да се объркат, ме преследваха всеки път, когато обмислях този вариант, без да се замислям.
На вратата на мазето се почука.
– Той се върна – обади се Тайлър.
Боунс се надигна, но аз му махнах назад, преди да отметна настрани парче коса, което се беше откъснало от опашката ми.
– Ти отиде последните два пъти. Моят ред е.
Устните му се стегнаха, но той не направи коментар, защото знаеше, че това ще доведе до спор, който ще спечеля. Не възнамерявах да го оставя да понесе цялата отвратителна личност на Крамер, а духът само се вбесяваше още повече, когато го пренебрегваха. Като се имат предвид щетите, които вече беше нанесъл на тази къща, трябваше да я купим, когато това свърши.
Изкачих се по стълбите, като забелязах, че дървените стъпала вибрират от многобройните удари, които се отразяваха в къщата. „Какво използва сега?“- Зачудих се. Крамер не можеше да влезе вътре, не и с целия градински чай, който държахме да гори във всяка стая, но той използваше добре всичко в близкия периметър. Колата, която бяхме докарали дотук, беше впечатляващо унищожена, прозорците и гумите ѝ не издържаха първата нощ, а останалата част беше разбита и натрошена през следващите дни. Старата фермерска къща също загуби прозорците си през първата нощ, както и част от предната веранда. На мястото на стъклата бяхме заковали дърво, което се оказа много по-издръжливо, и прекарахме няколко часа в гледане на телевизия, докато Крамер не откъсна сателитната чиния и не я хвърли през предното стъкло на колата.
Слава Богу, наблизо нямаше съседи, които да чуят невероятния шум, но точно затова бяхме избрали този имот. Околните земи някога са били поле със соя, но явно отдавна не бяха засявани или прибирани. Не знаех какви обстоятелства са накарали бившите собственици да напуснат и при неуспешна продажба на къщата да изберат да я дадат под наем, но това беше идеалното място за мен и Боунс да построим капана, без любопитните очи на Крамер да видят какво правим. Всички материали бяха доставени и складирани в мазето, преди да дойда тук, така че Крамер не успя да ни проследи до това място, докато не ги изгуби от поглед. Не се съмнявах, че призракът знаеше, че Боунс и аз сме заети с нещо, но можеше само да гадае с какво.
Тайлър седеше в килера, iPad-ът ми беше до него, а вдясно от него имаше отворена кутия със спагети. Бяхме заредили хладилника, когато дойдохме тук, но след това Крамер изтръгна електрическите линии, водещи до къщата, а това означаваше, че няма ток, за да поддържаме нещата свежи. По време на този процес той се беше самозапалил, като цялото това електричество, което преминаваше през него, го направи твърд за около десет минути, но ако го биехме по задника, докато той беше под високо напрежение, това щеше да доведе само до това, че Боунс или аз също щяхме да получим токов удар. Жалко, че капанът още не беше готов. Това щеше да направи така, че да получим шок от тока да си струва.
Тайлър се хранеше с консерви, откакто храната се развали, и злобното му изражение говореше ясно и категорично, че в този процес не е развил вкус към тях. Не му напомних, че Боунс можеше да го закара с летене до Пик, където щеше да има много по-добра храна за ядене. Тайлър беше твърдо решен да ни помогне да хванем призрака и всяко споменаване на напускането му се посрещаше с категоричен отказ.
– Искаш ли да хапнеш?- Каза Тайлър, като вдигна нащърбена вилица с макарони и месна смес.
Успях да не се намръщя само със силата на волята си.
– А, не, благодаря.
– Аз също – каза той и се закашля малко, преди да продължи.- Казвал ли съм ти за всички пържоли, които ще ми купиш, когато това свърши?
– Врат, филета, първокласни ребра, каквото пожелаеш – обещах му.- Имаш ли успех в проучването?
