Глава 2
Вниманието ми беше насочено към Мадиган, без да поглеждам към Дон, въпреки че това беше първият ми инстинкт. Не биваше да допускам, че в стаята има призрак, а въпросът беше риторичен, тъй като Дон знаеше, че Мадиган не го чува.
– Кат Крауфийлд… Ръсел – представих се аз. Добре, с Боунс не бяхме женени според човешките закони, но по вампирските стандарти бяхме свързани по-здраво, отколкото един лист хартия някога би могъл да направи двама души.
Вълна от удоволствие се стовари върху подсъзнанието ми, изплувайки от щитовете, които Боунс беше издигнал около себе си веднага след кацането на хеликоптера ни. Харесваше му, че бях добавила фамилията, с която се беше родил, към своята. Това беше всичко, от което се нуждаех, за да реша, че от този ден нататък ще бъда Катрин Крауфийлд Ръсел.
Въпреки че не ми беше нужна реакцията на Дон, за да заключа, че Мадиган ще ми е досаден, годините на строги маниери на фермерско възпитание направиха невъзможно да не подам ръка. Мадиган я погледна твърде дълго, преди да я стисне. Нерешителността му разкри, че Мадиган има предразсъдъци към жените или вампирите, като нито едно от двете изобщо не ме радваше.
Боунс каза името си без нито едно от моите питеснения за подаване на ръка, но от друга страна, детството му беше преминало в просия или кражби, за да оцелее в тежките условия на извънбрачния син на проститутка в Лондон през осемнадесети век. А не е бил безкрайно възпитаван в маниери и уважение към по-възрастните като мен. Той гледаше Мадиган, без да мига, ръцете му бяха в джобовете на коженото му палто, а половинчатата му усмивка беше по-скоро предизвикателна, отколкото любезна.
Мадиган разбра намека. Пусна ръката си от моята и не се опита да я протегне към Боунс. Може би и най-слабото изражение на облекчение премина през лицето му.
Предразсъдъци към вампирите, значи. Перфектно.
– Ти беше прав, нали? – Мадиган се обърна към Тейт с веселост, която звучеше фалшиво. – Той наистина дойде с нея.
За секунда погледът ми се насочи към Дон. Добри Боже, можеше ли Мадиган да го види? Той беше човек, но може би Мадиган имаше някакви психически способности…
– При вампирите, ако поканиш единия съпруг, автоматично се включва и другият – отвърна леко Боунс. – Това е вековно правило, но ще ти простя, че не го знаеш.
О, Мадиган имаше предвид Боунс. Потиснах подсмърчането си. Казаното от него беше вярно, но дори и да не беше, Боунс нямаше да остане назад. Вече не работех тук, така че не беше като да мога да бъда заплашена с нещо, ако Мадиган не харесаше отношението ми. А той нямаше да го направи, можех да се обзаложа.
– Какво става с проверката на самоличността на покрива? – Попитах, за да отклоня нещата от състезанието по гледане между Мадиган и Боунс, което консултантът щеше да загуби. Никой не можеше да надхитри вампир.
Мадиган насочи вниманието си към мен, а естественият му аромат се вкисваше все така леко под преобладаващия брой химически подобрения.
– Един от пропуските, които забелязах, когато пристигнах преди два дни, беше, че никой не провери самоличността ми, когато кацнах. Това съоръжение е твърде важно, за да бъде компрометирано от нещо толкова просто като небрежна охрана.
Тейт се нацупи, в индиговите му очи се появиха наченки на изумруд, но аз само се изсмях.
– Ако пристигаш със хеликоптер, някак си смятам, че след като са проверили два пъти самоличността на хеликоптера, екипажа и полетния план, който и да е вътре, е този, за когото се предполага, че е. Особено ако сте поканили тези хора тук. Но ако не са били, а все пак са се справили с всичко останало, фалшивите документи за самоличност биха били лесната част. Освен това – още едно подсмърчане – ако някой се добере до тук по въздух, който не му принадлежи, мислиш ли, че ще успее да се измъкне с хеликоптера си в обсега на оръжията и няколко вампира, способни да го проследят само по миризмата?
Вместо да се защити от грубия ми анализ колко безполезна е проверката на идентификацията на покрива, Мадиган ме погледна замислено.
– Чувал съм, че имаш трудности с авторитета и изпълнението на заповеди. Изглежда, че това не е било преувеличено.
– Не, това е вярно – отговорих с весела усмивка. – Какво друго чухте?
Той махна пренебрежително с ръка.
– Прекалено много неща, за да ги изброявам. Бившият ти екип толкова много разказваше за теб, че просто трябваше да се срещна с теб.
– Да?- Не вярвах, че това е причината да съм тук, но се съгласих. – Е, каквото и да правиш, не обръщай внимание на това, което майка ми има да каже за мен.
Мадиган дори не се усмихна. Изправен козел.
– Интересно, с какво се занимава един оперативен консултант? – Попита Боунс, сякаш не беше зает да използва уменията си за четене на мисли, за да подслушва мислите на Мадиган от момента, в който пристигнахме.
