Глава 35
Таксиметровият шофьор спря на улицата и аз погледнах в далечината към белия открит театър, оформен като огромна половин черупка.
– Ето ни и нас – каза той весело.
Проверих брояча и извадих от джоба си съответната сума пари.
– Благодаря, а рестото запазете.
– Добре. Честит Хелоуин.
На това се надявах и аз. Излязох и гледах как задните му светлини се изгубват, докато потегля. После стегнах коженото си яке около себе си и се облегнах на табелата за добре дошли, чакайки.
Петнайсет минути по-късно, когато небето от индигово се превърна в обсидиан и звездите замениха последните умиращи лъчи на слънцето, спря лъскав седан Мерцедес Е класа – марката и моделът на колата, която Спейд беше оставил за Денис. Затъмненият прозорец се спусна и показа Сара зад волана, а черната ѝ коса беше прибрана назад в същия строг кок, какъвто обикновено носеше Елизабет. При Елизабет този стил подчертаваше чертите, които бяха прекрасни и без най-малкия намек за грим. При Сара той само я правеше по-сурова, като привличаше вниманието към дебелите вежди, които наистина можеха да бъдат поускубани, и към устата, която беше притисната в тънка, стегната линия.
– Ако ме убиеш, никога няма да намериш другите жени – бяха първите ѝ думи, когато отворих пътническата врата.
Мислите ѝ бяха същата смесица от страх и омраза на фона на по-голям бял шум, който сега разпознавах като белег на лудите. Когато се запознахме, си мислех, че Крамер е бил този, който я е побъркал. Сега осъзнавах, че вероятно неуравновесеността на Сара е била това, което е привлякло инквизитора към нея.
– О, сега няма да те убия – казах ѝ, като се плъзнах на седалката. – Ще умреш тази вечер, не се заблуждавай, но по-добре се надявай да е от чужда ръка, а не от тази на Крамер.
Погледът ѝ от топаз се стрелна към моя, преди бързо да отвърне поглед.
– Той ми каза, че ще ме излъжеш, но аз вече знаех, че вещиците са неспособни да казват истината.
Хрумването ми беше мрачно.
– Не знам какво те е изкривило, Сара. Може да е било гадно възпитание, може да е бил мъжът, когото си обичала, който те е изоставил заради друга жена, но помниш ли: „Защото с каквато мярка мериш, с такава ще ти се отмери“? Ще разбереш какво означава това и ще съжаляваш, че не си го направила.
– Няма да слушам повече лъжите ти, нечистокръвна – изсъска тя. След това измина около стотина метра, преди да отбие и да паркира в по-тъмен участък встрани от пътя. Веждите ми се повдигнаха. Крамер не можеше да е толкова глупав, че да ни посрещне тук, нали?
– Това ли е мястото, или си забравила къде трябва да отидем?
Сара взе ключовете и излезе, почуквайки с тях по покрива на колата в нервен стакато ритъм.
– Крамер каза, че ще ме пренесеш до мястото, където е той.
О-о. Не се огледах за призрака, който знаех, че Боунс е изпратил тук, но това беше първият ми инстинкт. Ако полетя, Елизабет няма да може да ме последва, а това щеше да обърка останалите ни планове.
Дали Сара ме беше видяла да летя? Не, Боунс ме беше грабнал от онази улица и беше отлетял и с двете ни в парка „Войнски орел“. Крамер също не би трябвало да ме е видял да летя, защото Боунс ме беше отнесъл, когато прибрахме и Франсин. Може би той просто е изпращал Сара на риболовна експедиция.
– Не всички вампири могат да летят. Аз съм твърде нова, за да имам тази сила все още – казах ѝ, без да помръдна от мястото си.
Ключовете удариха по-силно по покрива.
– Отново лъжеш. Крамер ми каза, че те е видял да летиш близо до една пещера в Охайо. Ще летиш с мен при него, вещице, или той ще разбере, че си го предала, и онези други вещици ще платят наказанието ти.
Зъбите ми се стиснаха. Точно така; бях летяла с Боунс, когато евакуирахме майка ми, Тайлър и домашните ни любимци от пещерата в Охайо. Мислехме, че Крамер си е тръгнал, защото клането на войниците на Мадиган беше спряло, но подлият малък гад сигурно се е мотаел наоколо и ни е наблюдавал. И явно ме е подозирал, че имам призрачни съюзници, които ме следят тази нощ, за да настоява да летя до него, вместо да оставя Сара да ме закара. Може би грешах и той не мислеше, че съм заслепена от суетното желание да го победя съвсем сама. Това, или пък е бил прекалено внимателен, за да рискува.
След като пристигнах, на Елизабет и Фабиан щяха да им трябват няколко часа, за да ме открият, като се концентрират върху избледняващата ми сила. Крамер трябваше да знае колко време му е необходимо, за да стигне до мен по този начин, така че да знае, че разполага с добър отрязък от време, в рамките на който да работи. Проклетият призрак покриваше всичките си бази.