Докато ние с Боунс режехме в мазето различни камъни и минерали, за да сглобим капана, Тайлър претърсваше интернет за всякакви автентични сведения за оръжие срещу духове. Изгаряше по една нова резервна батерия на ден, проклета липса на електричество, но с наближаването на времето все повече се стремях да намеря нещо, което да ни помогне да вкараме Крамер в капана. Да, имахме горящ градински чай, но той караше Крамер да се изпари – полезно, когато искахме да си тръгне, но не толкова, ако искахме да го вкараме в затвора за духове. Досега Тайлър не беше измислил нищо, което да можем да проверим върху Фабиан или Елизабет, но беше решил, че информацията съществува и просто трябва да бъде намерена.
– Какво мислиш за това?- Попита Тайлър, като обърна iPad-а, за да мога да видя екрана.
Загледах се в показаната страница, чудейки се защо Тайлър ми я показва. Сигурно е започнал коледния си списък по-рано, защото този елемент нямаше нищо общо със свръхестественото. След това я разгледах по-внимателно, помислих… и започнах да се усмихвам.
– Харесва ми – казах, като внимавах в отговора си, защото знаех, че Крамер слуша.- Искам десет. Не, направи ги две дузини. Боунс е запомнил номерата на кредитните си карти, вземи ги от него по-късно. Ще ги изпратим до мястото, където е отседнал Спейд.
Тайлър се усмихна.
– Разбира се, че ще го направя. Поздрави от мен стария Майкъл Майерс.
– А? О, защото Крамер е сериен убиец на Хелоуин, разбирам. Разбира се, но гледай да останеш тук и да не излизаш.
Той извърна очи.
– Приятелко, ти може и да си мъртва, но аз още не искам да бъда. Обзалагам се, че ще остана тук.
В близост до предната част на къщата се чу друг трясък, по-силен от останалите. Моят сигнал, че Крамер става нетърпелив. С удоволствие бих го оставила там да се дави в собствената си ектоплазма, но трябваше да запазим къщата изправена през следващата седмица, за да можем да завършим капана. Да го измъкнем оттук, без духът да го види, щеше да е достатъчно сложно. Нямаше нужда да увеличаваме проблемите, като пренасяме капана на ново място, само за да го завършим.
Излязох от килера, минах през кухнята с голите, отворени шкафове – тези врати бяха чудесни за покриване на прозорци – и през семейната стая, където единствените мебели бяха матраци. Когато стигнах до главния вход на къщата, взех един от стъклените буркани, пълни с горящ градински чай, и се измъкнах по навик, щом отворих вратата.
Със сигурност над мен свистеше парче дървесен клон, последвано веднага от две странични огледала от колата. Те се блъснаха в семейната стая, едното кацна върху матраците, а другите си починаха до останалите предмети, които Крамер беше хвърлил на Боунс по-рано. Направих си мислена бележка да ги изнеса по-късно и се появих отново на вратата.
– Гутен таг – казах аз и вдигнах буркана с градински чай в знак на уважение.- Стой там, където те виждам, или се връщам вътре.
Знаех, че ще се подчини, защото по някаква извратена причина Крамер обичаше да отправя проклятията и заплахите си в лицето ни. Мърморенето на немски идваше от страната на верандата, която беше с най-големи щети. Ако Крамер продължаваше да изтръгва дъските на верандата и да ги хвърля към къщата, през следващите няколко дни нямаше да остане нищо от нея. Но градинският чай, който караше Тайлър непрекъснато да кашля, не позволяваше на Крамер да влезе в къщата. Единственото, което можеше да прави, беше да хвърля неща по нея, докато ни проклинаше на смесица от немски и английски, като за добро можеше да се намеси и малко латински.
До верандата се появиха тъмни вихри, после познатата бяла коса, стърчаща като купчина избеляло сено, увенча високата, тънка рамка на призрака. Изчаках, без да казвам нищо, като почуквах по стената на стъклото в знак на нямо предупреждение.