– Гарантира, че прехвърлянето на ръководството в един изключително чувствителен отдел на националната сигурност е толкова гладко, колкото трябва да бъде в името на националната сигурност – каза Мадиган, а самодоволството се върна в тона му. – Ще прегледам всички документи през следващите няколко седмици. Мисии, персонал, бюджети, всичко. Този отдел е твърде важен, за да се надяваме само, че сержант Брадли се справя със задачата да го ръководи.
Тейт не помръдна нито един мускул, въпреки че предполагаемата обида трябваше да го жегне. При всички проблеми, които бях имала с него в миналото, неговата компетентност, всеотдайност и работна етика никога не бяха сред тях.
– Няма да намериш никой по-квалифициран да ръководи тази операция, след като Дон си е отишъл – казах аз с тиха стомана.
– Не затова е тук – изсъска Дон. През последните няколко минути беше мълчал, но сега звучеше по-развълнувано, отколкото някога съм го чувала. Дали превръщането ми в призрак даваше на обикновено урбанистичния ми чичо по-малък контрол над емоциите му, или двамата с Мадиган имаха неприятна история?
– Той търси нещо по-важно от одита на работата на Тейт – продължи Дон.
– Особено ме интересува да наваксам с досиетата ти – каза ми Мадиган, без да обръща внимание на останалите разговори в стаята.
Повдигнах рамене.
– Проучвай си. Надявам се, че харесваш истории за лоши момчета – или момичета – които накрая си го получават.
– Любимият ми вид – отвърна Мадиган с блясък в очите, който не ми допадна.
– Дейв, Хуан, Купър, Джери и майка ми в стаята на катастрофите ли са?- Попитах, като ми беше дошло до гуша от глупави игри с думи. Ако прекарвах още много време с него, темпераментът ми можеше да надделее над здравия ми разум, а това нямаше да е добре. Най-разумното би било да се правя на послушна и да позволя на Тейт да разбере дали Мадиган наистина не се шмугва в тази операция със скрити мотиви.
– Защо искаш да знаеш местоположението им?- Попита ме Мадиган, сякаш имам нечисти намерения, от които трябва да ги предпази.
Усмивката ми прикриваше факта, че стисках зъби.
– Защото, след като съм тук, искам да поздравя приятелите и семейството си – успях да отговоря, горда от себе си, че не завърших изречението с членуване.
– Войниците и стажантите са твърде заети, за да оставят това, което правят, само защото някой посетител иска да си поговори – заяви Мадиган рязко.
Кътниците ми изскочиха от само себе си, почти ме заболя от желанието ми да изтръгна сополивото изражение направо от леко набръчканото лице на Мадиган. Може би част от това се прояви, защото той последва този коментар с:
– Трябва да ви предупредя, че всякакви враждебни действия спрямо мен ще бъдат възприети като нападение срещу самите Съединени щати.
– Надут козел – изръмжа Дон и тръгна към Мадиган, преди да спре рязко, сякаш си спомни, че в сегашното си състояние не може да му направи нито едно нещо.
В яростните ми емоции се промъкна предупредителна нишка, безмълвното напомняне на Боунс да се овладея. Направих го, принуждавайки зъбите си да се приберат, а очите ми да се върнат от изпепеляващо зелено към нормалния си нюанс на средно сиво.
– Какво те е накарало да мислиш, че ще те нападна? – Попитах, като направих гласа си колкото се може по-невинен и изненадан, докато мислено го сгъвах във формата на кренвирш.
– Може и да съм нов тук, но съм проучвал обстойно докладите за вашия вид – каза Мадиган, като свали покровителствения си фасада, за да покаже голата враждебност под нея. – Всички те показват, че очите на вампирите променят цвета си точно преди да нападнат.
Боунс се засмя, ласкав звук, който беше в противоречие с опасната енергия, започнала да напира по стените му.
– Глупости. Очите ни се оцветяват в зелено по причини, които нямат нищо общо с намерението да убиват – и съм виждал вампири да разкъсват гърла, без да има и най-малка промяна в цвета на ириса. Това ли е единственият опит, който си имал с вампири? Статии?
Последната дума беше натежала от учтиво презрение. Мадиган се скова.
– Имам достатъчно опит, за да знам, че някои могат да четат мисли.
– Това не би трябвало да ви засяга. Мъжете, които нямат какво да крият, няма от какво да се страхуват, нали, приятелю?
Изчаках да видя дали Мадиган ще се развика и ще обвини Боунс, че по време на този разговор се е ровил в мислите му, но той просто нагласи очилата си с телени рамки, сякаш местоположението им на носа му беше от първостепенно значение.
– Майка ти и останалите ще приключат с тренировките след час – каза Тейт, първите думи, които изрече, откакто влязохме в кабинета му. – Можеш да почакаш тук, ако искаш. Мадиган тъкмо си тръгваше.
– Гоните ме? – Попита Мадиган с нотка на недоверие.
Изражението на Тейт беше безизразно.
