Глава 8
Няколко часа по-късно влязохме в нашата алея с двама пътници повече, отколкото бяхме тръгнали. Левият заден крак на Декстър беше закрепен в гипс, а очите му бяха силно стъклени заради болкоуспокояващите, които ветеринарят му беше дал.
– Това ли е мястото, където живеете? – Тайлър хвърли поглед към стръмната, гориста местност около нашата хижа в Блу Ридж. – Учудвам се, че не чувам музика от банджо.
Игнорирах закачката, като си напомних, че преживяванията, близки до смъртта, са много травмиращи за хората, които не са свикнали с тях. Освен това за мен не беше новина, че домът ни се намира в средата на живописното никъде. Такова беше намерението, за да имаме с Боунс повече уединение. Ние знаехме, че уединението ще се окаже желано. Поне липсата на близки съседи означаваше, че мислите на Тайлър са единствените в главата ми, освен моите собствени.
Декстър издаде тихо хленчене и вдигна глава.
– Сигурен ли си, че е безопасно? – Попита Тайлър. – Декстър ми каза, че наблизо има духове.
Боунс изпусна саркастично сумтене, докато слизаше от колата.
– Много правилно.
Тайлър беше споменал, че може да вижда призраци, само че не веднага. По-добре да го подготвя за живота в Каса Ръсел. Котаракът ми толкова беше свикнал с призраците тук, че вече почти не съскаше срещу тях.
– Тук има много призраци. Всички са приятелски настроени – побързах да добавя. – Те просто, хм, обичат да се мотаят около нашата къща.
Лъже, помисли си Тайлър и сведе поглед. Декстър се ухили, сякаш и той не ми вярваше. Жалко. Само шепа хора знаеха защо съм толкова популярна сред духовете, а това не беше информация, която щях да споделя.
– Може би сме построили къщата върху бивше гробище и затова това място е толкова гореща точка – импровизирах, докато излизах. – Знаеш ли. Като в „Полтъргайст“.
Лъжеш пасторално бялото дупе, помисли си Тайлър, но се усмихна безстрастно.
– Може и да е, сладурче.
Обмислях дали да кажа на Тайлър, че Боунс не е единственият, който може да чете мисли, но реших да не го правя. При всичко, че бяхме довели Тайлър вкъщи с нас, все още не го познавахме. Да надниквам в мислите му щеше да ни помогне да определим дали е човек, на когото можем да се доверим. Не го възприемах като заплаха, но все пак трябваше да бъдем внимателни. Вече бяхме поели риск, като му показахме къде живеем, но тази информация можеше да бъде изтрита от паметта му, ако се наложи.
С кого се шегувах? При положение че Боунс беше толкова бдителен за моята безопасност, вероятно щеше да настоява да го направим, независимо колко надежден се оказваше Тайлър.
– Влизай вътре, ще дойда след минута – казах аз, въздъхнах мислено, докато разпервах ръце и чаках наплива на прозрачните посрещачи. Все още се чувствах неразположена от призоваването на Остатъците, но нямаше да е честно да вляза в къщата, без да поздравя по начина, който предпочитаха моите призрачни познати.
Тайлър ме погледна странно, но вдигна Декстър и влезе в къщата. Пет минути по-късно, когато ръцете ми изтръпнаха, аз също го направих. Боунс не се виждаше, но го чувах горе да говори по телефона със Спейд, а тонът му не беше никак приятен. Точно така, миличък, набий му акъл – помислих си язвително.
Намерих Тайлър в кухнята, който с ужас проверяваше съдържанието на хладилника.
– Знам, че и двамата сте вампири, но не може няколко пакетчета сирене и малко тонизираща вода да са всичко, с което разполагате.
– Утре ще отида да пазарувам, но междувременно ще трябва да се задоволиш с няколко консервирани супи и сухари от килера. – Не беше като да сме очаквали гости, а и не ми се искаше да карам четиридесет минути, за да стигна до магазина за хранителни стоки тази вечер. Вероятно щеше да затвори преди да пристигна.
Фабиан се понесе към мен и се наведе близо до ухото ми.