– Хекс – изсъска Крамер, щом се прояви напълно.
– Аха-аха – отвърнах, разпознавайки немската дума за вещица и се чудех колко ли дълго ще бълнува този път.- Аз съм жена, така че така ме виждаш. Като гледам феминисткото движение през последните няколко десетилетия, сигурно наистина ти е изгорял тостът.
Инквизиторът не отговори с порой от проклятия, както обикновено. Той просто се усмихна достатъчно широко, за да разкрие зъби, които беше най-добре да не се виждат. Фъфленето не започваше да покрива отвращението ми от тези мършави кафяви кътници.
– Тост? Не, не е това, което паля – отвърна той, а изражението му показваше, че се наслаждава на всяка дума.
Ако не знаех, че Боунс е в мазето и работи по капана на този убиец, докато разговаряхме, щях да се обърна и да се върна обратно вътре. Но това щеше да означава само още по-големи щети по къщата, за които щеше да се наложи да отделим време от капана, за да ги поправим; освен това щеше да даде на Крамер да разбере, че е стигнал до мен. Най-големият ми мотив да остана обаче беше прост: Всяка секунда, в която Крамер ме ядосваше, означаваше, че не измъчваше последната жена, която си беше избрал. Елизабет все още не я беше намерила, а и усилията ни за проучване все още не я бяха открили. Не бях сама, като никой да не ми вярваше за мъченията, които духът раздаваше, както тя. Можех да стоя тук и да се занимавам с него, защото това беше всичко, което можех да направя за тази жена, докато не открихме коя е и не я доведохме при Спейд и Денис.
– Тази година ще имаш самотен Хелоуин, след като Франсин и Лиза са недостъпни – отбелязах хладно.- И какво ще правиш, когато намерим последната жена – а ние ще я намерим, приятелю с щръкнали зъби. Тогава единствените неща, които ще пипнеш с временните си месести лапи, ще са топките ти.
Това ми донесе проклятията, които бях очаквала по-рано. Някои от тях бяха на английски, други – на немски, но бях станала доста опитна в разпознаването на определени думи, така че разбрах същността им.
– Бла-бла-бла, аз съм мръсница вещица и ме чака огънят на ада, бла-бла. Наистина се нуждаеш от някакъв нов материал. Майка ми може да ме прокълне по-добре от това.
Дъската на верандата излетя към мен. Отбих я настрани с една ръка, а другата все още беше увита около буркана със салвия. Крамер нямаше да посмее да опита един от тези енергийни удари по мен, докато имах това наблизо, а тези удари нараняват много повече от случайните предмети, ако имаше късмет и следващият, който хвърли, се приземи върху мен.
– Мисля си какво ще облека този Хелоуин – казах аз, сякаш хвърлената по мен дъска не си струваше да прекъсва хода на мислите ми.- Отдавна не съм се обличала за него, но ти ме вдъхнови. Мисля, че ще бъда Елфаба от „Злодеида“. Тя беше неразбрана вещица, която тълпата преследваше, но тя ги измами и накрая спечели. Сърцераздирателно, нали?
Още проклятия, този път обиждащи не само мен, но и утробата, която ме е родила, и тъмния лорд, който ми е баща. Поне в тази част Крамер беше прав. Баща ми беше задник от клас А. Това беше общото между него и Крамер. Скоро щяха да имат всичко общо, ако се справях. От това, което бях чувала, баща ми в момента излежаваше доживотна присъда, състояща се от наистина жестоки и необичайни наказания.
