Епилог
До бившето смесено съоръжение за отпадни води спря кола, без врата от страната на шофьора. Денис седеше зад волана, загърната в дебело палто с предпазен колан от външната му страна. Вече не личеше и намек за пораженията, които Сара ѝ беше нанесла, за което свидетелстваше светлата ѝ усмивка. Майка ми дремеше на пътническата седалка, а клепачите ѝ потрепваха, когато Денис паркираше. Слънцето беше изгряло преди няколко часа и тя все още усещаше въздействието му.
– Тук ли сме? – Чух я да мърмори.
Дениз извърна очи към мен.
– Знаеш ли колко пъти трябваше да я будя, за да може да хипнотизира полицаите, които ни спряха, да забравят, че караме кола, която явно не е законна на улицата?
Да я видя толкова жизнерадостна след ужасното нещо, което ѝ се беше случило, още повече подобри настроението ми. Тя не каза нито дума за косата ми, което означаваше, че Спейд и се е обадил и я е предупредил предварително. Е, добре.
Винаги е имало перуки, ако Боунс е натяквал истината за специалните вампирски способности за отглеждане на коса, за да намали стреса, с който се сблъсквах по това време.
Спейд стоеше и се усмихваше на Денис по начин, който ме караше да се радвам, че най-добрата ми приятелка е толкова ценна. От друга страна, знаех какво е усещането, за което свидетелстваха ръцете на Боунс около мен и устата му, докосваща слепоочието ми.
Елизабет изплува от помещението, а Фабиан беше близо зад нея. Винаги съм я смятала за красива, но днес изглеждаше особено лъчезарна дори без по-яркия ефект на това, че е твърда.
– Сигурна ли си, че искаш да останеш тук? – Попитах я. – Той крещи там от часове и вече е минало времето, когато отново ще е на въздух. Ако можеше да се измъкне, вече щеше да го е направил.
– Ще изчакам, докато запечатате района окончателно. Не знам какво ще правя след това.
Думите сякаш потънаха и почти видях как Елизабет осъзнава, че дългото ѝ търсене на справедливост най-накрая е приключило. Тя изпусна смях, който беше наполовина нервен, наполовина изпълнен с чудна радост.
– Нямам представа какво ще правя след това.
Фабиан прочисти гърлото си, което, като се има предвид, че беше призрак, беше очевидно като написано на небето послание.
– Може би бих могъл, ама бих могъл да ти помогна с твоите възможности – заекна той и, макар да беше невъзможно, можех да се закълна, че се изчерви.
Устата на Елизабет се отвори, долавяйки смисъла му. После наклони глава по много женствен, съзерцателен начин, а устните ѝ се разтеглиха в бавна усмивка.
– Е – каза тя накрая. – Може би можеш.
Боунс се обърна така, че да не могат да видят усмивката му.
– Всички, нека ги оставим да го пазят – каза той, като постави най-слабото злобно ударение върху последната дума.
– Не, искам да остана и да видя това – възрази Иън.
Ръката на Пик се приземи тежко на гърба му.
– Качвай се в колата, приятелю.
Иън се изправи, хвърляйки последен съжалителен поглед към Елизабет и Фабиан, които се носеха много по-близо един до друг.
– Само се опитвам да обогатя репертоара си с продължаващо обучение – промълви той.
– Сигурна съм, че вече е доста обогатен – отбелязах сухо, приемайки вдигнатата ръка на Боунс. – А сега го махнете оттук.
Колата беше предназначена само за петима души, а ние бяхме шестима, но се справихме. Спейд настояваше да шофира, а Денис седеше сгушена между него и майка ми. Коментарът на Боунс, че майка ми може да спи съвсем спокойно в багажника, беше посрещнат с тежък, злобен поглед, който само го разсмя.
– Какъв мрачен на вид ден е навън – коментира Иън, когато потеглихме.
Небето наистина имаше сивкав оттенък, който подсказваше за ранна зима. По-тъмните облаци държаха настрана по-голямата част от слънчевата светлина, но когато ги погледнах, не можех да не си помисля, че всеки от тях изглеждаше така, сякаш има сребърна страна.
