Глава 11
Качихме се на частния самолет на Менчерес, тъй като той и Кира също бяха поканени. Всъщност Менчерес беше шафер на Влад. Иън обаче не дойде, тъй като с Влад не бяха близки. По дяволите, Боунс и Влад също не бяха. Ако не бях аз, Боунс никога нямаше да бъде поканен, а ако Боунс не знаеше, че Влад е влязъл в моя кратък списък с истински приятели, по-скоро щеше да яде пясък, отколкото да присъства на сватбата на Влад.
Докато пътувахме в самолета, двамата с Боунс запознахме Менчерес и Кира с това, което бяхме открили за Мадиган. Освен че беше негов вампирски вариант на дядо, Менчерес беше и съуправител на обединените им линии, така че можеше да му се има доверие. Съпругата му, Кира, може би се обучаваше да бъде Енфорсър, което беше вампирската версия на полицай, но и тя щеше да си държи езика зад зъбите. След това прекарах остатъка от полета ни, опитвайки се да измисля начин да открия входа на комплекса, който да не включва единадесет дни чакане, докато Барбара се появи, за да си вземе поредното куфарче.
Настоящата ни неспособност да се придвижим към комплекса ме разочароваше до крайност, но в този случай търпението не беше добродетел. То беше необходимост. Не можехме да надхитрим системата за сигурност, а при положение че Влад беше сериозно недостъпен, защото се женеше, все още не бях измислила начин да я заобиколим, който да не се превърне в самоубийствена мисия. Част от мен мразеше да летя на хиляди километри, докато приятелите ни бяха в опасност, но останалата примирено отбелязваше, че или тук, или там, все още бяхме заседнали в режим на изчакване.
Освен ако…
– Можеш да използваш телекинетичните си сили, за да замразиш всички под земята, докато претърсим мястото за входа – предложих на Менчерес, въпреки че звучеше наивно в собствените ми уши.
Крилатата му вежда се повдигна.
– Ами ако това съоръжение не е командният център на операциите на Мадиган?
Въздъхнах.
– Тогава сме прецакани.
Някой високопоставен в правителството трябваше да е подкрепял Мадиган през всичките тези години, след като Дон го уволни. Как иначе би могъл да има на разположение поне две тайни подземни съоръжения, да не говорим за астрономическите средства, които щяха да струват всичките му експериментални изследвания? Така че сенчестата фигура или фигури, стоящи зад Мадиган, щяха да се скрият дълбоко, щом разберяха, че разполагаме със силата да обездвижим цяла база. Не, трябваше да запазим най-доброто си оръжие за финалната битка, когато ще ликвидираме Мадиган и хората зад него, а не да хабим изненадата за схватките преди нея.
Това беше единственият логичен избор, но той не предвещаваше нищо добро за измъкването на приятелите ми живи. Опитах се да си спомня кога за последен път бях говорил с Тейт. Сражавахме ли се? Възможно е. Отношенията ни бяха обтегнати през последните няколко години, но нещата тъкмо бяха започнали да се нормализират. Мразех, че може би никога няма да имам възможност да му кажа какво е означавало приятелството му за мен – и в добрите, и в лошите моменти.
Менчерес сигурно беше усетил мислите ми, защото каза:
– Утре се връщаме с теб в Щатите – с най-успокояващия си глас. – Ще бъда наблизо, когато имаш нужда от мен, Кат.
Хвърлих му благодарна усмивка. Някога бях намразила древноегипетския вампир. Сега знанието, че той ще бъде наблизо за последния сблъсък, ме изпълни с дълбоко облекчение.
– Благодаря ти.
Той ме дари с една от редките си усмивки.
„Няма за какво.“
Думите не бяха изречени на глас. Вместо това те се плъзнаха директно в мислите ми като телепатично текстово съобщение. Менчерес, с неговата зашеметяваща възраст и способности, беше единственият вампир, когото бях срещала, който можеше да общува по този начин, макар че го беше правил само веднъж с мен.