– Просто обичам разговорите ни – продължих аз, избягвайки трите нови дъски, които той хвърли към мен.- Не съм сигурна какво точно получаваш от тях, но за мен са полезни. Защото, снощи взех няколко изрезки от пердета и няколко парчета от дъски и направих малка кукла Крамер. После и откъснах ръцете и краката, преди да и забия един пирон в задника. Искам да кажа, че ако ти не беше дошъл вчера, нямаше да се сетя да направя това…
– Ще умреш в пламъци!- Изръмжа Крамер и се приближи толкова близо до мен, че димът от буркана ми с градински чай го докосна, преди да се овладее и да се отдръпне. Не помръднах, не исках да дам на Крамер удовлетворение дори от едно помръдване. Погледът му се впиваше в моя с жестокост, твърде дълбока, за да бъде лудост, а когато оголи тези отблъскващи зъби срещу мен, не можех да не си помисля, че когато е бил жив, дъхът му щеше да мирише достатъчно, за да го усетя от десетина метра.
– Не мисля така.
Гласът ми беше стабилен и не мигнах, докато го гледах в гръб.
– Аз съм вампир, така че е възможно да умра от огън, ако е достатъчно голям и не мога да избягам, но предполагам, че един ден ще умра от ръката на някой майстор вампир, който е по-силен, по-бърз и просто има повече късмет със сребърния нож. От друга страна, ти никога няма да умреш, нали? Ще си останеш заклещен в този въздушен облак, който наричаш тяло, и ще гледаш как светът минава покрай теб, докато ти не можеш да направиш нищо друго, освен да му се сърдиш, а през повечето време никой в него не може да те чуе. Аз? Предпочитам да съм мъртва, отколкото това.
Крамер не помръдна, но аз усетих яростта му в студенината, която се разнесе по кожата ми, сякаш въздухът беше спаднал с десет градуса през последните няколко секунди. След това по тялото му премина вълна, както камък прескача през езеро, и го направи мъглив за миг, преди да пламне в пълния си жив цвят. Туниката му не беше кафява, а сива с пръски кал по нея, а очите му бяха по-дълбоко зелени от бледия цвят, в който изглеждаха преди. По кожата му имаше пъпки, които мъглата и настръхналата бяла брада бяха скрили, а сребристата му коса все още съдържаше слаби руси ивици.
Без да протягам ръка, знаех, че сега той е толкова солиден, колкото и аз. Елизабет изглеждаше много по-жива, когато беше от плът, както и нейният убиец.
– Тази кал от старата погрешна идея, че разлагащата се плът е равнозначна на святост, ли е, или от това, че си се приземил в голяма локва, когато Елизабет е подбудила коня ти да те хвърли и да ти счупи врата?- Попитах меко.- Чудя се колко дълго можеш да задържиш тази плът, преди да изчезне. Две минути, а може би три?
Докато задавах въпроса, безмълвно го предизвиквах да направи крачка. Моля те, о, моля те, опитай се да ме удариш. Толкова искам да ти покажа какво мога да направя срещу противник, който не е направен от въздух!
Крамер се усмихна. Тези зъби също бяха по-живи, а това не беше добре.
– Това, което трябва да се чудиш, е колко още вещици трябва да изгоря, преди да съм достатъчно силен, за да нося плът всеки ден, а не само един – изтегли той, като всяка дума падаше като капка отрова.- Мисля, че не са много.
– Мислиш, че изгарянето на живи жени ще те превърне отново в истинско момче?- Боже, той беше болно копеле!
Тази отвратителна усмивка се разшири.
– Страхът ме укрепва точно както кръвта храни жалкия ви вид. Черпех сили от зрящите смъртни, докато не бях в състояние да се появя пред когото си поискам. Бяха нужни векове, преди да мога отново да облека плът, и това продължи само минути. И все пак, след като изгорих първата си тройка вещици на Самхейн, бях цял за един час. Сега всяка вещица, която пращам в пламъците, ми осигурява такова пиршество на ужаса, че ме укрепва така, както не бихте могли да си представите. С времето няма да се ограничавам да ходя по земята само на Самхейн, а ще пребивавам в плът, когато пожелая.