– Не знам дали харесвам този човек – прошепна той. – На влизане направи коментар, в който постави под съмнение уменията ти за декориране, а сега омаловажава гостоприемството ти. Няма да се задържи дълго, нали?
– Ако имаме късмет, не – отвърнах аз. Дългото оставане на Тайлър щеше да означава, че не сме успели да спрем Крамер, да не говорим, че щеше да нанесе поражения на търпението ми. Нито един от двата варианта не беше приемлив за мен.
Фабиан се намръщи.
– Добре ли си, Кат? Изглеждаш уморена.
– Ще се почувствам добре след един душ. – Все още ме сковаваше леден студ и мисълта да го прогоня под постоянна струя гореща вода звучеше божествено.
Котаракът ми избра този момент, за да се спусне по стълбите, но се спря, когато забеляза Декстър. Кучето също го забеляза. То се изправи на крака – трите, които работеха – и махна с опашка, като издаде приятелски звучащо цвърчене.
Хелсинг съскаше, а тъмната му козина се разпиля и се изправи на крака. Това съскане се превърна в накъсано, продължително ръмжене с ясно изразен заплашителен подтекст, а ушите му се сплескаха.
– Не, не. Бъди мило коте! – Наредих му. Бедният Декстър беше спрял тихо и се гърчеше, въпреки че превишаваше котарака ми с около трийсет килограма.
Ръмженето на Хелсинг завърши с последно съскане, преди да се обърне към мен с поглед, който най-добре можеше да се обобщи като Куче? Как можа? След това побягна обратно нагоре по стълбите, като през целия път въртеше разтревожено опашка.
Добре де, никой не беше във възторг от новите ни гости, но това беше само временно.
– До теб плува призрак.
– Виждаш ме? – Попита изненадано Фабиан.
Излязох от кухнята, за да започна да затварям завесите.
– Тайлър, запознай се с моя приятел Фабиан. Фабиан, това е Тайлър, медиумът, при когото отидохме днес. Нещата не се развиха по план, но ще се занимаем с това, след като си взема душ… и погаля котката си, докато ми прости.
След блажено дълъг, горещ душ – и малко галене на котката ми, което се съмнявах, че Хелсинг разбира – слязох долу и намерих Тайлър на дивана, облечен само в любимата ми синя роба.
– Дрехите ми са в пералнята, а беше това или кърпа – каза той с вдигане на рамене.
Разбира се, че Тайлър щеше да иска да се преоблече от кървавото си облекло. Трябваше да се сетя да му предложа някои от дрехите на Боунс.
– Съжалявам, ще ти донеса нещо друго за обличане.
Непринуденото му махване ме спря да се върна на горния етаж.
– Засега това е добре.
Фабиан забръмча до мен, почти тръпнещ от притеснение.
– Неприлично е, че той носи твоята роба, Кат!
Преглътнах смеха си от скандалния тон на призрака. Формалностите от деветнайсети век трябва да са трудни за отърсване дори след смъртта.
Тайлър стрелна Фабиан с търпелив поглед.
– Дръж си гащите, приятелю призрак, това е само временно.
Фабиан вдигна ръце.
– Виждаш ли? Той е непоправим!
– Веднага ще му донесем подходящи дрехи – успокои Фабиан Боунс, докато слизаше по стълбите.
– Елизабет, мъжът в халата е Тайлър – представих ги аз, когато видях как погледът на Тайлър се спря на нея, най-накрая забелязал я след няколко минути. – Тайлър, запознай се с Елизабет, но не я споменавай на никой от духовете освен на Фабиан. Тя се крие тук.
Тайлър се усмихна.
– Очарована съм да срещна друг бежанец като мен.
Елизабет изглеждаше малко объркана, но направи реверанс, напомняйки ми, че искам да се науча да правя това толкова грациозно, колкото и тя.
– Тайлър се крие от Крамер – казах като обяснение.
– О.- Лицето ѝ се сгърчи от състрадание. – Горкият човек.
– Най-накрая някакво искрено съчувствие. – Той потупа мястото до себе си. – Седни тук, скъпа, и ми разкажи всичко за себе си.
– Хм, ти и Елизабет може да си поговорите по-късно. Спомена хора, които може да помогнат за Крамер. Имаш предвид друг медиум ли? – Подканих го.