– Излагация – промърморих аз.
Още едно помръдване на устните му, но след това той насочи вниманието си към прозореца и светлините, които той разкри, когато самолетът рязко се наклони.
– Тук сме.
Къщата на Владислав Басараб Дракула беше точно такава, каквато можеше да се очаква от некоронования принц на мрака: масивно имение, което беше еднакво красиво и варварско, със сложно издълбани балкони и колони до украсени с гаргойли кули и кулички. Освен това беше по-оживено, отколкото някога съм го виждала. Членовете на персонала му чакаха пред четириетажната постройка и бързаха да паркират колите толкова бързо, колкото бързо пристигаха гостите. Това не беше единствената разлика от последното ми посещение. Вместо електричество, сега факли осветяваха външната част. Те се издигаха на повече от десетина метра височина около територията на къщата, а по-малки украсяваха многобройните балкони на имението. Бих го нарекла опасност от пожар, ако не бяха способностите на Влад. Нищо не гореше около него, освен ако той не искаше това.
Вежливо ни вкараха в големия коридор, където още обслужващ персонал взе чантите ни за нощувка, след като ни попита за имената. Вътре свещите замениха нормалното осветление, а персоналът в смокинги раздаваше кристални чаши, пълни с нещо пурпурно, но мехурчесто. От любопитство взех една от най-близкия поднос и отпих глътка.
– Трябва да опиташ това – казах на Боунс и му подадох чашата. – Това е все едно Кристал и О-отрицателна да имат дете на любовта.
Боунс я пое и повдигна признателно вежди, докато преглъщаше. Може и да не беше най-големият фен на Влад – добре де, през повечето дни двамата мъже се мразеха – но явно одобряваше балончетата с плазма на Влад.
Виждайки как гърлото му работи, докато отпива втора, по-дълга глътка, ми напомни, че не съм се хранила повече от ден. Колко секси изглеждаше Боунс в абаносовия си смокинг с тъмнокафявите си кичури, които прегръщаха главата му като елегантен шлем, само подхранваше надигащия се в мен глад. Не бяхме имали време да пазаруваме, преди Менчерес да ни вземе, но за щастие бившият фараон разполагаше с много луксозни дрехи. Менчерес и Боунс си приличаха по ръст, така че взетият назаем смокинг му прилягаше, сякаш беше направен за него.
– Вземи си още една – казах на Боунс, като му подадох нова чаша с кръв, напоена с шампанско, след като той допи първата. – По-късно ще трябва да си добре хидратиран.
Устата му се изкриви, докато приемаше чашата. След това пръстите му държаха моите в плен, докато вдигаше чашата, за да пие. Кокалчетата на пръстите ми докоснаха гладката му брадичка, докато той преглъщаше, а тъмните му очи не напускаха моите. Едва след като я пресуши, той ме пусна, а дотогава не исках да го прави. Всъщност се чудех къде е стаята ни за гости и дали имаме време да се измъкнем, преди да започне сватбата.
Той се наведе, а погледът му вече беше оцветен в зелено, докато поставяше празната си чаша на подноса на минаващия сервитьор, без да погледне нито веднъж встрани.
– Боли ме от това колко си красива, Котенце.
Официалната рокля без презрамки, която Кира ми беше дала назаем, ми беше малко тясна, но по начина, по който очите на Боунс ме обхождаха, той одобряваше как гърдите ми изпъкваха прекалено много над корсажа и как черното кадифе ме драпираше, сякаш беше нарисувано. Косата ми беше разпусната, тъй като не можеше и дума да става за прическа, но тъмният и малинов цвят подхождаше на венчалната ми халка. Това беше единственото бижу, което носех, но въпреки това великолепието му накара не една и две от гостенките с бижута да спрат и да се загледат. Червените диаманти бяха най-редките в света, а единственият друг, близък до този размер, се намираше някъде в музея.