Макар да знаех, че Боунс ще ме сдъвче за това, че съм оставил зад гърба си изпълнената с дим безопасност на къщата, не можах да се въздържа да не се хвърля напред и да не ударя с юмрук по челюстта на Крамер толкова силно и бързо, колкото можех. Свърза се с хрущене, което беше толкова задоволително, че преди да успея да се сетя, замахнах с още един и счупих буркана с градински чай по лицето му, защото все още го държах в другата си ръка.
Крамер изчезна, преди стъклените парчета да паднат на верандата. Болката в червата ми обаче ме прониза и ми даде да разбера, че не е отишъл далеч. Отстъпих назад, като в бързината си се ударих в рамката на вратата, и грабнах шепа от димящия градински чай, преди Крамер да успее да нанесе нов удар. Или преди верандата да се запали, което щеше да е още по-лошо.
– Ако си приключила с играта с тази трева, не искаш ли да се отдалечиш от вратата? Или ще ме накараш да те съборя?- – Прозвуча английски глас.
Бях толкова концентриран върху Крамер, чакайки да зърна онези издайнически тъмни вихри или – още по-добре – още един шанс да нанеса удар по временно твърдата му плът, че бях оставила другите си сетива да се разхлабят. Иън прекоси останките от фасулевото поле, с едната си ръка се беше хванал здраво за горната част на ръката на майка ми, а с другата държеше голям пакет тлеещ градински чай. Сигурно е долетял и с двете. Добре, защото ако беше шофирал, Крамер щеше да има още една кола за изхвърляне преди края на нощта.
– Крамер е тук – предупредих ги аз, като се огледах, но все още не виждах къде е отишъл призракът.
Иън изсумтя.
– Затова казах, че трябва да се преместиш.- После вдигна майка ми и полетяха към вратата, сякаш бяха изстреляни от пистолет. Изместих се от пътя тъкмо навреме, за да избегна да бъда прегазена.
– Махни си ръцете от мен – изръмжа майка ми, щом вече беше вертикално, а не хоризонтално.
– Сега, когато сме тук, ще го направя – отвърна Иън и я пусна. Тя се отдръпна на няколко крачки, но Иън просто изчисти малко власинки от дрехите си, сякаш не му пукаше. След това огледа това, което някога беше семейна стая, а сега приличаше по-скоро на сметище от матраците, дъските, клоните на дърветата и частите от коли, безразборно разхвърляни по пода.
– Казвам ти, Жътвар, това място изглежда почти толкова ужасно, колкото и онова, в което израснах. Всичко това от онзи досаден дух ли е?
– Същият – казах сухо. Крамер започна цяла нова порция проклятия при това прекъсване, разкривайки, че все още е на верандата, но Иън и майка ми не са тук, защото сме им липсвали, така че нещо трябва да се случва.- Да отидем в мазето, където тримата ще можем да се уединим малко повече…
Усмивката, която Иън ми хвърли, ме накара да изпитам облекчение, че отново виждам бели, равни зъби, но трябваше да забележа, че тя е пропита с лукавство.
– И преди ми се е случвало да имам майки и дъщери по едно и също време, но ти си съпруга на Криспин, така че със съжаление трябва да откажа.
– Ти си такава свиня!- Възкликна майка ми, като ми спести труда да го кажа.
Откъм верандата се разнесе поредната порция английски и немски. Изглежда, че Крамер също смяташе Иън за свиня. В това единствено и само едно нещо бяхме съгласни.
– Бай-бай, задник – казах на призрака. След това затворих входната врата, от другата страна на която Крамер все още псуваше, и протегнах ръка на Иън.- Следвай ме. Щом слезем долу, можеш да кажеш на мен и на Боунс истинската причина, поради която си тук, освен че се забавляваш с гнусни забележки.
– О, ще ти кажа още сега – отвърна той сладко.- Скъпата ти майка се опита да изяде една от жените, които се опитваш да спасиш.
Назад към част 27 Напред към част 29