Замислих се колко много са избледнели заимстваните ми способности. След това се замислих за всички основателни опасности, които бях изброила, ако не успеем да победим Крамер по-скоро рано, отколкото късно. Трябваше да има начин да се справим с Крамер, без да обръщам гръб на Боунс и останалите.
Сара отново удари по покрива.
– Няма да чакам повече. Ако не направиш каквото ти казва, си тръгвам.
О, исках да я отведа високо в небето, добре. И после да я пусна, за да мога да се насладя на писъците ѝ, преди да се размаже на земята. Но ако накарам Крамер да чака още дълго, бях сигурна, че ще използва новата си плът по отблъскващ начин.
Разочарованието ме накара да стисна юмруци. Ако само ми беше останала още от тази заимствана сила, но не, бях заклещена на последния етап от способностите си – „искри, но без огън“.
Въпреки че… може би избледнелите ми сили от Мари все още щяха да работят, ако им дам подходящ ускорител.
– Нямаш време – каза студено Сара, като се наведе да ме погледне през прозореца от страната на шофьора.
Излязох от колата и свих рамене.
– Добре, мога да летя. – След това и хвърлих зъбата усмивка. – Но не мога да се приземявам толкова добре, и това е честно казано. Така че по-добре се подготви по пътя надолу, защото сигурно ще те боли.
Прелетях над обширните полета, преплетени с къщи и предимно празни пътища, търсейки фермата PumpkinTown, за която ми разказа Сара. Разбира се, може би вече я бях подминала няколко пъти. Целият район беше земеделски ниви, със соеви, тревни и царевични ниви, заобикалящи ферми, хамбари и различни складове. На тази височина поклащащите се златисти царевични ниви ми напомниха за нощта, в която Боунс ме отведе да летя, и съжалението притисна буца в гърлото ми. Боунс щеше да е толкова притеснен, когато Елизабет му съобщи новината, че съм отлетяла за срещата си с Крамер, но ако използваше тази своя непогрешима логика, щеше да разбере, че все още имам способността да хвърлям следи от хлебни трохи, водещи към мен. Макар че това не беше планът, който той и аз бяхме обсъдили по-рано, все пак би трябвало да се получи същото. Просто щеше да го пренесе по-близо, отколкото някой от нас предпочиташе.
Изтласках вината си и всички по-меки емоции настрана. Сега нямах нужда от тях. Те щяха да са ми нужни по-късно, когато бях с Крамер.
На около километър пред нас се групираха повече светлини от обикновено. Полетях към тях, като забелязах с насмешка, че Сара е със стиснати очи. Нямаше да ми помогне. След това се спуснах по-ниско, за да видя по-добре дали в едно от тези царевични полета не е издълбан голям лабиринт. Това щеше да е по-лесно за забелязване, отколкото да търся знак, който щеше да е обърнат към улицата, а не към небето. Разбира се, извън кръга от дървета, който заобикаляше живописната къща, плевнята, тиквената градина и конюшнята, имаше царевично поле с ясно изразен абстрактен модел, издълбан в стеблата. За разлика от повечето други къщи, над които бях прелетял, това място беше оживено. Десетки коли бяха паркирани покрай разчистения край на полето. Към мен се носеха музика, страховити звукови ефекти и гласове. При по-внимателно вглеждане се оказа, че през лабиринта са се промъкнали костюмирани хора.
Това беше празник на Хелоуин със семейства и деца, за кой ли път. Дано това не е мястото, което Крамер е избрал за своето ужасяващо събитие.
– Отвори си очите – казах аз, като разтърсих грубо Сара. – Това ли е?
Трябваше само да разтвори очи, преди да кимне.
– Да. Заведи ни до второто поле западно от лабиринта.
– На запад? Кажи ми вдясно, вляво, отгоре или отдолу – изпъшках аз. Достатъчно трудно беше да намеря мястото, като се има предвид, че бях твърде високо, за да виждам уличните знаци. Това, което вероятно беше само на четиридесет минути път с кола от Грандвю Парк, ми беше отнело повече от час, защото не бях свикнала да се ориентирам по еквивалента на сателитните снимки. Бях прегледала достатъчно карти на районите около Сиукс Сити, за да знам, че Ориндж Сити е горе и вдясно от него, но всичките ми многократни прелитания не бяха спирали. Бях се изгубила.
– Ти не знаеш къде е запад? – Попита с недоверие Сара.
Не възнамерявах да я сваля на земята. Щях да я хвърля.
– Изглеждам ли така, сякаш имам компас върху себе си?
Сара махна с ръка към небето.
– Не можеш ли да използваш звездите, за да се ориентираш?
– Аз съм на двадесет и девет години, а не на двеста двадесет и девет. Ориентирам се чрез GPS, MapQuest или TomTom. Не по шибаните звезди, нали?
Тя въздъхна раздразнено.
– Опитай второто поле вдясно от лабиринта. Ако не е там, ще вървим пеша, докато ни намери.