Обгърнах го с ръце, вдишвах аромата му и се наслаждавах на твърдото усещане на тялото му, докато ме притискаше.
– Ще те заболи нещо друго, щом останем сами – прошепнах аз.
Ръцете му се стегнаха около мен.
– Както и теб.
Този нисък, грапав тон накара чувствените тръпки да ме побият, но тогава зад нас някой прочисти гърлото си. Тъй като се намирахме в къща, пълна с вампири, това не беше случайно.
Кира се усмихна срамежливо, когато се обърнах.
– Съжалявам, че ви прекъсвам, но Менчерес си тръгна, за да се види с Влад, а аз не познавам никой друг тук.
– Не бъди глупава, не прекъсваш – казах аз, макар че тялото ми протестираше, когато се отдръпнах от Боунс. След това грабнах една прясна кристална чаша от внимателния сервитьор.
– Освен това трябва да опиташ мехурчетата. За тях се умира.
Сватбената церемония се състоя в балната зала, която, освен терена около имението на Влад, беше единственото достатъчно голямо място, за да побере многобройните му гости, тъй като заемаше повече от половината от третия етаж. По груба преценка тук имаше две хиляди души, ала щяха да ми трябват само двете ръце, за да преброя броя на хората.
Булката Лейла и възрастният мъж, за когото предполагах, че е баща и, бяха сред редките смъртни изключения. Тя се задъха, когато влезе в балната зала, но това можеше да не е от хилядите хора, които се изправиха при появата и. Можеше да е от гигантските колони, направени от бели рози, които очертаваха пътя и към олтара, или от древните полилеи, пламтящи с повече свещи, отколкото можех да преброя. Това обаче не беше най-добрата украса на Влад. Когато Лейла започна да се спуска по пътеката, железният балдахин, под който стоеше Влад, избухна в пламъци, които горяха толкова силно, че докато тя стигне до него, изглеждаше сякаш е обгърнат от ореол, покрит със злато.
– Уау – прошепнах аз.
– Шоумен – промълви Боунс в отговор.
След като Влад взе ръката на Лейла, церемонията започна. Тя се оказа изненадващо традиционна. Менчерес предаде пръстените, когато дойде моментът, а брюнетката, която приличаше на Лейла, прие букета. Освен че Влад даде отговорите си на английски и румънски език и ревът, който народът му нададе, след като заяви, че ще обича, почита и пази Лейла като своя съпруга, сватбата си беше нормална като по учебник.
А дозата нормалност очевидно беше това, от което имах нужда. Вече знаех, че ми липсва далеч по-спокойният ни живот в планината, но досега не бях осъзнавала колко много. Нещо здраво стиснато в мен се развърза малко, докато слушах как двама души се кълнат да поемат всички предизвикателства на живота заедно в името на любовта.
За трийсетте си години на тази земя вече бях видяла и направила повече, отколкото много хора биха направили за цял живот, но нямаше да стигна толкова далеч, ако не беше любовта. Тя беше твърдата почва под краката ми, когато всичко останало около мен се беше сгромолясало, и въпреки опасността и несигурността на това, което ми предстоеше, знаех, че ще бъде отново.
За част от секундата съжалих Мадиган. Той имаше само амбиция и безмилостност, които го крепяха. Колко голямо щеше да бъде падането му от такъв крехък и ненадежден връх.
Мълчаливо плъзнах ръката си в тази на Боунс. Той веднага я доближи до устните си, като прокара шепнешком нежна целувка по кокалчетата ми. Още един скрит възел в мен се отпусна, когато облакът, надвиснал над мен от седмици на разочарование, бе пронизан от лъчи на надежда. Бяхме преминали през толкова много неща заедно. Със сигурност не бяхме стигнали толкова далеч, за да се провалим сега.