– Не казахте ли точно преди Кат да дойде тук, че съм ви омръзнал за деня?
В бузите на Мадиган се появи слаб цвят. Не от смущение, а от аромата му, примесен с нотки на керосин. Внимателно контролирано възмущение.
– Да – отвърна той кратко. – На сутринта да имаш тези доклади за мен? Предполагам, че да останеш буден до края на нощта не би трябвало да е трудност за човек като теб.
О, какъв задник. Кътниците ми отново направиха онова, „Пусни ме при него!“ нещо, но този път ги задържах във венците си, като същевременно потисках зеленото на носферату да не изскочи в погледа ми.
Тогава Мадиган се обърна обратно към нас.
– Кат. Боунс.
Изрече имената ни, сякаш трябваше да се извиним за тях, но аз само се усмихнах, сякаш вече не го бях изкормила във фантазиите си няколко пъти.
– Толкова ми е приятно да се запознаем – казах аз и отново протегнах ръка, само защото знаех, че той не иска да я докосне.
Той я пое със същата слаба пауза, която беше показал миналия път. Не стисках, след като го бях хванала, но о, беше изкушаващо.
Веднага щом го пуснах, Мадиган се измъкна от офиса на Тейт, оставяйки след себе си облак от афтършейв и раздразнение.
– Следя го – каза категорично чичо ми. – И няма да се върна с теб по-късно, Кат.
Погледнах към Тейт, който ми кимна едва забележимо. В интерес на истината бях облекчена, че той не се опита да спори. Дон можеше да шпионира Мадиган адски по-ефективно от всеки друг. Може би Мадиган беше тук, защото чичо Сам просто беше параноик от това, че има вампир начело на операция, която издирва и крие доказателства за немъртвите. Ако беше така, Мадиган щеше да похарчи много долари на данъкоплатците, като проверяваше тази операция само за да стигне до заключението, че Тейт е изключителен заместник на Дон. Досието му беше безупречно, така че не се страхувах, че Мадиган ще открие някакви скелети в гардероба на Тейт – реални или метафорични.
Но не затова се радвах, че чичо ми се е съсредоточил повече върху Мадиган, отколкото върху това да намери пътя към вечната врата за другата страна. Ако Мадиган имаше по-зловеща причина да е тук, Дон можеше да ни предупреди по-бързо от всеки друг. Вярвах, че Тейт, Дейв и Хуан ще успеят да се измъкнат оттук, ако неприязънта на Мадиган към немъртвите вземе по-застрашителен обрат; но майка ми, при цялата си храброст, не беше толкова издръжлива като тях.
А и това не беше обикновена сграда, от която тя можеше просто да пробие стената, за да избяга. Четвъртото подниво беше построено, за да задържа вампири против волята им. Трябва да знам. Проектирах го още когато залавях вампири, за да могат учените на Дон да направят синтетично чудодейно лекарство, наречено Брамс. Това лекарство, получено от лечебното съединение в кръвта на немъртвите, беше запазило живота на няколко членове на екипа ни, след като бяха получили тежки наранявания. След това Боунс се присъедини към операцията и Дон преодоля страха си, че суровата вампирска кръв – далеч по-ефективна в лечението от Брамс – ще превърне в зло всеки, който я изпие. Боунс дари достатъчно от кръвта си, за да може Дон да я раздава на ранените членове на екипа, когато е необходимо, и в резултат на това вампирските клетки на четвъртото подниво останаха празни в продължение на години.
Но това не означаваше, че те не могат да бъдат върнати в употреба, ако Дон беше прав и Мадиган беше тук по други причини, а не за рутинна оценка.
А може би напоследък ми се бяха случили толкова много гадости, че вече приемах най-лошото за всеки, независимо дали имах основателна причина за това или не. Разтърсих главата си, за да я прочистя. Въпреки че Мадиган ме вбесяваше, не беше много отдавна, когато Дон имаше същите предразсъдъци за вампирите. По дяволите, само преди осем години си мислех, че единственият добър кръвопиец е мъртвият кръвопиец! Да, отношението на Мадиган крещеше „Подозрителен бюрократичен гадняр“, но се надявах, че прекарването на известно време с Тейт, Хуан, Дейв и майка ми ще го накара да осъзнае, че за свръхестествените хора има нещо повече от това, което е прочел по страниците на секретните доклади за убийствата.
– И така, какво мислиш за него? – Изрече Тейт, а предишната напрегнатост вече беше изчезнала от тона му.
– Че ние с него няма да бъдем най-добри приятели – беше всичко, което казах. Нямаше нужда да казвам повече, когато тази стая можеше да бъде подслушвана.
Тейт измърмори.
– Аз също имам това усещане. Може би е добре, че… обстоятелствата са такива, каквито са.
По внимателния намек на Тейт за състоянието на Дон беше очевидно, че и той не рискуваше думите ни да бъдат възпроизведени по-късно на Мадиган.
Повдигнах рамене в знак на съгласие.
– Предполагам, че всичко се случва по някаква причина.
Назад към част 2 Напред към част 4