– Ти си адски далеч от всичко, което един медиум може да направи. Добрите медиуми могат да отварят портали, да призовават и да общуват с духове, да изчистят къщата от присъствия, а понякога и да помогнат на духа да премине от другата страна. Това, което имаш, е гаден, свободно движещ се фантом, който може да полтъргайства той е нещо, което някога не съм виждал.
– Казахме ти го – посочи Боунс.
Тайлър извъртя очи.
– Повярвай ми, съжалявам, че не съм те послушал, но това го казват повечето хора. Нямах представа, че вие ще сте единствените, които ще го кажат както е, а и вие самите не бяхте сигурни. Никой медиум не може да ви помогне, но може би най-добрите проклети ловци на духове, които могат да се купят с пари, ще могат да го направят.
– Да, ама чух, че Бил Мъри и бандата вече не се занимават с това – контрирах с нарастващо разочарование.
Той махна с ръка.
– Не и в холивудската версия. Истинските, а за твой късмет аз познавам някои от тях.
– Дай ни имената им и как да се свържем с тях – нареди Боунс.
Погледът на Тайлър стана остър.
– Ще уговоря среща и ще отида с теб. В противен случай, също като мен, те няма да повярват колко могъщ е този призрак, докато не стане твърде късно, а ти може да не си достатъчно бърз, за да спасиш всички.
Вътрешният ми циник изчисли шансовете на ловците на духове да успеят да ни помогнат на двайсет към едно… в полза на Крамер. Все пак се бях заклела, че ще се опитам да виждам сребърната страна на нещата, а не само зловещите облаци, затова взех мобилния си телефон от масата и го подадох на Тайлър.
– Обади се.
Тайлър стана.
– Веднага след като се изпикая.
След като изчезна в банята, Боунс заговори много тихо.
– Продължавай да се опитваш да следиш Крамер, Елизабет. Ако има конкретно място, което посещава, или хора, към които е внимателен, искам да знам.
Боунс сигурно не възлага големи надежди и на ловците на духове. Елизабет кимна тържествено.
– Видях го по-рано днес. Беше недалеч от най-голямата лей линия в Айова, на Октоберфеста в Сиукс Сити, но си тръгна бързо. Твърде бързо, за да мога да видя дали е контактувал с някакви хора.
– Кое беше времето, знаеш ли?- Попита Боунс, като подозрителността беляза емоциите му.
– Малко след обяд – отвърна тя.
Един час след обяд по времето на Айова щеше да е около 14:00 часа във Вашингтон, окръг Колумбия. Точно по същото време, когато Тайлър извади дъската за спиритически експерименти.
– Мисля, че Крамер си тръгна набързо, защото получи повикване – казах язвително.
Погледът на Боунс беше подозрителен, преди да върне вниманието си към Елизабет.
– Продължавай да се опитваш да го откриеш, а когато го направиш, го последвай, но не му позволявай да те върне тук на сила.
Знаех колко важно е за Елизабет да разбере кои са планираните жертви на Крамер, да не говорим за самоличността на човешкия му съучастник; но след срещата с бившия инквизитор наистина не исках той да знае къде живеем. Разбира се, бих могла да призова Остатъците в наша защита, ако Крамер проследи Елизабет обратно тук въпреки всичките и усилия, но какво ще стане, ако счупи врата на Тайлър, преди да съм изпратила Остатъците срещу него? Дори и да бях бърза в призоваването на моите призрачни стражи, за да убиеш човек, беше нужна само част от секундата, както добре знаех.
А понякога беше нужна само част от секундата, за да се убие и вампир. По очевидни причини в дома ни имаше много сребърни ножове. Какво щеше да стане, ако злонамереният призрак вкара един от тях в сърцето на Боунс, преди някой от нас да разбере, че е наблизо? Изтръпнах при тази мисъл.
– Какво става, котенце? – Попита Боунс, а острият му поглед ме улови.
Принудих се да се усмихна. Край на мислите за най-лошия сценарий. Сребърни облицовки и наполовина пълни чаши, помниш ли?
– Нищо.
Назад към част 8 Напред към част 10