Окуражена от тази мисъл, аз се зарадвах, когато Влад и Лейла бяха официално обявени за мъж и жена – поне според човешките закони – и се зарекох да използвам максимално това кратко прекъсване на проблемите ни. Скоро осъзнах, че ако церемонията беше по-традиционна, то приемът имаше нюанси на свръхмодерния стил на Влад. Той се разпростираше на целия трети етаж на имението му и съдържаше достатъчно храна и напитки, от които дори на вампирите им ставаше физически лошо, а това не включваше сватбената торта, която стоеше по-висока от мен на високи токчета. Дори нямах възможност да се поздравя с Влад, докато не минаха почти три часа, когато застанахме на опашката на приема.
Дългата тъмна коса на Влад беше прибрана достатъчно назад, за да се вижда вдовишкият му връх. Строгият стил подчертаваше и високите му скули, силните вежди и необичайните меднозелени очи. Той не беше класически красавец като Боунс, но беше поразителен по начин, който не можеше да бъде пренебрегнат. Коженото му алено наметало и богато оплетеният костюм под него само засилваха властното му присъствие, да не говорим, че можеше да удря някого до смърт с масивния златен медальон, който висеше на врата му.
– В този костюм ще въведеш термина „средновековно приказен“ – подразних го, докато се навеждах, за да го целуна по бузата. След това промълвих: – Толкова съм щастлива за теб – срещу изпръхналата му кожа.
Той ме прегърна за кратко, но приветливо.
– Радвам се, че дойде, Кат.
Устните му се свиха надолу, докато гледаше през рамото ми, но единственото, което каза, беше “ Боунс“ с неангажиращ тон.
– Цепеш – поздрави го Боунс със също толкова двусмислен глас.
Извъртях очи. Поне не се заплашваха, че ще се убият един друг. Това беше напредък за връзката им.
След това насочих вниманието си към Лейла, обгръщайки я в прегръдка, преди едно изпукване на електричество да ми напомни, че тя излъчва напрежение заради авария на електропровод, когато е била тийнейджърка.
– Честито – казах на прекрасната гарвановокоса булка.
Тя ни благодари, докато изглеждаше малко претоварена, не че можех да я виня. Първият път, когато се озовах в стая, пълна с хиляди свръхестествени същества, също ме беше стреснало, а тогава бях само наполовина човек. Лейла беше напълно смъртна, нова госпожа Дракула или не. Ако имах силно питие в себе си, щях да и го дам веднага.
Боунс целуна облечената и в ръкавица ръка, докато поднасяше собствените си поздравления. Преди да ги напуснем, хвърлих поглед към Лейла и палаво казах:
– Никой не си е помислял, че това, което току-що направи, може да се направи, нали знаеш. Ще си спечелиш прозвището „Убиецът на дракони“.
Влад ме зяпна, но Боунс се разсмя. Докато се отдалечавахме, той се наведе, докато устните му не докоснаха ухото ми.
– Иска ми се Денис да е тук – прошепна Боунс. – Тя би могла да покаже на Цепеш дракон, който би засрамил емблемата на дома му.
Със сигурност би могла, ако това не я изкара една от единствените в света сменящи формата си. Един демон бе белязал Денис със своята същност, която след смъртта му бе станала постоянна. Сега най-добрата ми приятелка притежаваше всички сили, които демонът е имал, включително почти безсмъртие и способността да се преобразява във всичко, което пожелае. Беше избрала дракон, за да изплаши Хайнрих Крамер, когато духът се готвеше да убие Боунс. Макар да го бях видяла със собствените си очи, част от мен все още не можеше да повярва, че Денис се е превърнала в двуетажно митично същество толкова лесно, сякаш се е преобличала…
Спрях да вървя толкова рязко, че само вампирските рефлекси попречиха на двойката зад нас да се забие в гърба ни.
– Какво става, котенце? – Попита ме Боунс, като ме измъкна от тълпата хора.
Възбудата накара гласа ми да вибрира, въпреки че се стараех да говоря само шепнешком.
– Знам как ще проникнем в онова подземно съоръжение в Пойнт Плезънт. Те ще ни пуснат вътре.
Назад към част 12 Назад към част 14