Мислите ѝ все още бяха твърде разпръснати, за да мога да открия дали лъже, или не. Ако Крамер наистина беше тук, тя вече не ми беше нужна; но в случай че това беше някакъв вид тест, щях да я запазя жива. Глупавата жена не осъзнаваше, че ако я убия, ще и направя услуга.
Насочих се към второто незасегнато царевично поле вдясно от лабиринта и се спуснах надолу. Дори и с хората на по-малко от половин миля разстояние, липсата на светлини над този участък, съчетана с тъмните ни дрехи на фона на нощното небе, би трябвало да ни направи невидими. Намалих скоростта, доколкото можах, и се претърколих веднага щом се озовах на земята, като пуснах Сара. Това преобръщане означаваше, че при приземяването си съм отнесла десет метра суха растителност, но също така означаваше, че съм намалила силата на удара. Сара не се претърколи и остър вик на болка се изтръгна от нея, когато се сгромоляса сред царевичните стъбла.
– Бебето има буу-буу? – Попитах, борейки се с желанието да я ритна, докато тя се гърчеше на земята, стискайки глезена си.
– Ти, кучко, счупи ми глезена! – Изръмжа тя срещу мен.
С близката музика, звуковите ефекти, смеха и писъците на възторг от добродушните плашила, разположени в тази част на фермата, никой от празнуващите Хелоуин нямаше да я чуе.
Затова не се поколебах да отида при нея, спокойно да взема в ръка ранения ѝ крак и да го извия настрани достатъчно силно, за да усетя как костта се чупи.
– Сега ти счупих глезена – казах и.
Сара застена сериозно, но макар да не се притеснявах, че ще ни открият, това ме бодеше в ушите. Захлупих устата ѝ с ръка.
– Престани да плачеш, преди наистина да ти дам повод за плач.
Тази стара родителска заплаха подейства. Тя заглуши силните си ридания и се опита да се хвани за ръката ми, за да се изправи. Обмислях дали да не я отблъсна, но реших, че ще отнеме повече време да стигна до Крамер, ако тя подскача и се препъва на един крак, затова я оставих да се подпира на мен. Тя не говореше, но мислите ѝ бяха омразна смесица от луда статичност и възторг, когато обмисляше как ще изгоря, първо на земята, а после в ада.
Очарователно.
– Или ще се държиш на крака, или ще те оставя зад себе си, не ме интересува кое – казах аз и започнах да вървя. Не бях сигурна дали вървя в правилната посока, но ако Крамер беше тук, може би щеше да види аварийното ни приземяване. Призракът щеше да знае, че трябва да изучава небето, за разлика от семействата в лабиринта и заобикалящата го фермерска зона. Не бях виждала други светлини в полето извън мястото, където се провеждаха веселбите, така че ако е бил тук, е държал нисък профил.
Сара куцаше до мен, пръстите ѝ се впиваха в ръката ми, а при всяка хълцаща крачка от нея се изтръгваха малки викове. Между това, шумоленето на листата, което хилядите сушещи се царевични стъбла издаваха, докато се поклащаха едно към друго, и веселието от другата част на фермата, не можех да чуя дали някой друг е тук с нас.
Проклетият Креймър. Чудех се защо е избрал място като това за срещата си. Сега вече знаех. Не можех да се съсредоточа върху някакви характерни движения, за да го забележа, защото всичко около мен се движеше. Царевицата беше по-висока от мен и всичко изглеждаше по един и същи начин, поради което не можех да разбера дали дори вървя в кръг, или не. Шумовете бяха погълнати от естествените и изкуствените звуци, а всички хора от другата страна на полето ми пречеха да летя с ниски прелитания над района, за да видя дали мога да открия, Франсин или Лиза по този начин. Моето кацане можеше и да не бъде забелязано, но една жена, която кръжи като прилеп, достатъчно бавно и ниско, за да открие нещо в това огромно подвижно поле, в крайна сметка щеше да бъде.
Ето защо нямах никакво предупреждение, преди в гърба ми да се разнесе нажежена до бяло болка. Веднъж, два пъти, три пъти в бърза последователност, превръщайки гърдите ми в нещо, което усещах като разтопено езеро от агония. Завъртях се, събаряйки Сара, която изкрещя, докато стъпвах върху глезена ѝ, опитвайки се да се задържа изправена. Нейното мятане ме накара да загубя равновесие, дори вродените ми вампирски рефлекси не успяха да ме предпазят от падане. В последния момент се преобърнах, като все още се удрях в земята, но без да съм с лице надолу.
Исках да скоча на крака, но не успях. Необичайната бавност на крайниците ми и продължаващото парене в гърдите ми подсказваха, че не съм била простреляна с нормални куршуми. Бяха сребърни.
За част от секундата видях как над мен се извисява беловлас мъж с черни монашески одежди, които се развяваха от вятъра, и много тленна ръка, насочена към мен. После чух още един взрив, усетих как съзнанието ми се взривява от болка, но не видях нищо друго.
Назад към част 35 Напред към част 37
